часа?
Сингх застава в центъра на вниманието.
— Дали е възможно? Хм… навярно, г. президент, но политическите последствия от загубата на девет свята от Мрежата… хм, логичните трудности от…
— Възможно ли е? — настоява Гладстоун.
— Хм… да, г. президент. Но ако…
— Направете го — казва Гладстоун. Тя се изправя и другите край масата побързват да станат на крака. — Сенатор Фелдщайн, ще се срещна с вас и с другите засегнати депутати в покоите си. Лейт, Алън, моля, дръжте ме в течение за бунтовете на Лусус. Военният съвет ще се събере отново тук след четири часа. Приятен ден, дами и господа.
Разхождах се по улиците като в унес, а мислите ми бяха настроени на отгласите. Далеч от р. Тетида, където каналите бяха по-малко, а пешеходните артерии — по-широки, тълпите изпълваха булевардите. Оставих инфотерма да ме води към различни терминали, но при всеки следващ навалицата беше още по- голяма. Трябваха ми няколко минути, за да осъзная, че това не бяха само жители на Ренесанс Вектор, които се опитваха да се измъкнат, а туристи от цялата Мрежа, които се бутаха да влязат. Запитах се дали някоя от евакуационните спецчасти на Гладстоун се беше сетила за проблема с милионите любопитни, които се телепортираха, за да гледат как започва войната.
Нямах представа как сънувах разговорите във Военния салон на Гладстоун, но пък нямаше и съмнение, че бяха действителни. Като се върнах назад, си спомних подробности от сънищата ми през изтеклата дълга нощ — не просто сънища за Хиперион, а за световната обиколка на президента и подробности от съвещания на високо равнище.
„Кой бях аз?“
Киборгът беше биологично тяло с дистанционно управление, придатък на ИИ… или в този случай — на възстановена личност на ИИ… скрита на сигурно място някъде в Техноцентъра. Имаше смисъл в това Техноцентърът да знае всичко, което става в Правителствения дом, в многобройните зали на човешкото ръководство. Човечеството беше толкова свикнало да споделя живота си с потенциалното наблюдение на ИИ, колкото и южняшките семейства в САЩ отпреди Гражданската война — да разговарят пред своите роби-хора. Не можеше да се направи нищо — всеки човек над най-долната бедняшка класа от Помийния кошер имаше инфотерм с биомонитор, мнозина имаха импланти и всички те бяха настроени на музиката на инфосферата, наблюдавани от елементи на инфосферата, зависими от функциите на инфосферата — така че хората приемаха липсата си на уединеност. Някога един художник от Есперанс ми беше казал: „Да правиш секс или да се караш със семейството си пред включените домашни монитори е като да се събличаш пред куче или котка… първия път те кара да поспреш за малко, а после изобщо забравяш за това.“
Така че дали не прониквах в някакъв заден канал, известен само на Техноцентъра? Имаше лесен начин да разбера: да оставя моя киборг и да тръгна по магистралите на мегасферата към Техноцентъра по начина, по който Брон и моето обезплътено копие го бяха направили последния път, когато споделях техните възприятия.
„Не.“
Тази мисъл ме замая толкова, че едва не ми прилоша. Намерих пейка и поседнах за миг, като сведох глава между коленете си и започнах дълбоко и бавно да си поемам въздух. Тълпите минаваха покрай мен. Някъде някой ги насочваше през портал.
Бях гладен. Бяха изтекли поне двайсет и четири часа, откакто бях ял и киборг или не, тялото ми бе отслабнало и изгладняло. Завих по една странична улица, където гласовете на уличните търговци надвикваха обичайната глъчка, предлагайки стоката си от едноколесни жирокоди.
Открих кола, опашката пред която беше къса, поръчах си мекица с мед, чаша гъсто брешанско кафе и джобсандвич със салата, платих на жената с докосване на универсалната си карта и се качих по едно стълбище към някаква изоставена сграда, за да седна на балкона и да се нахраня. Беше ужасно вкусно. Отпивах от кафето и обмислях да се върна за още мекици, когато забелязах, че тълпата на площада под мен е преустановила безмозъчното си движение и се е скупчила около малка група мъже, застанали върху парапета на широк фонтан в центъра. Усилените им от високоговорител думи долетяха до мен над главите на тълпата.
— …Ангелът на възмездието е освободен сред нас, пророчествата се сбъдват, Хилядолетието идва… планът на Аватара изисква такова жертвоприношение… както е предречено от Църквата на Последното изкупление, която знае, която винаги е знаела, че това изкупление трябва да бъде извършено… твърде късно за такива половинчати мерки… твърде късно за изтребителна борба… краят на човечеството е пред нас, Изпитанията започнаха, Хилядолетието на Господ изгрява.
Разбрах, че мъжете в червено са жреци на култа към Шрайка и че тълпата им отговаря — отначало с отделни одобрителни възгласи, случайни викове „Да, да!“ и „Амин!“, а сетне и с всеобщо скандиране, с вдигнати над тълпата, размахани юмруци и яростни крясъци на екстаз. Меко казано, гледката беше нелепа. През този век Мрежата имаше много от религиозните белези на Рим от Старата Земя точно преди християнската ера: толерантна политика, безброй религии — повечето от които, като например дзен- гностицизма, бяха сложни и по-скоро насочени към вътрешната душевност, отколкото свързани с прозелитизма22 — докато общата тенденция беше лек цинизъм и равнодушие към религиозните пориви.
Но не и сега, не и на този площад.
Мислех си за това колко малко тълпи бе имало през миналите няколко века: за да се събере тълпа, трябваше да има обществени митинги, а обществените митинги в наше време се състояха от индивиди, които общуваха чрез Всеобема или по други канали на инфосферата — трудно е да предизвикаш страст, когато хората са разделени на километри и светлинни години, свързани единствено от комуникационни линии и векторни нишки.
Внезапно бях изваден от унеса си от стихването на рева на тълпата и от извръщането на хиляди лица в моя посока.
— …и ето един от тях! — извика жрецът от култа към Шрайка, а червените му одежди пробляснаха, когато посочи към мен. — Един от онези от затворените кръгове на Хегемонията… един от сплетничещите грешници, които днес ни донесоха Изкуплението… точно този човек и другите като него искат Шрайка Аватар да ви накара да заплатите вие за собствените му грехове, докато той и другите се крият на сигурно място в тайните светове, които ръководството на Хегемонията си е приготвило за този ден!
Оставих чашата с кафето, преглътнах последния залък от мекицата и зяпнах. Мъжът лометеше неразбрано. Но откъде ли знаеше, че съм пристигнал от ТС2? Или че имах достъп до Гладстоун? Отново погледнах, засенчвайки очи от блясъка, и се опитах да пренебрегна вдигнатите лица и размаханите юмруци, насочени към мен, като се съсредоточих върху лицето над червените одежди…
Боже мили, това беше Спенсър Рейнълдс, реалностният художник, когото за последен път бях видял да се опитва да господства над разговора на вечерята във „Върхарите“. Рейнълдс беше обръснал главата си, върху която не бе останало нищо от накъдрената му и фризирана коса, освен плитката на култа към Шрайка отзад, но лицето му все още бе загоряло и красиво, макар и сега да беше изкривено от престорената ярост и фанатичната вяра на истински вярващ.
— Хванете го! — извика агитаторът от култа към Шрайка Рейнълдс, все още сочещ към мен. — Хванете го и го накарайте да плати за разрушаването на домовете ви, за смъртта на семействата ви, за края на света!
Действително погледнах зад себе си, като си помислих, че навярно този надут позьор не говори за мен.
Но той говореше за мен. И достатъчна част от хората беше превърната в тълпа, така че вълната на онези, които стояха най-близко до крещящия демагог се разлюля към мен с размахани юмруци и пръски слюнка, докато краищата на групата под мен също не се придвижиха в моята посока, за да не бъдат прегазени.
Вълнението се превърна в ревяща, викаща, крещяща маса от бунтовници — в този момент сборът от коефициента за интелигентност на тълпата беше далеч под този на най-скромния от нея. Тълпите притежават страст, а не мозък.
Не исках да оставам тук достатъчно дълго, за да им обяснявам това. Тълпата се раздвои и се втурна
