нагоре и от двете страни на моето разделено стълбище. Обърнах се и опитах дъсчената врата зад себе си. Беше заключена.
Започнах да я ритам, докато не я разбих от третия опит и влязох в прохода точно пред протягащите се ръце, затичах се по тъмното стълбище и се оказах в коридор, който миришеше да старост и плесен. Чуваха се крясъци и шум от разцепване — тълпата доразбиваше вратата зад мен.
На третия етаж имаше обитаем апартамент, макар че сградата изглеждаше изоставена. Не беше заключен. Отворих вратата точно, когато дочух стъпки по стъпалата под мен.
— Моля, помогнете… — започнах аз и млъкнах. В тъмната стая имаше три жени — навярно три поколения от едно семейство, защото донякъде си приличаха. И трите седяха на изгнили столове, облечени в мръсни дрипи, с протегнати бели ръце, чиито бледи пръсти бяха сгърчени около невидими сфери — виждах тънкия метален кабел, който се извиваше през белите коси на най-старата жена към черния пулт върху прашната маса. Идентични кабели стърчаха от черепите на дъщерята и внучката.
Жицеглави. В последен стадий на верижна анорексия. От време на време някой трябваше да идва да ги храни интравенозно и да сменя мръсните им дрехи, но навярно страхът от войната беше накарал гледачите им да избягат.
По стълбите отекнаха стъпки. Затворих вратата и изкачих още два етажа. Заключени врати или изоставени стаи с локви от капещата през летвите вода. Празни инжектори от флашбек, пръснати като кутии безалкохолни напитки. „Неприятно съседство“ — помислих си аз.
Стигнах на покрива десет стъпки преди глутницата. Каквато и част от безумната си ярост да беше загубила след отделянето от своя гуру, тълпата си я бе възвърнала в мрачните и клаустрофобични граници на стълбището. Може и да бяха забравили защо ме преследват, но това не правеше мисълта да ме заловят по-малко привлекателна.
Като затръшвах зад себе си изгнилата врата, потърсих ключалка или нещо, с което да се барикадирам, каквото и да било. Ключалка нямаше. Нищо, достатъчно голямо, за да запречи вратата. По последните стъпала на стълбището отекнаха яростни стъпки.
Огледах покрива: миниатюрни верижни съдове, нарастващи като обърнати, плесенясали отровни гъби, простряно пране, сякаш забравено от години, разложени трупове на десетина гълъба и древен викен.
Стигнах до ЕМПС-то преди първите от тълпата да минат през вратата. Машината беше музейна рядкост. Прах и гълъбови курешки покриваха предното стъкло. Някой беше свалил оригиналните двигатели и ги бе заменил с евтини, черноборсаджийски части, които никога не биха могли да минат на преглед. Перспексният покрив беше стопен и потъмнял отзад, сякаш някой го бе използвал вместо мишена за упражнения с лазерен пистолет.
За настоящия момент обаче беше по-важен фактът, че нямаше сензор за длан, а само ключалка, разбита много отдавна. Хвърлих се на прашната седалка и затръшнах вратата, която не щракна и остана полуотворена. Нямах време да се замислям за малките предимства на запалването на това нещо или за още по-малките предимства на способността ми да преговарям с тълпата, ако ме измъкнеха оттук… стига просто да не ме хвърлеха от покрива на сградата. Чувах басовия рев, когато сборището на площада отдолу само се докара до ярост.
Първите хора, появили се на покрива, бяха здравеняк в монтьорски комбинезон в цвят каки, слаб мъж в матовочерен костюм по последна Тау Сети мода, ужасно дебела жена, размахваща нещо, което ми заприлича на дълъг френски ключ и някакъв нисък мъж в зелената униформа на Силите за самоотбрана на Ренесанс Вектор.
С лявата си ръка придърпах отворената врата и пъхнах микрокартата на Гладстоун в процепа за запалване. Акумулаторът простена, преходният стартер заора и аз затворих очи, пожелавайки си веригите да са със слънчево зареждане и самовъзстановяващи се.
Юмруци заудряха по покрива, длани започнаха да пляскат по изкривения перспекс до лицето ми и някой дръпна вратата, въпреки усилията ми да я задържа затворена. Виковете на далечната тълпа бяха като постоянния шум, издаван от океана, а крясъците на групичката върху покрива повече напомняха писък на огромни чайки.
Повдигащите вериги зацепиха и двигателите засипаха тълпата на покрива с прах и гълъбови курешки. Пъхнах ръка в омниконтролера, потеглих назад и надясно и почувствах как се издига, разклаща, снижава и отново се издига старият викен. Подкарах надясно над площада, като полуосъзнавах, че сигналните инсталации на контролния пулт звънят и че някой все още се е овесил на отворената врата. Пикирах ниско, небрежно усмихнат, докато гледах как фигурата на Рейнълдс, оратора от култа към Шрайка, се смалява, а тълпата се разпръсква. После се издигнах над фонтана и рязко извих наляво.
Пищящият ми пасажер не се пускаше от вратата, но пък тя се откъсна, тъй че ефектът беше същият. Забелязах, че бе дебелата жена, в мига, в който заедно с вратата падна във фонтана на осем метра под мен, като оплиска Рейнълдс и тълпата. Издигнах ЕМПС-то по-високо и се вслушах в стенещата реакция на черноборсаджийските му части.
Гневните призиви на местните транспортни полицаи се сляха с хора на алармените сигнали от контролния пулт. Колата се разклати и понечи да промени курса по заповед на полицията, но аз отново докоснах диска с микрокартата си и кимнах, когато управлението се върна на ръчен режим. Носех се над най-старата и най-бедна част на града, ниско над покривите и близо до часовниковите кули, за да остана извън обсега на полицейския радар. В нормален ден транспортните ченгета, с персоналните си лифтери и плъзгачи, щяха отдавна да са се спуснали и да са ме хванали в мрежите си, но по вида на тълпите по улиците и по безредиците, които мернах до обществените портали, не ми приличаше много на нормален ден.
Дисплеят на викена започна да ме предупреждава, че времето му във въздуха изтича след секунди. Почувствах как двигателят спира с гадно накланяне и наблегнах върху омниконтролера и наклонния регулатор, за да се приземя в малък паркинг между някакъв канал и голяма, омазана със сажди сграда. Намирах се най-малко на десет клика от площада, където Рейнълдс беше насъскал тълпата, така че вече шансовете ми на земята бяха по-големи… не че в момента имаше изобщо някакви шансове.
Хвърчаха искри, цепеше се метал, части от ауспуха, от задния и от предния плот се отделяха от машината. Снижих се и спрях на два метра от стената над канала. Отдалечих се от винена толкова небрежно, колкото можех.
Улиците бяха под властта на навалиците, които тук все още не се бяха слели в тълпа, а каналите бяха претъпкани с малки лодки, така че влязох в най-близката обществена сграда, за да се скрия. Тя беше отчасти музей, отчасти библиотека и отчасти архив — харесах я от пръв поглед… и мирисът й, защото тук имаше хиляди печатни книги, голяма част от тях наистина много стари, а нищо не миришеше така чудесно, както старите книги.
Разхождах се из преддверието, разглеждах заглавията и разсеяно се чудех дали тук можеха да се намерят трудовете на Салмуд Бреви, когато към мен се приближи някакъв дребен, съсухрен мъж в демодиран вълнен и фибропластичен костюм.
— Сър — рече той, — мина много време, откакто имахме удоволствието от вашата компания!
Кимнах, сигурен, че никога не съм го виждал и че никога не съм посещавал това място.
— Три години, нали? Най-малко три години! Боже, как лети времето. — Гласът на дребния мъж беше малко по-силен от шепот — тихият глас на човек, прекарал по-голямата част от живота си в библиотеки — но в него се усещаха нотки на вълнение. — Сигурен съм, че ще искате да отидете направо при сбирката — каза той и се отдръпна, сякаш, за да ме пусне да мина.
— Да — отвърнах аз, като леко се поклоних. — Но след вас.
Дребният мъж — бях почти сигурен, че е архивар — изглеждаше доволен да ме заведе. Той бъбреше безцелно за някакви нови придобивки, скорошни оценки и посещения на учени от Мрежата, докато оставяхме зад гърба си зала след зала, пълни с книги: високи, многорафтови хранилища с книги, тесни, облицовани с махагон коридори с книги, огромни помещения, в които стъпките ни отекваха в далечните стени, отрупани с книги. През целия път не видях други хора.
Пресякохме покрит с плочки мост с парапети от ковано желязо над дълбок басейн с книги, в който тъмносини защитни полета пазеха от опустошенията на атмосферното въздействие свитъци, пергаменти, крехки карти, украсени ръкописи и древни книги с комикси. Архиварят отвори ниска порта, по-дебела от повечето херметични врати и се оказахме в малка стая без прозорци, в която плътни завеси наполовина
