Падането на Хиперион

скриваха ниши с рафтове древни книги. Върху персийския килим отпреди Хеджира беше поставен един- единствен, тапициран с кожа стол. В стъклена касета под вакуум се съхраняваха няколко пергаментови парчета.

— Имате ли намерение скоро да публикувате, сър? — попита дребният мъж.

— Какво? — извърнах се от касетата аз. — А… не. Архиварят подпря брадичка на малкия си юмрук.

— Ще ме извините, че го казвам, сър, но ще бъде ужасна загуба, ако не го сторите. Даже от малобройните ни разговори през годините е очевидно, че сте един от най-добрите… ако не и най-добрият изследовател на Кийтс в Мрежата. — Той въздъхна и отстъпи назад. — Извинете ме, че го казах, сър.

Погледнах го.

— Няма нищо — рекох, внезапно осъзнал за кого ме взима и защо тази личност е идвала тук.

— Навярно бихте искал да останете сам, сър.

— Ако нямате нищо против.

Архиварят леко се поклони и излезе, отстъпвайки назад от стаята, като затвори дебелата врата съвсем тихо. Единствената светлина идваше от трите вградени в тавана малки лампи: отлична за четене, но не толкова силна, че да наруши църковната атмосфера на малката стая. Единственият шум принадлежеше на далечните отдалечаващи се стъпки на архиваря. Приближих се до касетата и положих длани на ръбовете й, като внимавах да не изцапам стъклото.

Първият киборг на възстановената личност на Кийтс, „Джони“, очевидно бе идвал тук често през няколкото години от живота си в Мрежата. Сега си спомних, че Брон Ламиа бе споменала нещо за някаква библиотека някъде на Ренесанс Вектор. Била последвала тук своя клиент и любовник в началото на разследването на „смъртта“ му. По-късно, след като наистина бил убит — с изключение на записа на личността му в Шрьоновата й уредба, — тя отново се върнала в библиотеката. Беше разказала на другите за две поеми, които първият киборг ежедневно преглеждал в непрестанните си усилия да разбере причините за собственото си съществуване… и смърт.

В касетата се намираха тези два оригинални ръкописа. Първият представляваше — така ми се стори — доста сладникава любовна поема, започваща със строфата:

„Денят изтля и всичките му прелести изтляха!“.

Втората беше по-добра, макар и да бе заразена от романтичната болезненост на онази безкрайно романтична и болезнена епоха:

Таз жизнена ръка, днес топла и способна да
сграбчва страстно, ако бе студена
и в ледената тишина на гроба,
спохождала би дните ти
и стряскала би бленните ти нощи,
така че би желала в собственото ти сърце
кръвта да секне, та в моите вени червен живот
да потече отново и ти да си спокойна
виж, ето я — протягам я към теб.

Брон Ламиа беше приела стиховете едва ли не като лично послание от мъртвия й любовник, бащата на нероденото й дете. Вгледах се в пергамента и приближих лицето си дотолкова, че дъхът ми леко замъгли стъклото.

Това не беше послание през времето към Брон, нито дори тогавашно ридание за Фани, единственият и най-скъп копнеж на душата ми. Загледах се в избелелите думи — почеркът беше старателен, буквите все още бяха съвсем четливи през бездната на времето и развитието на езика — и си спомних как през декември 1819 г. написах този поетичен фрагмент на един лист от сатиричната „вълшебна приказка“, която току-що бях започнал — „Шапката и камбаните“ или „Завистите“. Ужасна глупост, съвсем правилно изоставена след краткия период на забавление, което ми достави.

Фрагментът „Таз жизнена ръка“ беше един от онези поетични ритми, които отекват като неразгадаема струна в ума и карат човек да ги види написани черно на бяло. Това на свой ред бе отглас от една още по- стара, незадоволителна линия… осемнайсетата, струва ми се… в моя втори опит да разкажа приказката за падението на слънчевия бог Хиперион. Спомням си, че първата версия… онази, която несъмнено все още се печата където и да са извадени на показ литературните ми останки, като мумифицираните мощи на някой непредумишлен светец, потънали в бетона и стъклото под олтара на литературата… първата версия гласеше:

…Кой би могъл да каже:
„Tи не си Поет —
не можеш да разкажеш своите мечти“?
Защото всеки, чието сърце не е бездушна буца,
е имал видения и би говорил, ако е обичал,
и е добре закърмен с майчиното слово.
Дали мечтата, която предстои сега да бъде споделена,
е на Поет или на Фанатик,
ще стане ясно, когато този страстен писар,
ръката ми — е в гроба.

Харесваше ми другата версия, с чувството й за преследване и да бъдеш преследван, и бих я заменил с „изгнива тази топла длан, що пише“, дори да се налагаше малко да я поправя и да прибавя още четиринайсет стиха към и без това прекалено дългия начален пасаж на Песен първа…

Отстъпих назад към стола, седнах и сведох лице към дланите си. Ридаех. Не знаех защо. Не можех да се успокоя.

Останах да седя замислен и изпълнен със спомени дълго, след като сълзите бяха престанали да текат. Веднъж, може би часове по-късно, чух отекването на стъпки, които се приближаваха отдалече, да спират почтително пред малката ми стая, а после отново да затихват в далечината.

Разбрах, че всички книги в нишите бяха творби на „Господин Джон Кийтс, висок метър и половина“, както бях писал някога — Джон Кийтс, туберколозният поет, който бе помолил единствено гробът му да бъде безименен и да напишат само:

Тук лежи човек, чието име бе написано върху вода.

Не се изправих, за да погледна книгите, да ги прочета.

Нямаше нужда.

Сам в неподвижността и мускусния мирис на стара хартия и кожа на библиотеката, сам в моето светилище на „аз“-а и „не-аз“-а, затворих очи. Не спях. Аз сънувах.

33.

Инфоравнинният аналог на Брон Ламиа и възстановената личност на любовника й се врязват в повърхността на мегасферата, като двама гмуркачи от висока скала, врязали се в повърхността на бурно море. Следва квазиелектрически шок, усещане за преминаване през съпротивляваща се мембрана и ето ги вътре, звездите са изчезнали, а очите на Брон са разширени и втренчени в информационна среда,