безкрайно по-сложна от която и да е инфосфера.
Инфосферите, движени от човешки оператори, често биват сравнявани със сложни градове от информация: кули от фирмени и държавни данни, магистрали от обработван информационен поток, широки булеварди от инфоравнинно взаимодействие, подлези от ограничено движение, високи стени от защитен лед, около които охраняват микрофаги и видимият аналог на всеки микровълнов поток и насрещен поток, чрез който живее градът.
Това е нещо повече. Много повече.
Обикновените инфоравнинни градове аналози са тук, но са малки, много малки, като джуджета в сравнение с мегасферата, както изглеждат истинските градове, наблюдавани от космоса.
Мегасферата — Брон вижда това — е толкова жива и интерактивна, колкото и биосферата на който и да е свят от клас пет: растат и процъфтяват гори с дървета от зелено-сиви данни, пускат нови корени, клони и издънки още докато ги гледа; под гората напълват, цъфтят и умират, когато се изчерпи ползата от тях, цели микроекосистеми от инфопоток и подкоренни ИИ; под променливата като течен океан почва на матрицата кипи бурен живот от инфокъртици, комуникационни червеи, препрограмиращи бактерии, инфодървесни корени и семена на особено свързани вериги, докато над тях, в, през и под преплитащите се дървета от факти и взаимодействия, аналози на хищници и жертви изпълняват тайнствените си задължения, връхлитат и бягат, хващат и сграбчват с нокти, а някои политат свободно през огромните пространства между клонести синапси и неутронни листа.
Толкова бързо, колкото и метафората изобразява това, което вижда Брон, образът бяга и оставя зад себе си само поразителната аналогова реалност на мегасферата — огромен вътрешен океан от светлина, звук и разклонени съединения, преливащи се със стремителните въртопи на ИИ съзнание и зловещите черни дупки на телепортаторните връзки. Брон чувства как шеметът я унася и здраво се вкопчва в ръката на Джони, като удавница, вкопчила се в спасителен пояс.
— Всичко е наред — праща й послание Джони. — Няма да те пусна. Стой с мен.
— Къде отиваме?
— Да намерим някого, когото бях забравил.
— ?????
— Моя… баща…
Брон се държи здраво, докато тя и Джони като че ли се плъзгат все по-дълбоко в аморфната бездна. Навлизат в носещ се напред, тъмночервен булевард от защитени инфоносители и тя си представя, че в пътуването си през пълните кръвоносни съдове червеното кръвно телце вижда точно това.
Джони изглежда знае пътя — на два пъти излизат от главната магистрала, за да поемат по някое по- малко разклонение и на Джони многократно му се налага да избира между раздвояващи се улици. Справя се изключително лесно, като придвижва телесните им аналози между дисконосители с големината на малки космически кораби. Брон се опитва да види отново биосферната метафора, но тук, в гъстите разклонения, не може да обхване цялата гора.
Понасят се през област, в която ИИ комуникират над тях… около тях… като огромни, сиви възвишения, мержелеещи се над забързан мравуняк. Брон си спомня Фрийхолм, родния свят на майка й, гладката като билярдна маса Велика степ, където самотно се простираше върху десет милиона акра ниска трева семейното й имение… Брон си спомня ужасните есенни бури там, когато бе стояла на края на имението, точно зад балона на защитното поле и бе наблюдавала тъмната купчина стратосферни облаци на двайсет километра в кървавочервеното небе, насъбрали такава енергия, че косъмчетата на ръцете й се изправяха в очакване на мълнии с големина на градове, вихри на торнадо като косите на Медуза, на чието име бяха наречени, а зад въртопите — стени от черен вятър, които изличаваха всичко по пътя си.
ИИ са нещо по-лошо. Брон се чувства съвсем нищожна в сянката им: но нищожността би могла да я направи невидима, а тя се чувства прекалено изложена на показ, прекалено много част от ужасяващите възприятия на тези безформени гиганти…
Джони стисва ръката й и вече са излезли оттам, завиват наляво и надолу по по-оживено разклонение, а после пак сменят посоките — два прекалено съзнателни фотона, загубени сред плетеницата от фиброоптични кабели.
Но Джони не е загубен. Той стиска дланта й, прави последен завой в някаква тъмносиня празна пещера, в която са само двамата и я притиска по-близо до себе си, когато скоростта се увеличава, синапсовите връзки проблясват назад, докато накрая не се замъгляват и само липсата на вятър разрушава илюзията, че пътуват по някаква безумна магистрала със свръхзвукова скорост.
Внезапно се чува шум като от сливане на водопади, като левитационни влакове, загубили подемната си сила и спускащи се със свистене надолу по релсите с бясна скорост. Брон пак се замисля за вихрените торнадо на Фрийхолм, за това как слушалше рева на къдриците на Медуза и наблюдаваше как опустошават всичко по пътя си към нея, а после заедно с Джони са във водовъртеж от светлина, шум и усещане — две насекоми, понесли се в забрава към въртопа под тях.
Брон се опитва да изкрещи мислите си — и наистина ги изкрещява, — но не може да надвика мисловния шум, сякаш от настъпването на края на вселената, затова здраво се държи за ръката на Джони и му се доверява, дори да попаднат завинаги в онзи черен циклон, дори телесният й аналог да се сгърчи и деформира от кошмарното налягане, срязващо я като с бръснач, докато й остават единствено мислите, усещането за самата нея и контактът с Джони.
После вече са преминали и спокойно се носят по широк и лазурен инфопоток, и двамата обновени и сгушени един в друг с онова ускоряващо пулса чувство за избавление, познато на търсачите на силни усещания с кану, оцелели след бързеи и водопади. И когато накрая Брон вдига очи, вижда невъзможната големина на новото им обкръжение, обхващащия светлинни години размер на нещата, сложността, която кара предишните й представи за мегасферата да приличат на яростта на провинциалист, сбъркал гардеробната с катедрала, Брон си мисли: „Това е главната мегасфера!“
— Не, Брон, това е едно от периферните разклонения. Не е по-близо до Техноцентъра от периметъра, който вече проверихме с Биби Сърбринджър. Просто виждаш повече. негови измерения. Както го виждат ИИ, ако щеш.
Брон поглежда към Джони и когато светлината на термолампата от далечните пещи на инфослънцата окъпва и двама им, тя осъзнава, че вече вижда в инфрачервения спектър. Джони все още е красив.
— Много ли е далече, Джони?
— Не, вече не чак толкова.
Приближават към друг черен въртоп. Брон се вкопчва в единствената си обич и затваря очи.
Намират се в… затворено пространство… в мехур от черна енергия, по-голям от повечето светове. Мехурът е прозрачен — органичната обърканост на мегасферата нараства, променя се и върши тайнствената си работа извън тъмната крива на яйцевидната стена.
Но Брон не се интересува от това, което става навън. Аналоговият й поглед и цялото й внимание са съсредоточени върху мегалита от енергия, разум и чиста маса, който се носи пред тях: всъщност, пред, над и под тях, защото грамадата от пулсираща светлина и енергия държи нея и Джони в обятията си и ги издига на двеста метра над пода на яйцевидния мехур, където двамата се отпускат върху „дланта“ на псевдопод, смътно напомнящ ръка.
Мегалитът ги наблюдава. Той няма очи в органичния смисъл, но Брон усеща силата на погледа му. Това й напомня за времето, когато посети Мейна Гладстоун в Правителствения дом и президентът беше насочила цялата мощ на преценяващия си поглед към Брон.
Брон изпитва внезапния порив да се изкиска, когато си представя как заедно с Джони, малки като Гъливери, посещават този бробдингнагски23 президент на чаша чай. Не се изкисква, защото усеща истерията, която се крие точно под повърхността, в очакване да прелее в ридания, ако Брон позволи на емоциите си да унищожат и малкото чувство за реалност, което си налага върху това безумие.
[Намерихте пътя дотук Не бях сигурен че ще/можете/бихте решили да сторите това]
„Гласът“ на мегалита вибрира много по-басово в костите на Брон, отколкото истинския глас в ума й. Напомня й шум от разрушаваща се при земетресение планина, а после със закъснение осъзнава, че звуците се разчленяват в думи.
