момент войската му в Червено море. Мислил ли си какво е накарало фараона да преследва такава малка група бегълци с войска?
Мишел не отговори. Летисия го привличаше отново с онзи магнетизъм, който го накара да се влюби в нея преди години. Стисна зъби и я остави да продължи.
— Дали Мойсей не е „откраднал“ някоя важна религиозна и научна тайна, може би митичните Изумрудени книги на Хермес, които после скрива в Ковчега на Завета и ги нарича Божи заповеди? Никой суверен не би пестил сили да преследва един крадец за подобно нещо.
— На Хермес ли?
— Защо се учудваш? Средновековните майстори строители, градили тези стени, често си спомняли думите му, казани на Асклепий и разкриващи за какво служат тези книги.
Мишел стоеше, без да мигне, и чакаше Летисия да довърши странното си обяснение.
— Може би не знаеш, че Египет е копие на небето? — И зацитира тържествено: — „Или по-точно мястото, където се изпращат и проектират тук долу всички феномени, които движат и направляват небесните сили?“
— Знаеш го наизуст!
Тя не отвърна. Гъвкава като змия, изкачи стълбите, водещи към притвора на северния портик, и като се завъртя и застана пред решетестия прозорец със статуята на света Богородица, посочи една от колоните, поддържащи архитектурната група.
— Виждаш ли го? Това е кивотът, тръгнал от Йерусалим.
Впечатлен от тази неочаквана проява на ерудиция, инженерът облещи очи. Там, на двата невисоки капитела, релефът наистина се виждаше съвсем ясно: издължен ковчег, запечатан по същия начин като книгата на Христос над южния портик и натоварен в талига, която сякаш се движи. На другия релеф — доста увреден, се виждаха някакви мъже в туники или пелерини, застанали почтително или смирено около същия ковчег. И под двете „винетки“ — един неясен надпис на латински: Hie Amittitur Archa Cederis.
— Какво значи? — запита Мишел, докосвайки с върха на пръстите си надписа.
— Нещо като „Това е кивотът, който трябва да предадеш“.
— Да предадеш ли? На кого?
— На онзи, който заслужава — отвърна загадъчно Летисия.
— Но разбира се, възможно е Cederis да е ерозирало Foederis — „Завет“, и тогава надписът ще гласи „Това е Ковчегът на Завета“.
— А какво представлява другата сцена?
— Коя? Тази ли? — Блондинката посочи мъжете с пелерини около затворения ковчег. — Сигурно са хората, които са получили кивота, а следователно и книгите на Хермес, пренесени в него. Книги, пазени от някого, когото можеш да разпознаеш само ако си тук и разчетеш тези капители.
— От кого? От тамплиерите ли?
— Ти го каза.
Последната реплика на Летисия отекна силно и ясно в слушалките на Рикар. Като забеляза изненадата му, нубиецът, който преди часове беше прихванал този съвсем ясен сигнал, идващ от мощен микрофон, прикачен на Мишел от някой друг, а не от неговия екип, се размърда неспокойно в задната част на вана.
— Трябва да действаме бързо — рече строго той. — Не знам коя, по дяволите, е тази жена, но съм сигурен, че е готова да изпее на „птичката“ точно онова, което не искаме да знае.
— Защо си толкова сигурен, Жерар? — попита каталунецът и го погледна много сериозно, а магнетофонът продължаваше да записва разговора, който се водеше една пряка понататък.
— Не съм — отвърна той. — Но като я чух какво каза, смятам, че отец Роже ще одобри една бърза превантивна мярка.
— Казваш го заради онова за Хермес, нали?
— Да. Заради онова за Хермес.
Рикар не промени изобщо изражението си, той просто трябваше да се съгласи. Замалко да изпуснат нещата заради някаква непозната. И като се завъртя на стола, каталунецът намигна на Глория да потегли.
Реното Еспейс избръмча послушно два-три пъти и се насочи към малкия парк пред църквата Света Богородица в Шартр, приближавайки бавно северния портик. Щом стигна до номер 21, където започваха стълбите към високата тераса, водеща към магазина за антики и към чайната
Никой не ги видя. По това време дори магазините за сувенири и фотографски принадлежности бяха затворени.
Само Летисия и Мишел гледаха учудени как един атлет тъмнокож, но с европейски черти на лицето, изкачи стълбите, които ги деляха, и спря пред тях. Деветмилиметров глок със заглушител проблесна в дясната му ръка.
— Не мърдай! — изсъска той.
Негърът — здравеняк, висок метър и осемдесет — вторачи жълтеникавите си очи в блондинката, сякаш тя беше мишената. Инженерът изтръпна.
— Този път се разбързахте — прошепна Летисия, без да трепне.
— Познавате ли се?
— Да, Мишел. Отдавна.
Занемял от шока, инженерът не продума повече. „В каква каша се е забъркала тая жена?“, запита се. И мигом предположи най-лошото: Марсел, нейният мъж, умиращ от ревност след изчезването й, е пратил тия мутри по следите й. Но как толкова бързо?
Нямайки и представа за прибързаните умозаключения на Мишел, нубиецът размаха маниерно оръжието. Посочи на блондинката пътя към колата и погледна така Темоен, че той замръзна на място. За негова изненада тя се подчини, без да окаже никаква съпротива.
Но в края на стълбите успя да подхвърли:
— Потърси Шарпантие. И му кажи да ме открие.
— Шарпантие?
— Фондацията.
Някой я издърпа във вана и тя не успя да каже нищо повече. Нубиецът влезе след нея и като хвърли поглед на Темоен — по-блед от камъните на портика, му дожаля.
— Не се мяркай повече тук или си мъртъв — рече му.
Треперещ от страх, Мишел опипа камъните зад себе си и накрая се облегна на колоната с кивота. От нерви по мустаците му се процеждаше пот, както никога досега.
Моторът на реното изрева и то изчезна за секунди в посоката, откъдето се бе появило. И изведнъж този самотен кът от катедралния периметър потъна в необичайна тишина.
Мишел се сети за полицията много по-късно.
ШАН-3-ЕЛИЗЕ
Един пълен мъж, облечен безупречно в перленосиво, отряза върха на третата си за този следобед хаванска пура, докато чакаше секретарката да се обади. През остъклената стена се виждаше голяма част от Града на светлината. Беше по-красив и от мечтите на Луи XIV, когато наредил на своя пейзажист да го преобрази през 1667 година.
Там всичко бе история. От махагоновия кабинет на пълния мъж се виждаше панорамата около Триумфалната арка на Наполеон. Паметник, разделящ на две широкия булевард, който пък отделяше величествената Арш дьо ла Дефанс от египетския обелиск на площад Конкорд и стъклената пирамида пред Лувъра.
Сградата, от която мъжът с хаванската пура гледаше Париж, бе увенчана с друга пирамида — от стомана, и приличаше на гигантски фараонски обелиск. Всъщност през последните години подобни сгради бяха издигнати навсякъде по света: на номер 110 на Пасео де ла Кастеляна в Мадрид, в центъра на
