Египетската тайна на Наполеон

Хавиер СиераЕгипетската тайна на Наполеон

Читателю, може би ще се почувстваш изкушен да повярваш, че твърденията, които се съдържат в тази книга, са плод единствено на въображението ми. Но нищо не е по-далече от истината. Това, което разказвам тук, е добре обмислена смесица от неоспорими истини и предполагаеми случки, чиято стойност ще бъде оценена само от най-бдителните.

Посвещавам следващите редове на един от тях — на моя духовен дядо Антонио Ривера. Знам, че от другия бряг на небесния Нил той ще оцени най-добре от всички това, което искам да кажа.

Затова и не е неоправдано това, което казват, че душата на Озирис е вечна и неунищожима, а тялото му често бива разкъсвано и унищожавано от Тифон, а Изида скита, търси го и отново го събира. Понеже онова, което съществува и е осезаемо и е добро, е по-силно от унищожението и промяната.

ПЛУТАРХ, За ИЗИДА и ОЗИРИС, LIV

УводНеобходимо уточнение

На първи юли 1798 г., привечер, трийсет и шест хиляди войници, малко повече от две хиляди офицери и около триста жени — съпруги на военни и проститутки, нелегално пътуващи с една от най-големите военни флоти, организирани някога — стъпили на египетския бряг в Александрия, Розета и Дамиета. С изключение на малоброен военен елит, никой не знаел със сигурност какво очаква Франция от тяхното присъствие на отсрещната страна на Средиземно море.

След като преодолели първоначалните препятствия, двайсет дни по-късно част от военните вече били превзели делтата на Нил и се спускали към Кайро. Там за първи път видели внушителните пирамиди в Гиза и под островърхите им сенки разбили зле организираните орди на мамелюкските воини. С това бил сложен краят на тривековното османско владичество в Египет.

Ръководител на тази колкото колосална, толкова и неизвестна операция бил обещаващият генерал Наполеон Бонапарт. С тайната подкрепа на министъра на външните работи и на френския консул в египетската столица Наполеон планирал да прекъсне проспериращия търговски път на англичаните с Азия и така да отслаби най-омразния враг на Франция по онова време. Въпреки това, скоро станал жертва на собствената си амбиция. На първи август същата година славната му флота била обсадена и победена от британския адмирал Хорацио Нелсън край бреговете на Абукир. Наполеон загубил над хиляда и седемстотин войници и се оказал изолиран, без провизии и на милостта на неприятелите си във враждебна и непозната територия.

Но французите устояли твърдо на изпитанията.

Бонапарт прекарал следващите четиринайсет месеца в Египет и използвал това време пълноценно: основал институт за изучаване на тайнственото минало на този народ и събрал повече от сто и шестдесет учени, нарочно командировани от Франция, които да извлекат от безплодните пясъци на Египет соковете на една забравена и могъща наука. Само тази стъпка била достатъчна, за да покаже, че крайната цел на Наполеон в земята на фараоните не била единствено военна.

Наполеон бил толкова обсебен от амбицията си да контролира тази част от света, че дори навлязъл в Светите земи с намерението да ги завладее. Сякаш искал да се съревновава с подвизите на първите кръстоносци. Известно е, че подобно на тамплиерите от XIII век, Бонапарт прекосил Палестина от юг на север и на 14 април 1799 г., противно на волята на всички придружаващи го генерали, решил да пренощува в селце, наречено Назарет, разположено близо до Тивериадско море.

Никога — дори и по време на последвалото изгнание на Света Елена — не обяснил причината за това решение.

Военната кампания в Светите места и Сирия се оказала поредният провал. Наполеон знаел, че ако претърпи нови поражения и допусне други стратегически грешки, това би могло да сложи край на кариерата му. Навярно по тази причина обсадил Яфа, завоювал я с огън и меч и отнел без пощада живота на войници, жени, старци и деца. Но крепостта Сен Жан в Акра — последният редут на турските метежници — му оказала съпротива, с което били осуетени плановете му да стигне до самите врати на Константинопол, и това съкрушило въжделенията му да се съревновава със завоеванията на Александър Велики.

Обезсърчен, генералът се завърнал в Кайро, за да открие, че на 15 юли 1799 г. над петнайсет хиляди турци, подкрепяни от англичаните, били стъпили в Абукир с намерението да изгонят окончателно французите от Египет. Мястото, избрано от враговете му, навявало нерадостни спомени на Наполеон. На 25 юли обаче войските му разбили мамелюците, с което донякъде отмъстили за унижението, причинено от Нелсън.

Опиянен от този успех, Бонапарт се отправил отново към Кайро, където пристигнал на 11 август, по време на най-тежките горещини в годината. И тогава се случило нещо неочаквано: докато тайно уреждал триумфалното си завръщане във Франция, решил да прекара още една нощ на място, което никой не му препоръчвал. Този път ставало дума за вътрешността на Голямата пирамида в Гиза.

Наполеон никога не дал обяснение за това свое решение, нито разказал с подробности какво е преживял в пирамидата. Биографите му така и не успели да разгадаят мистерията. Но след като прекарал нощта на 12 срещу 13 август 1799 г. в недрата на най-големия паметник, издигнат от човека в епохата на Античността, Наполеон вече не бил същият…

ЕгипетГиза, трета декада, пети термидор1

— В капан съм!

Пулсът на корсиканеца изведнъж се учести и започна да удря в слепоочията му със силата на боздуган.

Всичко се случи за секунди: първо тялото му се сгромоляса, сякаш теглено от огромна тежест към земята. След това зениците му се разшириха в отчаян опит да потърсят искрица светлина, докато всяко мускулче по тялото му беше напрегнато до крайност.

— …В капан съм! — прошепна отново, легнал по очи на пода — Без изход! Погребан съм жив!

Войникът преглътна, предусещайки, че смъртта е близо. Беше сам под тоновете камък и нямаше дори една проклета карта, която да го упъти към изхода. Мъчителната мисъл, че не му бе останало резервно огниво, нито пък вода, заплашваше да го парализира от ужас. Как можа да бъде така небрежен? Как така той, кален в толкова битки, скорошен герой от Абукир, където унизи врага, как точно той бе забравил да вземе няколко предпазни мерки? Манерката и лампите, грижливо скътани в дисагите на седлото му, със сигурност се намираха извън обсега му. Беше твърде късно да съжалява за своята непредвидливост. Всъщност беше късно за всичко.

След секунда успя да реагира — вътре в каменния затвор потопен в мъчителна тишина, в която се долавяше нещо свещено, изведнъж си спомни за единственото, което можеше да спаси живота му: вярата. Трябваше да има вяра: вяра в победата, както по времето, когато прекоси Алпите за две седмици и завладя Италия с оръжие. Или както когато разби австрийците при моста в Арколе и Риволи.

Беше необходимо незабавно да си възвърне надеждата в собствената си съдба, която толкова пъти го беше спасявала в беда.

Нима не беше това изпитанието, което му оставаше да премине? Не се ли хвалеше често самият той, че вярва в предначертанието на съдбата? Защо сега не можеше да постави вярата си на изпитание?

Офицерът, с посивяла от прах униформа, идваше малко по малко на себе си. Съзнанието му