— Изчезна малко преди революцията. Изпари се!
Дулсе дьо Понтекулан, член на Комитета за обществено здраве, с когото се беше сближил най-много, развърза езика си на втория калвадос. Заедно с други видни колеги от академията Наполеон го покани в една от залите на „Прокоп“, която бе резервирал. Брендито щеше да му струва малко състояние, но се надяваше да намери отговор на някои въпроси, които не му даваха мира…
— Ама че тип! — продължи ентусиазирано Дьо Понтекулан. — Беше любима тема за разговор по онова време. Революционерите го търсеха навсякъде, за да го гилотинират. Представете си, гражданино Бонапарт: във Версай бяха конфискувани няколко писма до кралицата, в които графът я предупреждаваше, че съществува заговор за завземане на Бастилията и събаряне на монархията.
— Предполагам, че не са го открили.
Наполеон, прикривайки интереса си, отново напълни догоре чашата на приятеля си Дулсе. Останалите гости го последваха и вдигнаха наздравица за пореден път.
— И помен нямаше от него! Все едно бе потънал в земята! — Комисарят пресуши чашата на един дъх. — А повярвайте ми, мъж като него не можеше да остане незабелязан никъде.
— Такъв мъж? Обяснете, моля.
— Ами… — поколеба се Дулсе. — Въпросната личност говореше всякакви езици, познаваше всички държави, рисуваше, пишеше и беше виртуоз на клавесина. Спечели благоволението на влиятелните дами в двора, като им подаряваше стъкленици с вода, която уж щяла да им помогне да се опазят от бръчките. И ги поразяваше с поетичната си ерудиция: рецитираше както Данте, така и Молиер. Но най-странното е, че въпреки очевидния му успех, никога не се чу да е имал връзка с някоя от тях. Съвсем нищо!
— Може би жените не са му харесвали…
Жулиен Реньо, млад капитан от Шампан и другар на корсиканеца, подхвърли забележката си като да бе присъда за гилотината.
— Не. Не беше това — отрече Дулсе с недвусмислено пиянски жест. — Въпросният тип трябва да е бил или монах, или да е страдал от сериозна венерическа болест, защото никога не се чу да е имал връзка нито с мъж, нито с жена. Освен това често изчезваше от Париж. Казваше, че трябвало да се „обнови“ в родното си градче… макар че така и не каза къде се намира то.
— И обясни ли как го постига?
— Бонапарт! — Комисарят избухна в звучен смях, който привлече вниманието на всички присъстващи. — Да не възнамерявате и вие да овладеете тайната на вечната младост?
— Все пак обясни ли или не? — настоя Реньо. Настойчивостта на офицерите промени изражението на събеседника им.
— Въпросите, които ви вълнуват, са несъмнено странни, гражданино Бонапарт. А вие, капитане? Няма ли нищо по-добро, на което да посветите вниманието си? Наистина не знам много повече от останалите тук…
— Но сте познавали хора, които са били близки със Сен Жермен — настоя корсиканецът.
— Да. И повечето са покойници.
— Много сте лековерен, мосю Дьо Понтекулан — изсумтя капитан Реньо. — И ме боли да призная, че сте прав: тук само мога да си загубя времето…
— Аз съжалявам още повече — отговори Дул се кисело. — Де да можех да се сдобия с безсмъртие, без да се отказвам от плътските удоволствия, капитане…, Ето защо триумфът принадлежи на онези, които имат истински извисен дух.
Това нарани честта на разпаления Реньо. И преди Наполеон да направи дори и жест да усмири засегнатия офицер, последният напусна помещението, като затръшва шумно вратата след себе си. Последната му дума беше: „Глупак!“, и така не стана ясно дали бе обвинение към самия него, или беше насочена към комисаря. Корсиканецът, хипнотизиран от оскъдните разкрития, вече задаваше нов въпрос:
— Може да ви прозвучи нахално, мосю Дьо Понтекулан, но кажете ми: граф Сен Жермен обясни ли как успява да се обнови, ако въобще е казвал истината по този въпрос? Ако вашите доверители са мъртви — настоя, — не би трябвало да се страхувате повече за тях или за това, че изменяте на честната си дума.
Дулсе напълни чашата си с трепереща ръка и я пресуши жадно, преди да отговори. Около тях се бе събрала оживена група от военни, които обменяха всевъзможни коментари.
— Наистина не съм много сигурен, генерале — каза, опитвайки се да прикрие факта, че се притеснява да говори по този въпрос пред много хора. — Трябва да имате предвид, че слуховете, които се ширят за въпросния граф, са объркващи и противоречиви. Някои вярват, че бил португалски евреин, а други — че бил законен син на трансилванския княз Ференц Ракоци, тъй като в някои случаи използвал тази титла.
— Наистина ли?
— Разбира се. Това доверил на принц Кар дьо Есе, като му казал, че бил възпитан от последния херцог Медичи.
— Глупости!
— Тъй, тъй… Обаче в Трансилвания има слухове за благородници, които постигнали безсмъртие, като пиели човешка кръв или се къпели в нея. Въпреки че от това, което знам, Сен Жермен открил метод, по- съвършен от този на румънските князе.
— Какъв, комисарю? — настоя Бонапарт.
— Добре, генерале: чух, че по време на продължителните си престои в обичаната ни Република влизал за три дни в една пирамида, от която излизал, изцяло подмладен.
— Но във Франция няма пирамиди!
— Тук грешите, гражданино Бонапарт — прекъсна го Дьо Понтекулан с предизвикателен тон. — Грешите напълно. Елате утре в канцеларията ми и ще ви покажа къде в родината ни могат да бъдат намерени пирамиди.
— Пихте много, мосю.
— Питахте много, генерале.
17.
В понеделник сутрин от Павилиона на цветята се откриваше великолепна гледка към градините на Тюйлери. През голите кръгли прозорци на мансардата на някогашния кралски дворец се виждаше сложният лабиринт от фонтани и статуи, проектиран по вкуса на обезглавения крал Луи. Сградата бе величествена. Въпреки че от доста време не беше кралска резиденция, от нея лъхаха тържественост и разкош, които нямаха нищо общо с народния дух на революцията.
По коридорите на шестия етаж, водещи към помещенията на картографската служба, където работеше Дьо Понтекулан, не се забелязваше никакво движение. Какъв беше смисълът да се работи? Директорията нямаше да използва никоя от техните карти в каквато и да било военна кампания.
Преди да влезе в канцеларията с най-пищно украсената врата, Наполеон се огледа още веднъж, наслаждавайки се на пейзажа. Мястото бе опияняващо, самото въплъщение на могъществото на земята. Оттук — помисли си в миг на мечтателност — един добър стратег можеше да завладее цивилизования свят. Стратег… като него.
Неспирното потропване на подметките на един чиновник го изтръгна от размишленията му.
— Гражданино Бонапарт, комисар Дьо Понтекулан ви очаква в кабинета си.
Наполеон прехапа език, за да не нагруби разсилния. Той не беше обикновен гражданин. Беше генерал. Въпреки това, реши да го последва, без да отговори.
Дьо Понтекулан, нагизден с обилно напудрена перука, завързана с черна панделка на тила, все още показваше признаци на махмурлук. Въпреки че, за разлика от предната вечер, вече нямаше вид на шут и гуляйджия, червендалестото му лице издаваше, че често прекалява.
— Бонапарт! — възкликна той от дъното на канцеларията, претрупана с окачени по стените големи карти на Франция. — По-точен сте от повечето войници от храбрата ни войска.
— Нямам нищо по-интересно, което да правя днес, мосю.
— Чудесно! — изръкопляска той, развеселен. — В такъв случай ще ви забавлявам аз.
Истината е, че блюдолизецът с копринени къдрици и фин сюртук никак не се нравеше на Наполеон.
