Тогава почти не обърнаха внимание на това и отдадоха безредието на грабеж, на който гробницата вероятно е била подложена още по времето на фараоните. Но сега възникнаха съмнения. В ъгъла на камерата с каменния ковчег, която беше третата поред зала в структурата на гробницата, стоеше характерен анх. Този египетски кръст с връх, наподобяващ голямо иглено ухо, беше преправен, за да прилича на християнско разпятие. Някой го беше променил, като бе премахнал примката на върха и бе опростил очертанията му. Едуар бе обзет от съмнения: ами ако гробницата беше ограбена наскоро? Може би от християни? Ами ако Омар бе научил за нея от някой близък довереник, бе изпреварил тяхната експедиция и отнесъл малкото ценности, които все още можеше да съдържа?
— Няма начин да разберем дали кръстът е античен или скорошен, бароне. Може би християните са заимствали този символ от египтяните преди векове и впоследствие гробницата е била осквернена и забравена още преди да се родят прадедите ни — обади се Жан-Батист, опитвайки се да омаловажи находката.
— Внимавайте какво говорите, приятелю. Знаете ли, че същата тази идея е пратила Джордано Бруно на кладата? Добрият монах вярвал, че апостолите изкопирали кръстния знак от египтяните, и отстоявал това до смъртта си.
Младият инженер не отговори. Почти бяха стигнали до насипа, където започваше входът на царския мавзолей. Двамата знаеха, че ги чака цял ден усилна работа.
— Проспер, трябва да ви попитам нещо…
Тонът на барона изведнъж бе станал поверителен.
— Кажете, Едуар.
— Помните ли какво каза Мохамед за Бонапарт?
— Имате предвид онази нелепа идея, че генералът е дошъл в тази страна, за да последва стъпките на Исус в Египет?
— Именно — отвърна сухо баронът. — Нубиецът спомена за някакъв еликсир и че би се наел да ни заведе до извора му…
Дьо Вилие се поколеба за миг, после продължи:
— …Но аз не знам нищо за интереса на нашия генерал към тези неща. А вие?
— Нито пък аз. И много се съмнявам, че Жирар43 също е в течение. Всеки път, когато този глупак пристигне в някой храм, единственото, което го интересува, е да намери най-добрата сянка, под която да заспи. „Нил, Нил… Наредиха ни да изследваме Нил, а не руините“.
Дебелашката пародия на бретонския акцент на гражданина Жирар накара барона да се усмихне.
— Добре, добре, Проспер — признавам, че Жирар е идиот, но Бонапарт не е. И двамата знаем, че би направил всичко, за да спечели доверието на египтяните. В Кайро се обяви за мюсюлманин и дори продиктува прокламации, възхваляващи Мохамед. Но да си обясняваме кампанията му в Назарет като някакво евангелистко пътуване по стъпките на Исус… ми се струва прекалено.
— Добри ми приятелю, само веднъж съм говорил с Наполеон лице в лице…
— Така ли?
— …Беше в Тулон, преди с Армадата на Ориента да вдигнем котва в посока към Малта и после към Египет. И знаете ли? Истината е, че ни най-малко не ми се стори да е добър християнин.
— Семейството му е религиозно. От най-католическата Корейка.
— Преценете сам: беше една прекрасна неделя през флореал, когато аз самият станах свидетел на това как грубо уволни капелана на пристанището, който го беше порицал за това, че не е отишъл на литургия заедно с останалите войници.
— Това не означава нищо.
— О, да, несъмнено означава. Ако Бонапарт е отишъл до Назарет с генерал Клебер, то не е, за да се помоли в дома на Дева Мария, нито, за да търси задругата на Йосиф дърводелеца.
— Накъде биете?
— Може би в края на краищата Мохамед не ни е излъгал. И Бонапарт не е казал на войниците си цялата истина за интересите си. Може би — подчерта с тайнствен тон — нашият генерал търси ключа към вечния живот, както преди векове са правили и фараоните.
Дьо Вилие инстинктивно погледна натам, накъдето гледаше и другарят му. Бяха стигнали до входа на гробницата на Аменхотеп. По лицето на барона се изписа тревога: набързо скованата дъсчена врата, която бяха поставили предния ден, за да блокират достъпа до гробницата, беше разбита.
Във вътрешността нещо изскърца.
19.
Кайро, 4 раби I44
Малко повече от четири дни по море бяха нужни на Надия и чичо й Али, за да стигнат до град Кайро. Най-накрая Победоносният — това означава Al Qahira на арабски — се появи една сутрин пред тях със сребърните полумесеци на безбройните си минарета.
Беше трудно човек да си представи по-величествен пейзаж: големи товарни съдове, заобиколени от армия малки фелуки и гребни лодки, напредваха без видим ред във всички посоки. Дори и най-невярващите трябваше да признаят, че Аллах, в безкрайната си мъдрост, беше благословил тази река, дарявайки я с невидим и тайнствен порядък, способен да регулира това невъобразимо движение на стоки и хора. Създателят и Господар на света се радваше да показва безкрайната си сила в такива малки неща.
„Кайро се е променил много, откакто пристигнаха французите — бяха ги предупредили на кораба. — Чужденците бързо превърнаха Майката на всички градове в различно място и Всевишният, поради някаква неясна причина, им го позволи“, бяха добавили.
Това малко интересуваше двамата Бен Рашид. Не бяха дошли в района на Делтата нито поради прищявка, нито заради вярата си, а истината беше, че французите им бяха безразлични.
Баржата им представляваше платформа от големи дънери, върху която бе забито огромно и покрито с кръпки парче брезент, служещо за платно. По време на пътуването не говориха почти с никого. Съвършената бе покрила главата си със задължителния за исляма воал и не беше особено трудно да минат за младо семейство от Юга. Разбира се, платиха добросъвестно цената на билетите, изпълниха задължителните пет молитви на ден, обърнати към Мека, и нетърпеливо изчакаха да хвърлят котва на един малък пристан близо до квартал Гиза около осем часа сутринта.
Горещината беше непоносима.
Първото, което привлече вниманието им, бе огромният брой войници, патрулиращи в близост до пирамидите. Никога не бяха виждали толкова много и така добре въоръжени французи на едно място. Интересното беше, че освен пясък и камъни, там почти нямаше какво да се охранява, поради което полицейското присъствие на въоръжените до зъби европейци им се стори както абсурдно, така и необяснимо. Злите езици шушукаха, че чужденците се подготвят да възпрат ново нападение на Мурад бей. И с основание: само пет дни преди тяхното пристигане страшният Мурад се беше качил необезпокояван на Голямата пирамида и от върха й, с помощта на малко сребърно огледало, бе изпратил кодирани послания до Нефиса — влиятелна дама от Кайро, която ухажваше. Когато французите се усетиха, Мурад вече бе избягал към оазиса Ел Фаюм, но в града бе останало смътното усещане, че безредиците срещу френската окупационна армия могат да се възобновят всеки момент…
— Мисля, че в центъра, далеч от пирамидите, ще сме в по-голяма безопасност. Поне докато дойде денят.
Загадъчната усмивка на Али изненада Съвършената.
— Денят?
— Да, Надия. Моментът, в който ще трябва да идем в Хелиополис, за да потърсим това, което принадлежи на клана ни.
Погледът на нубиеца за миг срещна този на Сфинкса в далечината, побит срещу пирамидата на Хефрен. Вечното му лице сякаш отправяше предизвикателство към всеки, който възнамерява да изтръгне тайните му. От мръсната улица, на която се намираха, гледката към главата на колоса, изникнала от пясъка, приличаше на ехо от пейзаж, принадлежащ на друг свят.
