посвещаването, на които се е подложил владетелят Сети в Голямата пирамида…
— Твърде много фантазирате, гражданино Бонапарт. Добрият абат никога не е бил в Египет.
— Но, изглежда, е знаел всичко за Сети.
— И кой от нас знае достатъчно за царството на въпросния Сети, за да може да го опровергае? Никой, добри ми приятелю!
Дулсе, видимо разгорещен, съблече куртката си и я хвърли върху един от диваните в стаята. Кремавата му риза бе пропита от пот, но комисарят се опита да отклони вниманието от този факт, като продължи речта си.
— Ето защо смятам, че добрият абат си е измислил всичко — каза, сдържайки дъха си. — В Голямата пирамида никога не е имало такива ритуали на посвещаване. Дори и да са съществували, трудно ми е да повярвам, че абат Терасон би могъл да знае каквото и да е за тях. Ако такива церемонии въобще са били провеждани, те ненапразно са били недостъпни за езичниците и са били забравени много преди първите християни да пристигнат в Египет.
— Не мога да оспоря този аргумент, мосю Дьо Понтекулан — отговори Наполеон с неочаквана сговорчивост. — За днес ми е достатъчно удовлетворението, че научих много от вас. Жалко, че нищо от това, което сме прочели, и още по-малко книгата за Сети, написана от господин абата, не ни помогна да разгадаем тайната на граф Сен Жермен…
— Но как, оттегляте ли се вече?
— Налага се, мосю комисар. Други задължения ме зоват.
— Може би пирамидата във Фаликон?
Корсиканецът се засмя на хрумването.
— Това ще стане, когато посетя Ница, приятелю Дулсе. Ще ви държа в течение, ако то се случи.
18.
Луксор, втора декада, девети термидор42
Тънкият мустак на Жан-Батист помръдна комично от една страна на друга, както винаги, когато се канеше да каже нещо тържествено. Офицерът си бе пуснал мустаци, за да преодолее комплекса си на младок и да прибави още четири-пет лета към току-що навършените двайсет и три. Ненавиждаше да го наричат както „синко“, така и „младежо“, и наскоро, при едно от честите си избухвания, настоя колегите му да се обръщат към него само по фамилия: Проспер Жолоа. Никакъв Жан-Батист.
— Каква сила притежават вековете, бароне! — възкликна най-накрая, държейки в ръце голямо парче многоцветен гипс.
— Вчера влязохме в една царска гробница, взехме този камък, издялан преди трийсет столетия, а днес се разпада в ръцете ни като пясъчник…
— Това е пясъчник, вие какво очаквахте?
Резкият отговор на Едуар дьо Вилие не го обезкуражи.
— И това не ви говори нищо за преходността на човека и неговите дела?
— И таз добра! — изръмжа баронът. — Освен да философствате, направили ли сте нещо, за да съберете повече сведения за Мохамед, водача ни от онази нощ? Имахте време от вчера да го направите.
Нежното лице на младия Проспер изведнъж се изопна. Шестте години разлика, които го деляха от барон Дьо Вилие — куха титла, без богатство, което да я поддържа, както поясняваше последният при всяка възможност, — го поставяха в откровено неизгодно положение. Въпреки че и двамата имаха инженерно образование и бяха добри приятели от годините си в Политехническото училище в Париж, Проспер винаги се озоваваше под заповедите на барона. Този път също нямаше да е изключение.
— Истината е, че до момента не съм успял да се добера до нищо, бароне. Въпросният Мохамед не е от Луксор, нито от този или другия бряг на реката. Никой не го познава и още по-малко някой е работил с него.
— А защо мислите, че ни заведе вчера до храма в Луксор и толкова любезно ни обясни чия е гробницата, която намерихме? Може би от вярност към Франция?
— Допускам, че вероятно е искал да ни използва.
— Да — въздъхна баронът. — И аз си го помислих. Но не успявам да разбера защо.
Проспер не отговори. Наведе глава и продължи да крачи на запад.
Двамата инженери бяха станали много рано. Искаха да стигнат до входа на гробницата, разположена зад Либийските хълмове, издигащи се западно от Бибан ел Мулук. Намерението им беше да започнат да разчистват развалините, преди слънцето да се е издигнало твърде високо над хоризонта и жегата да им попречи да работят на открито. Необикновените разкрития на Мохамед в храма бяха възобновили надеждите им да намерят нещо ценно на мястото за вечен покой на фараона Аменхотеп.
— Не ви ли се струва странно, че никой не познава този водач и въпреки това, той беше толкова добре запознат с ходовете ни?
— Необичайно е, бароне — съгласи се младият Проспер. — Дори си помислих, че може да е шпионин на Мурад бей.
При споменаването на издирвания мамелюкски главатар Едуар настръхна.
— Между другото, забравих да ви кажа, че снощи умря Салай.
Странната асоциация — напомнянето за турския главорез и смъртта на Салай — накара инженера да се сепне.
— Салай? Водоносачът ни? Сигурен ли сте?
— Напълно.
— Какво се случи? Разкажете ми. Защо никой не ми е докладвал досега?
— Не съм добре запознат с подробностите, бароне, но, изглежда, го е убил Омар Абиф със собствените си ръце и пред свидетели в кафенето на Хаим. Колкото до това, че никой не ви е докладвал, нека ви напомня, че при завръщането си в лагера вие самият дадохте изрична заповед да ви оставят да спите до разсъмване.
— Добре, добре. Кога се е случило?
— Точно докато сме били в храма. Изглежда, че са спорели за нашата находка, когато духовете се разгорещили и Омар разпорил корема на водоносача.
— Горкият младеж…
Едуар дьо Вилие потисна въздишката си. Винаги, когато се споменеше за убийство, той реагираше по един и същи начин. Не се страхуваше от мъртъвците, но го ужасяваха екзекутираните. По-осведомените в експедицията на Бонапарт често шушукаха, че баронът все още не е превъзмогнал травмата от това, че се е спасил на косъм от терора на Робеспиер.
— Кажете ми, Проспер, не смятате ли, че убийството е имало нещо общо с тази гробница? Няма нужда дори да ви напомням, че Омар е крадец на антики, известен по целия източен бряг.
— Трябва да призная, че тази мисъл не ми даваше мира през цялата нощ. — Оскъдният мустак на Проспер отново помръдна над устните му. — Спомняте ли си първия път, когато влязохме в гробницата? Всичко беше преобърнато. Навсякъде имаше отломки и керамични чирепи, все едно някой ни бе изпреварил малко преди това и бе отнесъл всички ценни предмети под носа ни.
— Даже и мумията на владетеля.
— Точно така, даже мумията.
Баронът потъна в спомени. В Министерството на финансите във Версай, при баща си, бе научил, че внимателната и навременна оценка на обстоятелствата около кражба или измама може да помогне за откриването на виновника за почти всяко нарушение. В случая с гробницата на Аменхотеп наблюденията му бяха изключително прецизни. Бяха влезли през отвор, прокопан в източния склон на хълма, и след като слязоха по четири различни стълбища и съумяха да избегнат опасен ров с дълбочина близо пет метра, стигнаха до залата със саркофага. Там бяха намерили всичко с главата надолу. Наоколо се търкаляха отломки от глинени съдове, разпаднали се от влагата парчета гипс и въздухът беше смрадлив. Каменният саркофаг бе отворен със сила и разграбен.
