— Заедно сме от няколко дни, а все още не съм сигурна какво имаш предвид, чичо — оплака се Съвършената.
— Ах, Надия! Това, което сме дошли да търсим, е толкова древно, било е пазено на толкова различни свети места, че трябва да сме нащрек за какъвто и да е знак от боговете. Кой знае — прибави тайнствено, с поглед, зареян в хоризонта зад пясъка, който ги заобикаляше, — може би дори няма да ни се наложи да напускаме Гиза, за да намерим тайната на вечния живот.
Момичето сви рамене. Всеки път, когато чичо й обясняваше нещо за „мисията“ им, безброй съмнения изникваха в глвата и. Сега не успяваше да разбере как формулата на безсмъртието можеше да е скрита на повече от едно свято място. В Едфу разбра — или поне така й се стори, че Хелиополис е мястото, където птицата Бену се връща периодично, за възстанови жизнената си сила и да се възроди от собствената си пепел, силна и млада. Ако чичо й бе убеден в това, защо тогава не поемеха веднага към Хелиополис и не изтръгнеха веднъж завинаги тайната от Феникса?
— Има смисъл в това, което казваш — призна нубиецът, като изслуша възраженията й. — Макар че, ако беше изучила из основи древното предание за Хордедеф, както съм го изучил аз, щеше да знаеш защо формулата се пази в толкова различни центрове на силата като Хелиополис и Гиза.
— Хордедеф?
— Виждаш ли? Липсата на подготовка те издава. Хордедеф е бил един от синовете на Хеопс. — Гигантът, с цвят на абанос, се усмихна с превъзходство. — И това предание е едно от най-известните от времето на фараоните.
Момичето наклони леко глава, готово да слуша.
— По време на бащиното му управление принц Хордедеф се опитал да помогне на Хеопс, като разбере какво представлява изключителният и таен храм, построен от бог Тот, за да пази в него ковчежето, в което се съдържала цялата му мъдрост. Хеопс искал на всяка цена да възпроизведе този загубен в зората на времето храм, но не знаел към кого да се обърне, за да изпълни мечтата си. Никой в царството нямал представа къде се намира храмът на Тот, нито, разбира се, какъв е неговият план.
— И Хордедеф го намерил?
— Именно. Прозорливият принц открил един старец, който живеел в Сакара и все още помнел тази тайна. Със сведенията, дадени от стареца, царят побързал да построи лелеяното копие — Голямата пирамида в Гиза.
— Разбирам. — Очите на танцьорката блестяха. — Значи нашето семейство не знае къде се намира ковчежето с мъдростта на Тот… Дали в първоначалния храм или в имитацията на Хеопс.
— Това е чистата истина. Въпреки че в преданието не се споменава нищо по въпроса, възможно е Хеопс да е разкопал руините на храма на Тот и да се е домогнал до ковчежето, съдържащо мъдростта му. След това може да го е затворил в собствената си пирамида. Вероятно затова древните гърци погрешно вярвали, че пирамидата в Гиза е била издигната от самия Тот.
— И кой днес би могъл да знае истината, след като е минало толкова много време?
Али отново се усмихна на наивността на Надия.
— Само „сините мъдреци“. Помниш ли какво ти казах за тях? Помниш ли как в Едфу ти обясних за скромния им произход и за това, че още от времето на боговете са били предопределени за пазители на тайната на живота. Няма съмнение, че днес само те знаят къде точно се намира мястото на Тот в Хелиополис или — ако то липсва, камерата с ковчежето в Голямата пирамида.
— И защо мислиш, че ще ни кажат къде е?
Поредният въпрос на Съвършената увисна във въздуха в продължение на няколко секунди. Изглеждаше, че нубиецът го обмисля внимателно, след което отговори тържествено и без да се колебае:
— Всъщност те чакат единствено появата на някой като теб, за да ни предадат тайната.
— Като мен ли?
Съвършената повдигна недоверчиво вежди.
— Ако смяташ, че си подготвена, дойде моментът да ти бъде разкрита каква е свещената ти мисия.
— Готова съм, чичо.
— В такъв случай — прошепна той, — така да бъде.
Али улови ръката на Надия и я поведе сред тълпата. В първия момент Съвършената не успя да се ориентира, но високото тухлено минаре на джамията на халифа Ал Хаким скоро я упъти: чичо й я теглеше към улица „Байн ал Касрайн“, чието име означаваше „сред дворците“ и която се намираше между малкото останали непокътнати стари фатимидски къщи, предшествали османския упадък.
Навалицата отврати Надия бен Рашид. В букета от миризми се смесваха ароматът на подправки, уханието на уличните гозби и вонята на конски и камилски тор — и всички те се сливаха в натрапчива дисхармония. За разлика от други околни райони на Кайро, улица „Ал Касрайн“ нямаше вид да е включена в общинската система на французите — противно на името си, беше все още тясна, окаяна и мръсна и никой до този момент не бе виждал по нея да минава каруца.
За щастие разходката им се оказа кратка. В една от страничните улички, долепени до главната, зад почерняла от мръсотия завеса се откри неочаквано чист и подреден вътрешен двор. Али явно го познаваше много добре, тъй като нито се спря да попита минувачите, нито се поколеба, преди да влезе вътре.
Съвършената покорно се остави да я води.
Две деца, сгушени в един ъгъл, играеха на нещо, подобно на шах. Като ги видяха да влизат, напуснаха скривалището си и прекосиха двора тичешком. Няколко секунди по-късно едра жена с кръгло приветливо лице излезе да ги посрещне. Промърмори нещо неразбираемо и целуна Али по бузата. Добрата жена, обхваната от неизразима възбуда, забързано поведе Надия към друго, по-голямо помещение без таван, ухаещо на портокалов цвят — там седеше старец с невиждащи очи, който сякаш я очакваше от известно време.
— Надия? — прошепна слепецът, щом усети присъствието й. — Ти си, нали?
Достопочтеният старец обърна глава точно към мястото, където се намираше момичето, но погледът му остана неподвижен.
— Не се страхувай, моля те — продължи той с широка усмивка. — Седни близо до мен, за да мога да те докосвам. От много време исках да се запозная с теб…
Надия се подчини незабавно. Старецът, около седемдесетгодишен, с бяла разрошена брада, оредяла коса и остри скули, излъчваше странен магнетизъм. В гласа му и царствените му жестове се долавяше безспорна власт. Жената, вероятно една от съпругите му, заведе Надия до него и й помогна да се настани върху избродирана с мъниста възглавница.
— Аз съм Ахмед — каза той най-накрая, — великият патриарх на рода Бен Рашид. Духовен водач на клана, откакто Ал Хюсеин ми повери тази отговорност преди много, много години. Но ти, естествено, не ме познаваш.
— Али ми говори много за вас.
— И сигурно ти е разказал за съня, в който ангел Божи ми разкри, че семейството ни ще обедини усилията си, за да си възвърне формулата на Сед. Извора за връщане към живота.
— Да, така е.
Силните жилести ръце на Ахмед се протегнаха, за да поемат ръцете на Надия. Съвършената почувства топлината и силата им.
— И не ти каза защо те доведе при мен?
— Не.
— Нито ти разкри причините, поради които те продадохме като слугиня в Луксор и ти възложихме да наблюдаваш Омар Абиф?
— Не, учителю Ахмед.
Лицето на стареца помръкна. Разочарован от незнанието на гостенката си, патриархът на клана Бен Рашид реши да обучи новата си ученичка възможно най-бързо. Точно той знаеше по-добре от всеки друг колко спешно се налагаше обучението й да бъде завършено и да бъде подготвена за нужния момент. За Времето, което приближаваше.
— Майка ти, Сара… помниш ли я?
Надия отвори широко очи.
— Майка ми? Разбира се! Бях край нея до навършване на тринайсет години, когато кланът ме продаде на
