Хаим.
— Значи, малката ми, слушай внимателно това, което имам да ти кажа, защото от него зависи мисията, която днес ще ти поверя. Не пропускай нито една подробност, нито пренебрегвай онова, което не ти се нрави или не разбираш…
— Да, учителю.
Ахмед стисна силно нежните й ръце, преди да продължи:
— Майка ти, както и баба ти преди нея, и всички жени от рода ти по майчина линия от шейсет поколения назад, принадлежат на каста, посветена в тайните на Изида. Въпреки че семейството имало семитски произход, то скоро било удостоено с най-високи почести сред древните египтяни.
— Евреи? Семейството ми е от еврейски произход?
— Потърпи, Надия — прекъсна я Ахмед. — Семейството ти произхожда — по пряка и защитена линия, от Мириам, майката на християнския месия. Заради жестокото политическо преследване срещу новородения й син тя била принудена да дойде в Египет. Тази, която Бог бил определил за майка на пророка на християните, се установила край Хелиополис, който по онова време все още бил проспериращо средище на мъдрост и знание, и успяла да получи посвещаване в ритуалите на Изида благодарение на небесните знаци, които съпътствали пристигането й.
— Небесни знаци?
— О, да! Ние, египтяните, сме били умели астролози много преди да се появят първите фараони. В звездните карти на Йешуа и Мириам сме видели някои знаци, които ги превръщали в избраници на боговете. Затова нашите предци с радост се съгласили да ги обучат в най-добре пазените тайни на култа към Изида. В известен смисъл ги очаквали от много време, така както се чака завръщането на далечен и изгубен родственик. Не забравяй, че великият патриарх на евреите Мойсей е бил принц и жрец в Египет и е отнесъл със себе си част от нашата вяра…
— И в какво се състояло посвещаването на Мириам, учителю?
Ахмед се усмихна.
— На Светото семейство било показано как работи могъщата наука за безсмъртието — отговори той тържествено. Младата Мириам усвоила това знание и го предала на сина си с помощта на жреците от Храма на Бену. Но Мириам завещала нашата наука и на някои от другите си потомци.
— Йешуа не е ли бил единственият син на Мириам?
— О, не, нищо подобно. Дори учениците му разказват в писанията си за братята и сестрите на Йешуа. И точно тези сестри са приели необикновеното учение на Изида. Нещо повече: след Мириам такова посвещаване започнало да се извършва още по-усилено, отколкото в древността, тъй като с идването на римляните се появил страхът, че тайната ще бъде загубена завинаги. Мъдреците, притежаващи знанието за живота, били успели да го спасят от алчността на фараони и жреци, но много добре знаели, че ги очакват тежки времена на прекомерни амбиции, и решили да защитят тайната по много особен начин…
Ахмед усети безпокойството на Надия по движенията й. Ръцете на Съвършената се вкопчиха силно в неговите, сякаш се боеше да не падне.
— Да, малката ми — решили, че тайната ще се предава единствено по кръвна линия. Мъдреците постановили, че в бъдеще само жените, принадлежащи към семейството на Мириам, ще имат пълен достъп до тайната наука за безсмъртието… И въпреки че тези жени невинаги се решавали да я приемат или приложат на практика, знанието се предавало успешно.
— А майка ми…?
— Майка ти, както почти всички твои предшественички, не пожела да упражнява онова, за което беше предопределена. Нито пък обстоятелствата бяха като тези, които заобикалят теб, а и никога не бяхме чували, че след Йешуа в земите на Египет е пристигнал мъж, достоен да получи тайната на Изида и да възпроизведе обреда, който някога е върнал Озирис към живота…
Съвършената сви рамене.
— Искате да кажете, че освен нова Изида, трябва да се появи и нов Озирис, с когото да се възпроизведе висшата магия на някогашните богове?
— Нещо такова, Надия.
— И знаете ли вече кой е този Озирис, когото очаквате?
Ахмед замълча за момент, обмисляйки отговора си. След това, галейки нежната ръка на Съвършената, прошепна толкова тихо, та никой друг да не го чуе:
— Бунабарт. Султанът, дошъл от другата страна на морето…
20.
Луксор, западният бряг
Малките светещи очи го заковаха на място.
Жан-Батист, който първи се беше решил да влезе в гробницата на Аменхотеп, веднага разбра срещу какво бе изправен. Обзе го тих ужас, който го парализира от главата до петите. Имаше защо: на няколко педи от него тънкият силует на изправена и изопната кобра, с подути пръстени под главата и блестящи като огледала ромбоидни люспи, със свистящ раздвоен език, го гледаше свирепо.
Баронът още не беше влязъл, поради което светлината, процеждаща се във вътрешността на гробницата, осветяваше добре влечугото. Напрегнато като тетивата на лък, то се поклащаше почти недоловимо върху корема си, изучавайки новата си жертва. Ако очите му не блестяха, Жан-Батист Проспер Жолоа можеше да си помисли, че пред него се намира статуя. Но не. Змията сякаш го бе чакала от часове, планирайки как най-успешно да причини смъртта му. Инженерът ясно прочете това в позата й: само след миг, като приключи с огледа на натрапника, щеше да атакува там, където е най-беззащитен, и да впръска скоропостижна смърт във вените му.
Жан-Батист не се осмеляваше дори да извика. Ако го направеше, влечугото щеше да се хвърли към шията му и всичко щеше да свърши твърде бързо.
Така, клекнал и с ръце, опрени във варовиковия под на гробницата, нямаше къде да избяга. Развръзката — сигурен беше в това — бе само въпрос на време. И то много малко.
Инженерът прехвърли в ума си най-лошото: в следващите десет или дванайсет секунди кобрата, все по-изправена и хипнотична, щеше да го види да премигва или да преглъща и щеше да използва и най- малкото движение на мускулите му, за да се спусне срещу него. Тогава вече щеше да извика. Барон Дьо Вилие, до този момент залисан около входа на гробницата в търсене на следи от грабителите, щеше да влезе тичешком и да стане свидетел на ужасяващата сцена, последвала нападението. В това време той, сгърчен от болка и притиснал корема си с юмруци, щеше да е затворил очи завинаги, без да има време дори да помисли за майка си, за сестрите си, за лятната си къща в Екс ан Прованс или за кучето си Лука.
Животът му щеше да изгасне в ръцете на барона — заедно с всичките му мечти за величие и успех.
Влечугото изсъска.
Погледът му стана още по-неподвижен, ако това изобщо бе възможно, докато малката му четвъртита глава се наведе неочаквано назад, като че набираше сила за най-лошото. Безсилен, Жан-Батист повярва, че е настъпил последният му час.
Но кобрата изведнъж се спря.
— Не мърдайте, Проспер Жолоа!
Познатият глас на Едуар дьо Вилие прозвуча ясно зад него. Влечугото, объркано, не можеше да реши коя от двете мишени да нападне.
— Най-вече не откъсвайте поглед от нея! — настоя баронът.
Жан-Батист се подчини. През целия им престой в Египет не беше изпълнявал никоя заповед на Дьо Вилие с такова желание. Ненадейно, с хирургическа точност, нещо проряза въздуха на височината на дясното му ухо. Камата на Едуар, блестяща като светкавица, порази с едно движение врата на влечугото, което тихо се свлече на кълбо върху каменния под на гробницата, потрепващо в неравномерни конвулсии.
— За бога, бароне! — изправи се инженерът. — Още малко — и щяхте да ми отсечете главата.
— Замълчете!
Проспер Жолоа му отправи учуден поглед.
— Тихо! — повтори баронът още по-тихо. — Който и да е проникнал с взлом в гробницата на Аменхотеп,
