търговска дейност и едва ли можеше да предложи нещо на мъж, който в предреволюционната епоха се беше кичил с графска титла и бе пръскал богатството си в кралските дворове в половин Европа. Но след като се озова на въпросната улица и се изправи срещу фасадата на ресторанта, младият генерал си каза, че разбира колко находчив е изборът на Сен Жермен.
Действително, издялани на фасадата, направо върху камъка, големите букви обявяваха, че мястото е Auberge Никола Фламел, „най-старото заведение в Париж“. Накъдето и да погледнеше, виждаше каменни барелефни медальони, които отдавна бяха загубили цветния си емайл. Отвсякъде надничаха фигури на ангели и пророци, които придаваха гротесков вид на целия ансамбъл. Както му беше казал професор Бонавентюр, трите врати от улицата водеха към един малко посещаван ресторант.
Бонапарт се усмихна вътрешно. Ако паметта не го лъжеше, въпросният Фламея, комуто бе посветена сградата, не беше друг, а прочутият парижки алхимик от XV век, познат още като печатар и копист, който имал злочестието да открие философския камък заедно със съпругата си, красивата и не по-малко известна Пернел. Разбира се, Сен Жермен познавал отлично тази история. Ненапразно за мнозина посветени философският камък бил синоним на дървото на живота или еликсира на вечната младост.
— Но това е нелепо! Философският камък не съществува другаде, освен в бълнуванията на безумците!
Мадам Нервал, закръглена и бъбрива жена от Од, вдовица на някогашния съдържател на ресторанта, се засмя на хрумването на новия си гост, докато му сервираше превъзходна saumon roti et ses lentilles anx lard49 и порядъчна халба бира.
— Мнозина са смятали, че камъкът наистина е съществувал… — възрази корсиканецът неособено убедително, докато канеше съдържателката да седне на масата му. Бяха сами. Беше почивният ден на персонала.
— О, моля ви, гражданино генерал! Революцията сложи край на всички тези шарлатанства. Това са попски неща.
— Не, не ме разбирайте погрешно, госпожо… Аз не казвам, че вярвам в тях. Питам ви от чисто любопитство.
— Виждам — усмихна се жената лукаво. — Казвате го заради надписа, който сте видели гравиран на фасадата, нали?
Наполеон се съгласи от учтивост. В действителност предната част на ресторанта му се бе сторила толкова черна отвън, че дори не му беше хрумнало, че на нея има надпис. Бонапарт се нахвърли върху розовото филе от сьомга, докато стопанката, без съмнение зарадвана от разговора с неочаквания си клиент, продължи:
— Трябва да знаете, че тази сграда е била построена от магьосник — от същия този Никола Фламел, който е дал името на заведението. Още един луд!… Нали разбирате, човекът бил от някогашните богаташи и се забавлявал със строежа на различни къщи из цял Париж, които напълнил със статуи и странни символи. Тази е единствената, която все още се крепи. Най-солидната. И е от 1407 година. Датата е изписана върху корниза над входа.
— Върху корниза?
— Да. Не мога да повярвам, че не сте я видели, генерале.
— Ами не, госпожо…
— Прилича на реч. Всъщност, ако някой махне „Амин“ и изтрие „Отче наш“, може дори да мине за едикт на революционното правителство…
Мадам Нервал се засмя от сърце на собственото си хрумване пред изненадания поглед на офицера.
— Вие знаете ли какво е изписано на корниза?
— Наизуст! „Ние, мъже и жени работници, живеем в предната част на тази къща, която беше направена в божията година 1407-а. Всеки от нас има задължението ежедневно да казва по една молитва «Отче наш» и една «Аве Мария», молейки Бог в милостта си да прости на бедните мъртви грешници. Амин“.
— Впечатляващо. Рецитирате я на един дъх.
— Да — усмихна се въодушевено жената. — Мъжът ми хвалеше повече паметта ми, отколкото готвенето ми.
— Сигурен съм, че сте в състояние да си спомните почти всички редовни клиенти…
Малко по малко Наполеон започваше да се приближава към това, което го интересуваше. Мадам Нервал кимна уверено.
— В такъв случай сигурно помните да сте виждали тук човек на име граф Сен Жермен…
— Сен Жермен! — Лицето на ханджийката светна, сякаш изведнъж си бе спомнила за далечен роднина. — Ама разбира се! И ваш приятел ли беше, генерале?
— Разбира се — излъга я.
— Графът естествено ни посещаваше много често. Стана голям приятел с мъжа ми и често използваше ресторанта ни, все едно беше собственият му салон за чай, да посреща приятелите си. Каква чест!
— И на мен така ми се струва, госпожо.
— Да, да. Горкичкият, къщата му винаги беше в ремонт и се обръщаше към нас за помощ. Никога не сме имали проблем с него или с гостите му, въпреки че някои разговаряха за глупости. Но графът беше истински кавалер. Възпитан, галантен…
Тонът на мадам Нервал издаваше носталгия. Корсиканецът я покани да пийне от сухото домашно вино и тя пресуши на един дъх две чаши една след друга.
— И що за приятели идваха обикновено да го виждат?
— О, мосю! — отговори тя напевно. — Какви ли не. Имаше просветени и скромни. Войници и знатни мъже. Дори духовници и епископи видяхме да минават оттук.
— И разбира се, предполагам, че са говорили за политика.
— Не, не. Нищо подобно. Непрекъснато говореха за Египет. Вие знаете ли нещо за Египет, генерале?
Бонапарт кимна утвърдително.
— Чел съм много за тази страна. Но толкова много неща се разказват за нея, че не мога добре да си представя за какво е говорел графът…
— Това мога да ви го кажа и аз. За пирамиди. Беше любимата им тема.
— И за нищо друго?
— Ами… — Мадам Нервал си наля трета чаша вино. — …не само за това. Един път прекараха цяла нощ в разговори за пътуването на някой си Пол Лукас до Турция преди около осемдесет години, ако ги смятаме сега, и как някакъв дервиш му бил доверил, че се е срещнал лично с Никола Фламел в Индия…
— Фламел? — подскочи корсиканецът. — Жив? Но нали е построил тази къща през 1407-а!
— И е умрял десет години по-късно, да. Това ви разправям, всички бяха луди!
Въпреки това, гостилничарката направи гримаса, докато произнасяше думата „умрял“. Като че ли не й се струваше подходяща.
— Но това е невъзможно.
— Така си мислех и аз, гражданино генерал, но мъжът ми беше убеден, че всичко е истина. И вижте какви работи говореха: според същия този Пол Лукас, Фламел бил дал нареждания да го погребат в църквата „Свети Яков“, недалеч оттук, и върху плочата му да поставят малка пирамида. Сен Жермен, който познаваше историята, обясни, че зад това му действие стои тайната на завръщането му към живота…
— И как е могъл Фламел да знае за това?
— Мъжът ми казваше, че понеже бил запознат с египетската магия. Ама моля ви се! Вие, дето изглеждате да сте чели много, не познавате ли известната книга „Йероглифика“ на Фламел?
Наполеон поклати отрицателно глава.
— Та в нея се говори за магията, вписана в определени изображения, и как, ако се знаят определени формули за тяхното „разчитане“, може да се проникне до мъдростта на древните. За мен това са безсмислици, но според това, което каза Сен Жермен точно на тази маса, Фламел „разчел“ в египетските изображения начина за връщане на живота на онези мъртъвци, чиито сърца били чисти.
— Обясни ли ви го?
Очите на корсиканеца се впиха във влажния и леко пиянски поглед на мадам Нервал.
— Помня, че преди да го направи, ни постави условие: да помогнем във Франция да бъде възстановена
