Египетската тайна на Наполеон

алабастрова стъкленица.

— Тук е Иб. Сърцето ти — каза той.

— А тук — Шес маат. Духът на справедливостта — продължи „чакалът“, като сложи тъмна купа върху второто блюдо.

От групата се отдели друго същество — с тяло на човек и глава на птица с дълъг и заострен клюн, и заставайки срещу везната, възкликна:

— Да бъде както искаш. Аз, Тот — Онзи, който създаде сам себе си и който не е роден от никого, Онзи, който отсъжда от небето и е в състояние да преброи звездите и да назове всяка с името й, ще запиша за вечността резултата от този най-строг съд.

— Амин.

Докато систрумите изпълваха помещението със свистящия си звук, напомнящ на Жан-Батист за съскането на кобрата, везната започна да изпълнява предназначението си. Младият инженер, подплашен от ехото на ритуала, се сгуши в задната част на коридора, докато, развълнуван, баронът не отделяше поглед от церемонията.

Везната се залюля. Наклони се първо към едното, после към другото блюдо, докато накрая, в последния момент, запази равновесие между двете. Ако древните заклинания не лъжеха, Омар беше вече Maa kheru — справедлив и оправдан пред Бога. Щом разбра каква е неумолимата присъда на везната, подсъдимият въздъхна с облекчение.

— Изпълнихме всичко, което разпорежда Reu Un Pert Em Hru48 — каза Тот. — Последвахме със старание напътствията на древните заклинания. Сега, Омар, ако Маат е справедлива, би трябвало да ти предаде същата тайна, която е разкрила на господаря на тази гробница, великия Аменхотеп III.

— Формулата на живота.

Едуар се сепна. Думите на „чакала“ му напомниха за някого… Но изчака.

— О, Озирис! — възкликна мъжът, докато попипваше основата на вълчата си глава. — Сега, когато приключихме обреда, заведи ни до човека, който трябва да получи тайната ти.

И като каза това, отстрани маската си. Постави я внимателно на пода и притисна Омар Абиф в крепка прегръдка.

— Мохамед! — възкликна зарадвано крадецът. — Благодаря ти, че ми показа пътя.

Смаян, баронът откри, че под главата на чакала се крие водачът му от Луксор и което бе още по-лошо, че същият работеше рамо до рамо с Омар бен Абиф.

— Няма защо да ми благодариш — каза Мохамед. — Свещената ми мисия е да те заведа до успеха и заедно с това — до истинските вярващи в Слънцето, които пазят тайната.

Омар хвана Мохамед под ръка и повдигайки високо необикновените си черни вежди, каза:

— След бягството на Надия помислих, че сме загубили посредницата, с чиято помощ щяхме да се сдобием с формулата.

— Не. Все още ни остава Бонапарт. Ако той е имамът, когото очакваме, и ако онова, което известяват шиитските пророци, е истина, само след като го намериш и подложиш на същия ритуал, ще разполагаме с това, което търсим.

— Така да е, Мохамед бен Рашид. Водачът прикова поглед върху крадеца.

— Не ме наричай така — отговори той с очевидно раздразнение. — Мина много време, откакто напуснах клана, след като открих, че никой от семейството ми няма да ме заведе до светлината. Че култът, който проповядваха, се основава на остаряла звездна религия, неспособна да поддържа и пази тайната на живота, която са притежавали някога.

— А дали Бонапарт ще пази тайната, след като я получи?

— Такава е съдбата му.

Едуар и Жан-Батист напуснаха гробницата колкото се може по-бързо, опипвайки пода и стените, та да намерят пътя си обратно. Не бяха на себе си. Бяха чули достатъчно, за да разберат, макар и ненапълно, онова, което се случваше пред очите им. Някой в южната част на страната подготвяше засада на върховния генерал на експедицията. Някой — това им беше добре известно, — който бе способен на всичко в името на абсурдно египетско суеверие.

Трябваше да направят нещо. Може би да изпратят съобщение до Бонапарт. И то веднага.

21.

Наполеон не успяваше да разбере много добре това, което се случваше. Той, младият офицер с безупречно досие, се бе оставил да го заведат до Назарет, за да присъства на среща с някакви номади от пустинята, които изглеждаха като излезли от приказките от „Хиляда и една нощ“. И което беше още по-лошо, охотно бе приел техния „лек за паметта“ — субстанция с непредвидими последици, която като нищо можеше да сложи край на живота му.

Но това не се случи. Необикновеното и просветляващо действие на лекарството му беше върнало спомените от първите години офицерска служба в Париж.

Малко по малко корсиканецът започваше да разбира какво прави тук, толкова далече от родината си, потопен в един свят на вярвания, така различни от неговите. Докато си спомняше отново и с неочаквана яснота толкова много личности и обстоятелства, постепенно разбираше, че зад всичко това се крие някаква мисия, някаква неизбежна орис.

Астрологът, написаната нейде съдба, тайнственият безсмъртен граф, съществуването на потулената пирамида в Ница, подобна на тази, която в момента го беше приютила в утробата си… Трябваше ли да приеме, че всички те бяха нишки от едно и също кълбо? Наполеон, опиянен от новите усещания, започваше да мисли, че е възможно. Но дали бяха част от мозайката на собствената му съдба? След всичко случило се нима бе абсурдно да си мисли, че както лекарството на „сините мъдреци“, така и гранитният саркофаг, в който почиваше в момента, имаха една и съща цел? А може би дори и един и същ произход?

Потопен в тишината на Царската камера на Голямата пирамида, изпънат в цял ръст в студения сандък, корсиканецът се замисли за това. И неволно се върна пак към един спомен. Този път ставаше дума за дискретно посещение в стар парижки ресторант малко след като напусна кабинета на чиновника Ду лее дьо Понтекулан…

Бонавентюр Гийон не можа да устои на примамливия звън на няколкото сребърни монети. Находчивият Бонапарт се възползва от алчността му по възможно най-добрия начин.

Въпреки че финансите на генерала не бяха в състояние да понесат подобни разходи, щедрото възнаграждение, което даде на гадателя, му донесе нова следа, може би от решаващо значение за главоблъсканицата, в която се бе превърнало бъдещето му.

В изблик на ентусиазъм „професорът по небесна математика“ му разкри, че неуловимият граф Сен Жермен обичал често да посещава един ресторант в града, където имал навика да събира най-близките си приятели. Ако някога от устата му се е изплъзнало някое откровение относно произхода му или извора на тайнствената формула на живота, която мнозина вярваха, че притежава, то е станало между четирите стени на ресторанта.

— Питайте там — рече астрологът, докато показваше неясно към някаква част на града зад прозорците на мансардата си. — Може и да успеят да ви кажат нещо. Ще ви дам адреса, но не споменавайте името ми в ресторанта.

Наполеон се съгласи. Нямаше време за губене, така че малко след като напусна кабинета на астролога, се спусна към Сена, устремен към новата си цел.

Заведението, в което го изпрати Гийон, намиращо се на мрачната улица „Монморанси“ номер 51, се оказа сива сграда с толкова прогнили стени, че сякаш щяха да се срутят всеки момент. Въпреки окаяния й вид, четирите й етажа и островърхият покрив на мансардата я превръщаха в най-представителната сграда на цялата улица.

Корсиканецът се забави известно време, докато намери адреса. Въпреки че улица „Монморанси“ беше в близост до централната „Сен Мартен“ и в сърцето на квартал Темпъл, по нея липсваше каквато и да е