Египетската тайна на Наполеон

трябва все още да е вътре. Навън има няколко коня, скрити зад една скала. И не са от нашата войска.

Младият инженер изтръпна. Кървавите вътрешности на кобрата все още потрепваха близо до него и му напомняха колко близо до смъртта се беше озовал.

— Много ли са?

— Поне шестима или седмина. Носите ли карабината?

— Не.

Баронът направи недоволна гримаса.

— Все едно! Днес ще разберем какво става тук. Да слезем в гробницата. По-бързо!

— Но, мосю, ако има още змии?

— Ще рискуваме.

Едуар дьо Вилие извади две свещи изпод куртката си и незабавно ги запали. Светлината им, съвсем оскъдна в сравнение с мрака, който се разкриваше пред тях, потрепери, сякаш се колебаеше дали да продължи да гори, но издържа.

Баронът беше прав: след като минаха първите две редици стъпала, в дъното на мрачен коридор, украсен с неразбираеми сцени, доловиха приглушен говор. В началото бе само шепот. Тихите звуци, които сякаш идваха от недрата на земята, накараха косите на Жан-Батист да настръхнат.

Никой от двамата не обели и дума. Слизаха предпазливо, като внимаваха да не разместват отломките, разпръснати навсякъде. Човешки фигури с кучешки лица, придворни, облечени в ефирни одежди с неописуемо великолепие, и птици с разперени криле не отделяха очи от тях.

— Слушайте — прошепна баронът. — Чувате ли?

Проспер Жолоа пристъпи напред, докато се изравни с началника си. Бяха слезли още две редици стъпала и от дъното на помещение, което приличаше на голяма зала, се носеше приглушен шум, придружен от слаба светлина. Инженерите изгасиха свещите си и извървяха шестте крачки, които оставаха до края на коридора.

Влагата там вътре почти можеше да се разсече с шпага. След малко Жан-Батист подръпна дрехата на барона, наведе се към него и му прошепна:

— Това не ми харесва. Ако са шестима и ни хванат, няма да излезем живи оттук.

Едуар не обърна внимание на предупреждението и отдръпвайки се от другаря си, проточи шия и надникна във вътрешността на прилежащата зала.

Известно време не реагира.

В дъното на помещението, разделено на две нива и обградено от шест красиви колони, украсени с фигури и йероглифи, се издигаше саркофаг, а зад него се различаваше дървен трон, в който седеше — изплашеният Едуар не знаеше дали да вярва на очите си — една мумия!

Светлината беше оскъдна — едва дузина маслени лампи осветяваха цялата зала. Въпреки това, в средата на помещението, срещу неподвижния силует на този, който заемаше трона, различи познатото и грижливо избръснато лице на Омар бен Абиф.

— Омар!… — прошепна доволно.

Вече нямаше съмнение: беше изненадал най-големия трафикант на реликви в Южен Египет на местопрестъплението, във вътрешността на френска собственост. Веднага щом докладваше на генерал Дезе, щяха да го арестуват и изпратят в Кайро, за да го изправят пред съда.

Но нещо в поведението на Омар възпря барона. Не изглеждаше, че Омар е там, за да тършува сред останките и отломъците в гробницата. Нито пък причудливата му компания, съставена от получовеци, полуживотни, които го бяха заобиколили, докато Омар монотонно рецитираше.

— О, Озирис! — припяваха в хор.
Не извърших беззаконие срещу човеците.
Не измъчвах хора.
Не съгреших на Мястото на Истината.
Не се опитах да узная онова, що не бива да се знае.
Не поругах Бога.
Не накарах никого да гладува.
Не разплаках.
Не убих.
Не заповядах да убият…

Баронът отстъпи. Две от виденията, с глави на чакал и сокол, се бяха обърнали назад по време на церемонията, за да вземат голяма медна везна, поставена край една от стените на залата, много близо до тях. Докато я нагласяваха, Омар, положил ръка върху слънчевия си сплит, продължаваше да рецитира в екстаз монотонната си литания:

— …Не намалих жертвоприношенията в храмовете.
Не оскверних хляба на боговете.
Не бях содомит.
Не се сношавах на светите Божии места в града ми.
Не ловувах в плантациите на боговете.
Не лових риба в езерата им.
Не запречих с диги водите им.
Не попречих на никое религиозно шествие.
Чист съм! Чист съм! Чист съм!

Едуар, който разбираше доста добре този необикновен речитатив, произнасян на арабски, изчака да мине достатъчно време, преди да надникне отново. „Чакалът“ и „соколът“ сигурно вече бяха приготвили везната на няколко крачки пред него. Малко след това, докато две жени, гримирали по начин, какъвто никога не бе виждал в Египет, разклащаха систрумите45 си, облак тамян с възкисел мирис ги обви за няколко секунди.

Изведнъж „чакалът“ заговори. Сериозният му глас, който се стори смътно познат на французина, прогърмя в залата:

— Ти, който си минал през неумолимия съд на четиридесетте и двамата съветници на мъртвите и си се обявил за невинен по четиридесет и двата основни гряха на истински вярващия, ще се подложиш ли сега на присъдата на везните?

— Да. Ще се подложа — отговори Омар, чиято черна кожа, парфюмирана със сандалово масло, блестеше като сребро.

— В такъв случай трябва да знаеш, че ако преодолееш изпитанието и сърцето ти тежи по-малко от свещеното перо на богинята Маат, царица на Истината, ще бъдеш допуснат до тайнството на вечния живот. В противен случай твоята ка46 и твоята ба47 ще бъдат изядени от ужасното чудовище с крокодилска глава Амит, което ще погълне твоята същност и ще те осъди на абсолютно изчезване.

— Приемам.

Ка? Ба?

Едуар разтърка насълзените си от тамяна очи, преди да обясни на Жан-Батист това, което се случваше вътре. Беше му трудно да повярва, че страховитият Омар не само е влязъл в гробницата, без да има намерение да я разбие и разграби оскъдните й съкровища, но и че участва в подобен ритуал и се кълне, че не е убивал или съгрешавал. Що се отнася до странните понятия, със затруднение си спомни, че точно с тях древните египтяни описвали представата си за душата.

„Соколът“ се наклони церемониално над едно от блюдата на везната и постави върху него малка