— Първо се опитахме да убедим Луиджи Корсо. Освен, че беше един от „евангелистите“ от вашия проект и бе добре запознат с постиженията в използването на звука за билокациите, „свети Матей“ беше и писател.
— Но той отказа — обясни Мария.
— И вие го убихте…
— Не, отче — възрази жената. — Бях при Корсо, преди да умре. Няколко часа го убеждавах, но напразно. Онази сутрин, много развълнуван, той реши да изостави проекта за Хроновизията. Позволи ми да копирам архива му и изпаднал в някакво помрачение, форматира твърдия диск пред очите ми.
— И после?
— После си тръгнах. Оставих го сам. Да реши дали да ни сътрудничи, или да продължи да служи на голямата лъжа, на която бе посветил живота си. И той реши да умре.
Балди сведе тъжно поглед.
— Мога ли да съм сигурен, че не сте го убили?
— Поне нямахме намерение да го правим — намеси се Феръл.
— Какво искате да кажете, доторе?
— Сигурно сте забелязали вече, че в наше присъствие нормалният сърдечен ритъм се нарушава, нали?
Балди се размърда, изненадан. Вярно беше: сърцето му биеше все така силно. И като се замисли малко, установи, че това ставаше винаги, когато се срещаше с Феръл.
— И така — продължи Феръл, — от аутопсията стана ясно, че Корсо страда от лека сърдечна недостатъчност. Нека го кажа по друг начин. Може би, след като Мария е била доста време с него, тази недостатъчност е предизвикала инфаркт. Инфарктът е болезнен и болката го е накарала да потърси помощ през прозореца, така е паднал, вече мъртъв.
Върху лицето на бенедиктинеца бе изписан ужас.
— Това, доторе — заекна той, — само предположение ли е?
— Не. Повече от предположение е. Сигурно е. Сърцето на Корсо не е биело, когато той е паднал на паважа пред пансиона „Санта Джема“. Това е вписано и в доклада от аутопсията. Забравих да ви кажа — усмихна се той.
— А кажете — посъвзе се Балди, — избрали ли сте човек, който да замести Корсо?
— Да. И в този момент — отвърна Мария, поглеждайки часовника си — той е на десет хиляди километра оттук. Готов е да осъзнае мисията си.
ГЛАВА 67
На Карлос му трябваха повече от два часа, за да прочете варианта на ръкописа, който Бенавидес бе написал за краля. Запозна се не само с основния текст — не много по-различен от Мемориала, отпечатан през 1630 година от Филип IV, — но и с бележките в полето, където се споменаваше кои точно църковни мелодии предразполагат към „мистичен полет“ и какво точно са правели някои ангели с мозъка на сестра Мария Хесус, за да реагира така.
Журналистът знаеше вече колко популярни са подобни разкази в мистичната литература. Всъщност сестра Мария Хесус де Агреда не беше единствената монахиня от онова време, с която ангелите от плът и кръв се бяха занимавали. Света Тереза де Хесус, най-голямата мистичка на испанския Златен век, също бе преживяла такива „интервенции“. „Виждах в ръцете му дълга златна стрела и ми се струваше, че на върха й има лек пламък — пишеше. — Струваше ми се, че понякога я забива в сърцето ми и че тя стига до вътрешностите ми. Като я вадеше, сякаш вадеше и тях и аз пламвах цялата от любов към Господа“.
В Мемориала на Бенавидес имаше и други коментари. Съществувала — или поне така се твърдеше в текста — някаква формула за акустичните вибрации, необходими при билокацията. Формула, донесена на християните от някакви „внедрени“ същества, които слезли на Земята в далечни времена. Твърдеше се също, че Светата инквизиция открила техните потомци и им отнела формулата.
— Дженифър… — промълви Карлос след дълго мълчание.
— Да?
— Вие сте видели Синята дама в сънищата си, нали?
— Да.
— Как изглеждаше?
— Ами… Видях как тя се спуска от небето в конус от светлина. Излъчваше такова сияние, че едва различих чертите й… Но се обзалагам, че беше същата жена, която сънувах и по-късно. Онази, която наричаха Мария Хесус де Агреда.
— Все една и съща ли беше?
— Мисля, че да.
— И сте я виждали винаги насаме?
— Да. Защо питате?
— Защото, според този документ — каза Карлос, държейки листовете, — е имало няколко сини дами, летели до Америка по същото време. Казва се, че там са пратени да проповядват поне още три монахини. И че по-късно те били разпознати от местното население като Девата. Знаете ли такова нещо?
— Не. Никой от работещите по проекта не ми е споменавал за други сини дами.
Карлос погледна Дженифър, която очакваше с нетърпение да й преведе текста.
— Всъщност не ми казахте какво е името на този съвместен проект между INSCOM и Ватикана.
— Не, не ви казах. Не знам дали това е важно и дали не е държавна тайна. Но вече няма значение. Нали?
Дженифър се наклони към ухото му и прошепна нещо, от което той се вцепени на дивана.
— Казваше се Хроновизия.
— Хроновизия ли?
— Точно така. Чували ли сте за нея?
Журналистът избегна погледа на Дженифър.
— Да… Преди време.
Дженифър не настоя повече.
Карлос току-що бе повярвал напълно в синхронността. Всичко беше най-прецизно планирано от Програмиста. Вече не се вълнуваше дали някой ден ще стигне до него или не. Сега знаеше, че той съществува.
А това беше повече от достатъчно.
ГЛАВА 68
Пет внушителни черни фиата с перденца на задните стъкла минаха с пълна скорост през портата на единствения отделен блок на Пиаца Сант’Уфицио номер 11, не много далече от площад „Свети Петър“. Не беше добър знак. Върховната власт бе свикала на това събрание префекта на Съвета по обществените въпроси на Църквата; кардинала, отговарящ за Светата конгрегация по делата на светците; главния директор на Института по външни работи (ЮЕ); личния секретар на папата и префекта на Светата конгрегация по Доктрината на вярата. Срещата щеше да се състои в тържествената зала на последната конгрегация. В Светата инквизиция. Точно в 22,30 часа.
Петимата мъже се качиха до третия етаж, придружени от своите секретари. Докато се настаняваха, три бенедиктинки сервираха чай и сладки в сребърен сервиз, украсен с релефните ключове на свети Петър, а няколко служители на Светата инквизиция им раздадоха дебели папки с документите, които щяха да се разискват.
Префектът на Светата инквизиция, доста навъсен човек, изчака гостите му да се настанят. След това с характерната за него тържественост обяви началото на съвета с бронзово звънче.
— Ваши Преосвещенства, Светата майка, Църквата, бе атакувана отвътре и Негово светейшество иска да се справим с този терористичен акт, преди да е станало твърде късно.
Кардиналите се спогледаха, някак изненадани. Никой не беше чувал от месеци и дума за саботажи,
