Паские. Дюлак познаваше вече хола от вчерашното си посещение. Холът се свързваше направо със спалнята, от която беше отделен само с голяма двойна завеса. Днес завесата беше дръпната встрани и откриваше много ниското легло, а над него — голям женски портрет, дело на таланта на някой си Жан-Мари Шварц, чието име не се стори напълно непознато на инспектора, без той да може да си спомни къде го е чувал.
Портретът изобразяваше младо двадесет и пет годишно момиче, нарисувано до кръста в бяла блуза и широка разкопчана яка, момиче, способно да вдъхнови Тулуз Лотрек. И наистина, красотата, или по-точно привлекателността не можеха да имат друго лице — лице, което пленяваше най-напред със съвършените си тонове — нито крайно бледи, нито прекалено розови, с устата — малка, но добре очертана, която се полуотваряше загадъчно не точно в усмивка, а по-скоро в муцунка на изненада или почуда, дори на насмешка. Но онова, което изненадваше още повече освен тежкия кок, сресан по старовремски, чиято мода обаче напоследък се връщаше, бяха очите, погледът, в който се четеше цял един свят на противоречиви чувства: мечтателността и прозорливостта, енергичността и романтичността тук сякаш намираха своя синтез и същевременно своето оправдание; и над всичко това — насмешката, която слизаше до устните, една жизнерадостна насмешка без сянка на злост. Такава беше Диана Паские, когато смъртта я покоси в нейната двадесет и пета година.
Посетителите се настаниха на ниските столове и на възглавниците, които мебелираха стаята, а Дьони се запъти към луксозната стереоуредба, за да махне плочата. С движения също толкова акуратни, колкото жестовете на баща му и на сестра му можеха понякога да бъдат буйни, той прибра плочата обратно в калъфа, а калъфа — в дискотеката. Дюлак не се беше излъгал: наистина беше „Рейнско злато“.
— Музиката е нашата утеха в много беди — заяви сентенциозно Ноел Лоазо.
Без да отговори, Дьони се настани на една възглавница с преплетени ръце, стиснати между коленете, и безизразен поглед, спокойно положен върху посетителите. Дюлак, който се чувствуваше доста неудобно, отрони няколко съболезнователни думи, но Дьони ги отклони с движение на ръката.
— Благодаря ви за добрите намерения, но в този момент думите не стигат до мен или ако стигат, само ме нараняват.
Люсиен Дюлак увери, че го разбира много добре, и в желанието си да приключи по-бързо този разговор, който се очертаваше като мъчителен, направо попита младежа какво е правил по-предишната нощ.
— Прекарах четвъртък вечерта у приятеля си Шарл Фелдман — заяви Дьони без никакъв друг коментар. И тъй като и тримата не казаха нищо, продължи с видимо усилие: — Пристигнах у тях някъде към деветнадесет часа; щяхме да вечеряме заедно. След вечерята бъбрехме до късно: трябва да е било около двадесет и два часа, когато напуснахме жилището му, разположено на улица Гутенберг. Той ме изпрати до къщи и отново разменихме няколко думи на външното стълбище. Не повече от минута-две: кръжокът на баща ми беше в разгара си и не искахме да ни забележат.
— Никога ли не ви е идвало наум да участвувате в тези сбирки, господин Грюн? — попита невинно инспектор Дюлак.
При този въпрос върху лицето на младежа се изписа такъв ужас, че при други обстоятелства полицаят би избухнал в смях.
— Не, наистина, нито Шарл, нито аз някога сме имали подобна мисъл.
— В такъв случай господин Фелдман би могъл да се качи у вас?
— Не. Защото Диана ме беше предупредила, че ще си легне рано. Не искахме да я безпокоим.
— С други думи, разделихте се с приятеля си пред къщата и се качихте направо тук?
— Точно така. Имах ключ и се надявах да не събудя Диана. Преди да вляза у нас, ся позволих да позвъня на нашия съсед, господин Лоазо. Страдах от ужасна мигрена, а същата сутрин бях установил, че нямаме аспирин.
— Съвършено точно — подчерта бившият полицай, дори мога да добавя, че беше пункт двадесет и два часа и петнадесет минути. Винаги си лягам късно и не рядко Дьони идва да си поприказваме.
— И в четвъртък вечер ли беше така? — прекъсна го Дюлак.
— Не — продължи младият Грюн, — казах ви, че ме болеше главата. Взех хапчетата на господин Лоазо, благодарих му и се прибрах. Събличах се при минимална светлина, за да не безпокоя Диана, но тя въпреки моята предпазливост се събуди. Поиска да й разкажа как съм прекарал вечерта и какво сме обсъждали с Шарл. Убеден съм, че не влагаше нищо лошо в това. Напротив, направи го с намерението да ми засвидетелствува интерес. От известно време живеехме паралелно, тоест почти не се срещахме. Уви, този спокойно започнат разговор се обърна в кавга. Не беше първата, трябваше да бъда по-предпазлив, още повече че любимите ни теми за разговор с Шарл, обикновено разгневяваха Диана. Как можех да предвидя какво ще последва? Гневът на Диана се изля в порой обвинения; всичко, което беше трупала от месеци, излизаше наяве. Бях сериозно засегнат, защото не всичко в нейното обвинение беше неоснователно. Накрая тя стана, облече се и излезе, като затръшна вратата. Повече не я видях — добави Дьони и въпреки умереността на тона и сдържаността на думите му неговото отчаяние беше очевидно.
Той млъкна. Тримата слушатели уважиха мълчанието му. После продължи:
— Силно разстроен от тази сцена, потърсих убежище при приятеля си Лоазо, с когото споделих терзанията си. Останах с него, докато чух шум от гласове: семейството ми се връщаше от механата. Тогава отворих вратата на Лоазо и попитах баща си дали, както се надявах, Диана не е била с тях. Но тя не беше с тях и си помислих, че за да ми даде урок, е отишла при приятелката си Рьоне и ще се прибере едва сутринта. Тъй като беше много късно, сбогувах се с Лоазо и се прибрах. Не можах да заспя, дори не се опитах. Седнах да чета. Но не бях способен да съсредоточа вниманието си върху книгата и само палех цигара от цигара. Вие ме изненадахте в това положение, когато позвънихте заедно с баща ми, към шест часа сутринта — приключи той, обръщайки се към Дюлак.
— Благодаря ви, господине — каза последният. — Известни са ми усилията и мъката, които тези уточнения ви струват. Сигурно разбирате, че те са ни необходими, ако искаме да установим истината. Затова ще ви помоля да се опитате да си припомните две конкретни неща относно часовете: точно в колко часа госпожица Паские си тръгна оттук и сам ли позвънихте на вратата на нашия приятел Лоазо. И още, в колко часа се разделихте с него.
Отговори Лоазо:
— Това мога да ви го кажа и аз. Четях в хола, когато чух първите отгласи от кавгата. По стар професионален навик погледнах колко е часът. Беше единадесет без двадесет, или ако предпочитате двадесет и два и четиридесет. Малко след това чух Диана да отваря вратата. Тъй като младата двойка ми беше симпатична, се показах с намерението да успокоя разгорещените духове. Но бях закъснял: извън себе си, Диана не ме беше нито видяла, нито чула. Тя бързо слизаше по стълбите и остана глуха за моите призиви и тези на Дьони, който се беше присъединил към мен. Тогава пред съкрушения му вид предложих на момъка да влезе при мен да се поразтуши. Дълго разговаряхме. Той ми разказа какъв е бил животът му с Диана от четири години: техните надежди, общата им борба, после сблъсъците и трудностите, които в очите на Дьони потвърждаваха неуспеха на тяхната двойка, докато в моите бяха просто преходни подводни скали, които всяко младо семейство неизбежно среща след първата година на опиянение. С други думи тъй като съм три пъти по-стар от тях, аз преценявах нещата не толкова драматично, както ми ги представяше Дьони. Опитвах се да го накарам да разбере това. Ала той си знаеше своето: можел да задържи Диана единствено ако се ожени за нея, но това било немислимо, преди да се дипломира и да получи преподавателско място. Настоя да ми покаже едно писмо, което Диана му връчила преди няколко месеца. За да изрази по-добре мисълта си и от страх, че обяснението ще се превърне в кавга, младата жена изложила черно на бяло на света оплаквания, а анализа за полупровала на техния съюз. Дьони виждаше в този лист хартия — запазен грижливо от него — допълнително основание за отчаяние. Аз видях в него доказателство, ако изобщо се нуждаех от подобно нещо, че Диана е прозорлива и разумна, което увеличи надеждите ми относно бъдещето на моите приятели. Що се отнася до втория час, мисля, че другите членове на семейство Грюн трябва да са ви го съобщили: и моят часовник, и будилникът ми показваха два и половина сутринта, когато чухме Вотан, Едвиж и Терез да се прибират от Механата на тъкачите. Като се надвеси над парапета, Дьони попита дали Диана не е с тях. Отрицателният им отговор, изглежда, му нанесе нов удар. Сгълчах го отново, този път с известна грубост, която смятах за благотворна. Той ми обеща да бъде разумен и си пожелахме лека нощ. Влезе в апартамента си, аз в своя и признавам, че доста изморен, веднага си легнах.
