Той пое списъка, който му подаваше полицаят.
— Жена ми, дъщеря ми и аз! Надявам се, че коментари не са нужни. Господин Вецел. Бащата на Флоранс. Симпатичен петдесетгодишен мъж, собственик на художествената галерия Вецел на улица Мезанж. В нея съм изложил един много красив иналой от XVI век; донесох го от странствуванията си в Европа, а Вецел се нае да го продаде. В замяна той ми повери някои стари предмети, които аз пък да продам. Вдовец. Флоранс е единствената му дъщеря. Случи се, че точно когато Диана отказа мястото на продавачка, Флоранс Вецел търсеше работа. Вместо да ангажирам непозната — пази боже, в магазина си имам ценни предмети, — аз бях щастлив, че мога да се доверя на дъщерята на моя стар приятел.
— Но — попита Дюлак — нали Вецелови живеят на улица Мезанж?
Без да желае да се обяснява докрай, инспекторът мислеше за факта, че Вецел беше сред тези, които заобикаляха госпожа Дикбаух в нощта на престъплението.
— Вецелови живеят на улица Пон Сен Мартен — каза Грюн, — точно срещу протестантския храм.
— Като стана дума за протестантския храм: установих, че във вашия списък имената на пастор Мишлоа и жена му са задраскани — възкликна Дюлак, който не искаше да изпусне представилия му се случай.
Изведнъж Вотан Грюн се смути, което беше съвсем необичайно за него.
— О, нищо сериозно. Малко разногласие по въпроса за функционирането на нашия кръжок. Аз не го взех трагично, но бедният пастор предпочете да се оттегли от играта.
— За какво беше това разногласие?
— Нищо сериозно, казах ви. Мишлон и някои други се безпокояха от разрастващото се влияние на фамилията Грюн. Кръжокът беше основан преди десет години по моя идея. Какво по-естествено от това къщата ми и аз самият да сме негов център? Някои се възпротивиха и предложиха сбирките да стават ту в един, ту в друг. Как да приема подобно нещо?
Тъй като Дюлак не отговори нищо, той продължи:
— Проявих великодушие, бунтарите млъкнаха и се завърнаха с изключение на пастора, който се заинати. Нищо сериозно, както ви казах. Докачено честолюбие, нищо повече.
— Така да бъде. Да видим по-нататък. Какво е положението с отец Доминик Допелебен?
— Преподава теология в университета. Много учен и много приятен мъж. Той бе от тези, които отказаха да следват пастора и приятелите му.
— Вилфрид-Хамлет Бьорсен?
— Блестящ и много перспективен младеж. Баща му е представителят на Дания в Европейския съвет.
— Възраст?
— Малко над петдесетте.
— Не, синът.
— А! Двадесет и три. Високо образован, естет, с много сигурен вкус. Той обожава това, което правя. Всъщност, обожава и мен самия.
— Виждам, че в четвъртък вечер той ви е придружил в механата.
— Да, той обожава да ме слуша, когато говоря.
— Що се отнася до госпожа дьо Пощаузенд, аз я познавам…
— Стара досадница. Искаше да й изработя подвързия за стиховете! Представяте ли си! Кой държи фалшиви бижута в кадифена кутийка? Стиховете й!
— Стихотворенията й не ви ли се струват…
— О, вижте, нейните александрини са дванайсеторно досадни — каза книговезецът и избухна в гръмогласния си смях.
— Да минем по-нататък — рече Дюлак с усмивка. — Жан-Мари Шварц?
— Невзрачен младеж… беден като църковна мишка. Живее в Ингвилер, на тридесет километра на север. Двадесетгодишен. Красиви очи.
— С какво се занимава?
— Рисува.
— Но да — възкликна Дюлак, като се удари по челото, — портретът на Диана в стаята на сина ви?
— Наистина е негово дело. Те с Диана бяха добри приятели.
— Да прескочим Грюо, и тях ги познавам. Остава двойката Андрос, чието име ми подсказва нещо…
— Те не са двойка, а баща и дъщеря. Гръцки емигранти. Жермен Андрос е директор на Комеди дю Рен, нашия пръв областен театър.
— А дъщеря му?
— Мила двадесетгодишна брюнетка. Вероятно девственица, която се изчервява, щом се появи красивият Жан-Мари. Тя ни е много полезна, защото пише на машина дневника на нашите сбирки.
— Разбирам — каза Дюлак, макар да не разбираше още кой знае какво.
— Всичките ли ще ги обходите, инспекторе?
— Трябва! Тази мисъл не ви ли харесва?
— Бога ми! Все ми е едно! Давам ви веднага адресите им и… наслука, господин Дюлак. Предпочитам да съм си на моето място, отколкото на вашето.
— Известно ми е — процеди през зъби инспекторът.
Понеделник
1
Следващият ден беше неделя. Дюлак го прекара у дома си на улица Пол-Жане, тръшнат на едно кресло, без да хапне почти нищичко; палеше цигара от цигара, съсредоточил цялото си съзнание върху аферата, с която се занимаваше.
В понеделник сутринта той срещна Холц на улица Нюе Бльо.
— Е — попита Холц, — какво правихте в неделя?
— О! Изпуших няколко плочи, докато слушах цигарите си — отвърна Люсиен Дюлак, предизвиквайки познатата реакция.
След това двамата заедно се впуснаха в „обиколка на кръжеца“, според ироничното определение на Дюлак.
Както казахме, художествената галерия Флоран Вецел се намираше на улица Мезанж, на две крачки от полицейското управление. Затова започнаха с нея.
Господин Вецел ги посрещна лично и с видимо удоволствие им показа красивите, с вкус подредени платна и предмети на старото изкуство, които бяха едновременно стока за продан и декор.
— Значи, тя наистина е била убита — отбеляза достойният човек, след като Дюлак му изложи мотивите на посещението си. — Какъв ужас! Как е възможно подобно нещо? Вероятно някой скитник. Била ли е… упражнено ли е някакво насилие върху нея?
— Очевидно, да — рече Дюлак, — след като е била убита.
— Да, но исках да кажа…
— Разбирам. Не, не е имало насилие в този смисъл.
— Следователно тя е попречила на крадците в работата им.
— Действително, това е едно възможно обяснение, но защо, след като са извършили обира, бандитите са си направили труда да извадят трупа от реката и да го хвърлят в ателието?
— Наистина, наистина — промърмори татко Вецел. — Всичко това е доста объркващо. И каква тъга за приятелите ми Грюнови! През тая прословута вечер, когато виковете на госпожа Дикбаух ме извадиха от леглото, още щом зърнах тялото, ми се стори, че разпознавам Диана. Бях предварително ужасен и исках да отблъсна тази мисъл. Как ли ще живее Дьони занапред?
— Мислите, че я е обичал толкова много!?
— Шегувате ли се, инспекторе?
— Не знам. Толкова се караха.
— И какво от това! — рече Вецел, като вдигна ръце към небето. — Ние със скъпата ми жена се карахме
