двадесет и пет години. Още не мога да я прежаля. Ако нямах Флоранс…
— Дъщеря ви беше много близка с Диана!
— Много близка е силно казано. Те дружеха. Но Флоранс е по-срамежлива, по-резервирана, повече „девойче“ от Диана, която афишираше крайно независими идеи и поведение. Тя шокираше, но същевременно излъчваше такава жизнерадост, такава топлота! Освен това беше много красива и надарена с чуден хумор. Искаше Дьони Грюн да стане единственият притежател на тези съкровища и не се съмнявам, че накрая той щеше да отстъпи.
— Значи, той се противопоставяше на сватбените кроежи на Диана?
— Само временно и от напълно почтени подбуди…
— Как според вас гледаше Вотан на тези намерения?
— Мисля — но това да си остане между нас, — мисля, че Вотан не одобряваше много Диана, нито впрочем сина си. Разбира се, той ги приемаше като част от своята къща и семейство, но политическите идеи на Дьони и общественото поведение на Диана го дразнеха в най-висша степен. Мисля, че би предпочел друга снаха.
— Някоя като дъщеря ви? — намекна Холц, комуто Дюлак хвърли кратък поглед. Вецел се засмя малко притеснено.
— Бога ми… Минавало е през ума на Флоранс… А и на мен… не бих имал нищо против да се сродя с Грюн и да се сдружим, търговиите ни са толкова близки. Отдавна мечтая за сдружение, за малко щях да откупя магазина на Вотан.
— Наистина ли? — рече Дюлак с интерес. — Кога беше това?
— Преди около година. Вотан беше в затруднение и ми се довери. Ние изработихме проект: аз щях да купя магазина и ателието, но Вотан оставаше собственик на стените и на цялата къща. Запазвах го като книговезец и управител на магазина, което ще рече, че животът му нямаше много да се промени. Естествено, тази идея му харесваше само наполовина и аз го разбирах много добре. Затова не го карах да бърза. Тогава той продаде едно много красиво инфолио, вероятно още от времето на братята Етиен и навярно излязло от собствените им ателиета. Това го изправи на крака и аз искрено се радвам за него въпреки неуспеха на собствените ми кроежи.
— С други думи, вие храните към него истинско приятелство?
— Но… да. Вотан си има своите недостатъци: той е много егоцентричен, твърде е властен. Но тези недостатъци се компенсират от една безкрайна щедрост и една изключително привлекателна личност.
— А какво мислите за недоразуменията с пастора Мишлон?
— О, вие сте в течение и на това? — каза смутено Вецел. — Да, наистина имаше — как да кажа? — едно сътресение в нашия кръжок преди няколко месеца.
— Какво стана точно?
— Е, добре… някои от нас се изплашиха от моралното влияние и властта на Вотан. Всичко започна една вечер, в момента, когато се разделяхме: „До следващия четвъртък“. А Вотан си позволи да се пошегува: „Същият час, същото място“. Той не знаеше, че с тези думи предлага повод на своите опоненти. „А защо на същото място? — попита Агат дьо Пощаузенд. — Защо да не обновим декора. Имам просторна библиотека, където ще ни бъде удобно.“ Можете лесно да си представите израза на Вотан при тези оскърбяващи величието му думи. Но той беше още по-силно изненадан, когато пасторът и младият Шварц подкрепиха предложението на поетесата. Внезапно разбра, че „са говорили зад гърба му“.
— Какъв беше отговорът му?
— Императорски, разбира се! „Въобще не ви преча да приемате приятелите си — каза той сухо на госпожа Рен-Камион. — Колкото до мен, аз ще приема своите тук следващия четвъртък.“ След това се разделихме по-скоро хладно. През седмицата той има едно посещение — петиция от страна на жената на пастора и Агат. Но беше непреклонен. Следващия четвъртък липсваха няколко души, бяха се извинили по телефона с измислени причини, някои дори не си направиха труда за тази учтивост — или за това двуличие, както искате. Никога кръжокът не е бил толкова застрашен. Накрая, след две-три седмици, тъй като Вотан не отстъпи, заблудените овце се завърнаха с изключение на двамата Мишлон.
— В какво настроение беше Вотан Грюн през цялото това време?
— Силно разгневен и много презрителен. Той не опита никакъв ход спрямо отцепниците. Но се зарадва, когато капитулираха.
— А от другата страна какво казваха?
— Че е било необходимо да се даде урок на Вотан и че инцидентът ще му бъде от полза. Поне така беше съобщила Диана на дъщеря ми.
— Но какво общо има Диана с тази работа? Мисля, че тя въобще не е посещавала кръжока.
— Появи се в него три пъти за четири години, ала получаваше сведенията си от младия художник.
— Шварц!
— Да, по това време той рисуваше портрета й. Може би сте го видели?
— Наистина.
— Много хубав портрет. Той е истински талант, господине, аз разбирам от тези неща.
— Може би знаете кои са участвували в заговора?
— Да, ако ви интересува: поетесата, семейство Мишлон и младият Шварц. Но поведението им не беше еднакво. Например двамата Мишлон не влагаха никаква заядливост в защита на позицията си, затова запазих добри отношения с тях, нищо че съм католик. Трябва да добавя, че сме съседи и едно спречкване, което впрочем и не желаехме, не беше удобно. Освен заговорниците и други бяха повече или по-малко засегнати: Андрос и дъщеря му, въпреки че тя като героиня на Корней беше разкъсвана между неутралитета на баща си и ангажимента на младия художник, комуто правеше мили очи; Терез Грюн — нейните непокорни идеи симпатизираха на съзаклятниците, но като истинска Грюн тя се чувствуваше солидарна с баща си. Ролята на двамата психиатри беше най-неясната. Дадоха вид, че недвусмислено застават на страната на бунтарите: на едно събиране у Пощаузенд не се поколебаха да нарекат отсъствуващия Вотан мегаломан. Но на следващия четвъртък те единствени от групата се явиха у Вотан и го отрупаха с ласкателства.
— Както се вижда, не страдат от прекалена искреност!
— Ако искате да узнаете интимната ми мисъл, никак не обичам психиатрите и особено пък тези двамата: струват ми се нечистоплътни.
— Така казват за всички психиатри…
— Какво тласка един мъж, една жена към избора на тази професия, ако не личните им интереси?
— Има нещо вярно в това — призна Дюлак. — Но искам да се запазя от всякакви предразсъдъци.
— Това ви прави чест, господине, и отговаря на отличната ви репутация.
Дюлак благодари и двамата се сбогуваха.
2
„Господин Дюлак! — възкликна Агат Рен-Камион дьо Пощаузенд, когато отвори пред полицаите вратата на великолепния си дом на улица Сен Морис. — Влезте, влезте! — предвзето ги покани тя. — Готвех се да излизам, но за приятел като вас…“
И наистина, последната издънка на Пощаузенд се появи пред двамата мъже в бойни доспехи: костюм от сиво-зелен туид, кожени ръкавици с цвят на прясно мляко, съчетани подходящо с обувките, голяма мускетарска шапка с изумруденозелено перо. Беше висока и масивна жена с широки рамене, четвъртита брадичка с мъжествен и решителен израз. Тя признаваше петдесет от годините си, имаше десет отгоре и тъй като русото на косите й не дължеше много нещо на природата, можеше да мине за първа братовчедка на Вотан Грюн. Полицаите прекосиха по петите й застланото с плочки преддверие, изкачиха старинно стълбище и се озоваха в библиотеката, спомената от Вецел. Прозорците на тази просторна стая гледаха към възхитително поддържан английски парк. Стените бяха покрити с лавици, които криеха хиляди ценни книги в скъпи подвързии, някои от които излезли от ателието на Грюн. В средата на стаята няколко ниски маси и широки кожени кресла — стари, протрити, но удобни — подканяха към четене или просто към мързелуване. По знак на домакинята двамата мъже се настаниха в тях.
— Тук — заповяда властно хубавицата Агат. И тъй като изненаданият Холц не разбираше нищо и не се
