строгост не изключваше нито удобството, нито доброто качество.
Отчето се появи скоро. Още веднъж Дюлак се беше излъгал в своите предвиждания: беше очаквал да види дребен, пълничък, дори тлъст човек, а му се представи слаб дългун с аскетично лице. Но това аскетично лице се усмихваше с всеопрощаваща благост.
— Господин главен инспектор! — прошушна един почти женски глас, докато с дългата си ръка с добре поддържани нокти духовникът посочи на полицая едно кресло „Чипъндейл“, което сигурно струваше цяло състояние. — Хайде, мой малки Марк — добави отецът, като се обръщаше към детето. — Урокът ти свърши, можеш да се прибираш у вас. И предай моите поздрави на майка си.
Той изчака детето да излезе, после поясни пред инспектора:
— Такъв е животът ми, господине, всецяло посветен на възпитанието на душите. Следобед у дома преподавам вероучение на малките, а сутрин в университета — теология на големите. Нямам друга амбиция, освен по този начин да печеля души за божието дело. В един свят, където моралните добродетели са на изчезване, смятам, че трябва да се започва отрано, когато душите още не са корумпирани от обществото. По този начин ще се реализира светото слово: „Оставете малките деца да дойдат при мен.“ Но аз злоупотребявам с времето ви и се самообвинявам за това, защото вашата мисия тук, долу на земята, действува успоредно с моята: аз подканям към добродетел, вие възпирате порока.
— Много е идилична представата ви за полицейския занаят, отче. Но ви благодаря за доброто мнение, което имате за него. Колкото до предмета на моето посещение… мисля, че го отгатвате?
— Четох във вестниците, уви. И така, това е убийство? Бедното дете! Веднага изпратих няколко думи, за да изразя приятелството си на семейство Грюн, казвам „приятелство“, а не „съболезнования“, защото в края на краищата двамата не бяха истински свързани. Не ме смятайте за сектант или ретроград, и аз вървя с времето си. Но все пак тази връзка продължаваше от четири години, а през последните три тя се подслоняваше под семейния покрив. Много често съм доказвал на приятеля си Вотан колко желателен ми изглежда един съюз, който да уреди това нестабилно положение, но той само се смееше: „Дьони е млад! — казваше той. — Нека почака, преди да си наниже примката на шията.“
— Да, разпознавам стила на Вотан Грюн!
— И днес, ето! Това дете умря грешно. Имате ли някаква представа какво може да се е случило?
— Идвам да ви задам точно същия въпрос! — рече не без хумор Дюлак.
— Извинете ме! Но как бих могъл аз да знам? Въпросната вечер напуснах къщата на Грюн, както всеки четвъртък, към десет и половина и се прибрах направо у дома.
— Така да е. Но си мислех, че навярно бихте могли да ми дадете някаква информация, идея… някоя дума, която сте чули, жест или поглед, който ви е изненадал… Съзнавам, че засягам по този начин деликатността ви, но…
— Не, не, разбирам много добре. Вие търсите някаква подбуда, и то сред членовете на къщата и на кръжока. Греша ли?
— Ако убийството не е случайно, виновникът трябва да се търси сред близките на жертвата.
— Това изглежда логично. За нещастие, членовете на кръжока нямаха никаква видима връзка с Диана, като се изключи младият Шварц, който дружеше с нея и нарисува портрета й. Диана не се интересуваше от нашите сбирки, сигурно се страхуваше, че ще се отегчава на тях! Вотан Грюн очевидно никак не я обичаше. Но да я убие! Затова пък Терез и младият Жак Шефер, изглежда, я харесваха много.
Отецът млъкна. Дюлак също, в очакване на едно последно име, което духовникът не беше произнесъл. Тъй като то очевидно се бавеше и мълчанието се проточи, Дюлак се реши да рискува.
— А… Едвиж!?
Дали беше внушение? Отец Допелебен потисна гримаса на раздразнение, преди да попита:
— Едвиж?
— Да, Едвиж? Какви бяха отношенията й с мъртвата?
— Те бяха учтиви — каза свещеникът след ново мълчание.
— Можех да предположа. Но бяха ли сърдечни?
Отец Допелебен сякаш съзря начин да се измъкне:
— Още никой ли не ви е казал нищо по този въпрос?
— Казаха ми противоречиви неща. Според някои отношенията им били сърдечни…
— Казах ви: учтиви.
— Според други, Едвиж ревнувала Диана.
Свещеникът въздъхна с облекчение.
— Щастлив съм, че са ви намекнали! Няма да се чувствувам така виновен, че мамя нечие доверие.
— Доверие?
— Едвиж Грюн ми се довери.
— Тя ви е говорила за ревността си спрямо Диана?
— Да. Но не мислете, че, наистина я мразеше. Напротив, Едвиж харесваше много Диана, тона и поведението на абсолютна свобода, които се излъчваха от нея. Диана олицетворяваше това, което Едвиж не беше успяла да постигне: независимостта.
— Едвиж съжалява, че се е омъжила за Вотан?
— Не е толкова просто. Първо, не трябва да забравяте, че Едвиж произлиза от скромно семейство. Нейното следване е струвало на родителите й огромни жертви.
— Познавам това положение — рече Дюлак със симпатия.
— Съюзът й с Грюн за нея бе краят на мизерията и началото на охолното съществуване.
— Значи, брак по сметка?
— Не, не! Казвам ви, че нещата не са толкова прости.
— Тя ли ви го каза?
— Тя ми го каза и това е очевидно за всеки, който е близък на семейството. Всеизвестно е, че Вотан се харесва на жените. Неговата фигура, неговият авторитет, богатството му, добавете и възрастта му — все козове, за да привлече Едвиж, защото у него тя намери опора, закрила, сигурност. Известно време всичко вървя като по ноти: Едвиж се беше отпуснала като в дрямка, задоволена и спокойна.
— Докато?
— Не се появи… един младеж — каза отчето.
— Аха. Това било.
— Да. Един младеж, ни повече, ни по-малко.
— Кой беше той?
— О… едно момче от Колмар, студент.
— Как го е срещнала?
— Той беше… приятел на младия Шефер.
— Как се казваше?
— Забравих — рече свещеникът.
— Кога беше това?
— Преди една година. Виждате ли, вярвам, че Елена е обичала искрено Менелай. Но Парис е бил толкова млад и красив!
— Станала ли е негова любовница?
— Не, Повтарям ви, нещата са много по-деликатни! Тя е… как да кажа? Тя се е събудила. И е открила, че е младо, съвсем младо момиче. Но това младо момиче е жената на Вотан Грюн. Тогава, край.
— Оттук и раздразнението й срещу Диана?
— Да, и срещу Дьони, който непрекъснато отлагаше женитбата си. Ако младата двойка уредеше положението си, тя моментално щеше да се сближи с Диана, защото вече нищо нямаше да ги разделя: Диана също щеше да стане Грюн.
Мислено Дюлак отдаде заслуженото на проницателността на Терез. Това, което току-що беше научил, потвърждаваше всички хипотези на младото момиче.
— Вотан узна ли за случая? — попита полицаят.
— Това би предизвикало хубав скандал! Не, Едвиж се довери само на двама души.
— На вас.
