престъплението?
— Защо? — попита внезапно Жилбер Грюо, изправяйки се със скок. — Нима сме заподозрени?
— Жилбер! Самоконтролът ти! — изрева жена му, изправяйки се на свой ред.
— Прости ми, скъпа — рече Жилбер и отново седна.
— Мога ли да ви задам, но по-спокойно въпроса на съпруга ми? — процеди Жанин и тъй като тя оставаше права, Дюлак се почувствува задължен да се изправи на крака и той.
— Не става въпрос за това, госпожо. Трябва да се сверят алибита и часове.
— Добре тогава, но моля ви накратко: двадесет и тридесет — пристигане в кръжока; двадесет и два и тридесет — тръгване за Механата на тъкачите; два и половина сутринта — тръгване от механата и връщане тук. Това достатъчно ли е?
— Напълно, госпожо! Но кажете ми, забелязахте ли, било по време на кръжока, било в механата, някой да си е тръгвал или да се е отлъчил за момент?
— Що се отнася до механата, отговорът е: не. Нито тримата Грюн, нито Бьорсен, нито Агат, нито съпругът ми, нито аз сме напускали дори за секунда масата. Колкото до кръжока, ще спомена много очебийното излизане на Терез, но предполагам, че и други вече са ви говорили за него?
Слисан, Дюлак беше принуден да признае, че наистина е така. Победоносно психиатърката му показа пътя към изхода.
Навън Дюлак мина под полуотворения прозорец на хола, което му позволи да чуе Жанин, завърнала се в стаята, да заповядва на своя съпруг с неотложен тон:
— Жилбер! Лекарството ти!
— Да, скъпа — беше отговорът.
8
— Госпожица Рьоне Блиц?
— Аз съм.
„Приятно лице — помисли Дюлак. — Нрави ми се типът «дръзка брюнетка». А и стаята й е подредена с вкус. Точно момиче за приятелка на Диана Паские.“
„Дръзката брюнетка“ понасяше този оглед без смущение, без престореност.
— Идвате за Диана? — попита тя.
Чисто формален въпрос, за какво друго би могъл да дойде? Той отвърна „да“ с глава и стоически зачака продължението. Но продължение не последва.
— Е, добре? — попита той изненадано.
— Какво?
— Очаквах някаква реакция. „Колко ужасно!“ или „Какво страшно нещастие!“ Само това чувам от три дни.
— Разбирам — каза тя. — Искате ли кафе?
— Бъдете благословена!
Рьоне премина в лилипутската си кухня. През отворената врата той можеше да следи движенията й. И инспектор Дюлак си помисли, че действително си струва труда да познаваш някои момичета: Рьоне, Диана, Терез. Последното име му причини присвиване в стомаха.
„Казват: сърцето ме присви — помисли си той. — Но не е вярно. Усещаш свиване в стомаха. Поезийо! Поезийо, колко неточности се допускат в твое име. Но стомах или сърце, знам ли какво става с мен? Аз, чиято професия е да разнищвам загадките, ще успея ли да разплета тайната на своя живот? Тридесет и пет години, момчето ми! Започваш да губиш косите си и да пускаш коремче. Ако имаш намерение да се жениш, може би вече е време да помислиш за това.“
Кафето на Рьоне прогони тези мрачни мисли. То можеше да разбуди и мъртвец.
— Превъзходно! — каза Дюлак.
— С какво мога да ви помогна? — каза Рьоне, като запали цигара. А Дюлак си мислеше: „Тази, да. Тази изпитва истинска тъга. Защото именно това е тъгата — празнота… «Най-добрата приятелка на Диана». Питам се…“
— Къде бяхте през нощта на престъплението? — чу се да казва той, сякаш движен от навика.
— В „Лорелай“ до единадесет и половина. Колегите ми и шефът ми могат да го потвърдят. После се прибрах, изпържих си яйца и спах непробудно до сутринта. На обяд Жак дойде да ми съобщи новината.
— Жак Шефер?
— Да.
— Какво правихте между полунощ и два часа?
— Казах ви, бях си у дома. Тогава… тогава ли е станало?
— Да.
— В такъв случай нямам алиби.
— Това тревожи ли ви?
— Не.
— Защо?
— По какви причини бих… бих направила подобна нещо? Губя най-добрата си приятелка.
— Искам да ви вярвам.
— Но нямате право?
— Трябва всичко да проверим.
— Разбира се.
— Знаете ли, семейството й е смятало, че тя е у вас тази нощ?
— Често й се е случвало да остане при мен за част от нощта. Но никога не е спала тук. Не можех да й предложа удобно легло, а и тя не искаше да прави номера на Дьони.
— Него мразите ли го?
— Не, защо?
— Тя не е била кой знае колко щастлива с него.
— Можеше да си отиде. Впрочем, често говореше за това.
— Но все оставаше?
— Точно така.
— Защо?
— Защото го обичаше, по дяволите!
— Сигурна ли сте?
— Въобще не се съмнявам.
— Значи никога не е ставало сериозно въпрос за скъсване?
— Веднъж. Но тогава Дьони беше този, който искаше да си отиде.
— Я гледай! Кога беше това?
— В началото на тяхната връзка. Още живееха в студентската квартира. Беше им много трудно. Диана финансираше сама домакинството, Дьони още не беше стипендиант, и не искаше да получава нищо от Вотан. Един ден се скараха. Вечерта, когато Диана се прибра от работа, Дьони беше изчезнал, оставяйки прощално писмо. Тогава тя се втурна у Грюн, където знаеше, че ще го открие, и всичко свърши със сълзи, прегръдки и сдобряване. Диана често говореше за този инцидент и за щастието, което в крайна сметка беше извлякла от него. Тя винаги носеше това писмо в чантата си и когато имаше опасност от скандал между Дьони и нея, достатъчно беше да му го покаже и той се успокояваше.
— Изглежда, напоследък талисманът не е действувал!
— Наистина. Положението между тях отново беше напрегнато.
— Защо? Тя искаше той да се ожени за нея ли?
— О, в началото говореше за това, но не държеше кой знае колко. Накрая дори мисля, че се отказа от тази идея.
— Казвала ли ви е подобно нещо?
— Не, не буквално. Виждате ли, тя не споделяше всичко с мен.
— Гледай ти, пък аз си мислех…
