— Да.
— И на?
— Диана.
— Диана!
— Но, да, разсъдете сам. Едвиж се е харесала на един младеж и тя също е била развълнувана от него. Много й се е искало да докаже на Диана, че и тя не е… как казваха? Отписана.
— И така, Диана е знаела тази тайна. Запазила ли я е за себе си?
— Сигурно, защото никога нищо не излезе наяве. Нито Вотан, нито Дьони дадоха вид, че подозират каквото и да било.
— Накратко — каза полицаят — Едвиж не е извършила никакво прегрешение. Всичко това не е надхвърлило границите на едно моментно смущение.
Това беше въпрос. Но свещеникът издържа погледа на полицая, без да трепне.
Дюлак се сбогува. Още на първите стъпала срещна кестеняво чернооко момче на не повече от дванадесет години, което се изкачваше нагоре и се усмихваше на свещеника. Последният не беше затворил вратата си. Дюлак го чу да посреща детето с усмивка: „Добър ден, мой малки Люк, как е скъпата ти майчица?“
7
Жилбер и Жанин Грюо обитаваха един партер на авеню Марсейез на две крачки от Комеди дю Рен. За щастие, нито единият, нито другият имаха работа навън този ден и Дюлак ги завари в дома им. В своя определено ултрамодерен хол, който напомняше малко чакалня на клиника с голите си стени и успоредните си линии, откъдето всеки остър или тъп ъгъл, всяка крива бяха прогонени, те настаниха полицая на стол от стоманени тръби и найлонови нишки, който изпразни статичното си електричество в ръцете на Люсиен Дюлак. След този прием инспекторът грижливо избягваше да докосва стола с голи ръце, като се крепеше на крайчеца с прибрани крака и изправен торс. Тъй като пепелта от цигарата му заплашваше да падне на голия под, домакинята подложи пепелник в кубична форма, който после грижливо постави на масата, като внимаваше краищата му да бъдат успоредни с нейните ръбове. Сащисан, Дюлак похвали Жанин Грюо за чувството й за ред.
— Това е задължително — отвърна му тя с леко укоризнен тон. — Редът на вещите командува реда в съзнанието. Нали така, Жилбер?
— Да, скъпа — отвърна последният с гримаса. Отначало Дюлак помисли, че психиатърът иска да му се подиграе, но тъй като гримасата се повтори и потрети, той заключи, че това е нервен тик, и тази мисъл го утеши.
Той разгледа домакините. Сториха му се млади. На не повече от двадесет и пет години. И двамата руси, с еднакво сериозни лица, но с един нюанс: у жената сериозността се силеше да се покаже строга, докато у мъжа приемаше израз на досада. През петнадесетте минути, колкото продължи посещението му, Дюлак не ги видя да се усмихнат нито веднъж.
— Дойдох да ви видя — започна той — по повод смъртта на Диана Паские.
— Това трябваше да стане — отсече жената.
— Кое? Да дойда у вас ли?
— Предполагам. Но исках да кажа: това самоубийство.
— Не става въпрос за самоубийство — опита се да обясни Дюлак.
— Хайде де! Това момиче не можеше да понася повече съществуването си, не се понасяше и сама себе си. Впрочем, ние бяхме предупредили Вотан, нали, Жилбер?
— Да, скъпа — отговори лекарят, като се прегърби.
— Изправи се де!
Жилбер Грюо се изправи.
— Диана Паские беше неуравновесена. Неуравновесена нещастница и нимфоманка. Неизлечима, страхувам се, още повече, че самата тя се смяташе за напълно здрава.
— Наистина, описаха ми я като много здрава млада жена — забеляза Дюлак.
— Глупости! Тя беше невротичка, търсеше у Дьони здравото семейно ядро и наказващия баща — две неща, които трагично са й липсвали.
— Но, както изглежда, тя е била много весела и очарователна, пълна с хумор, сигурна в себе си, обичала е живота и хората…
— Именно. Всичко това не е нормално. Този вкус към удоволствията, тази любов към живота, това са все сигурни признаци за нейната невроза. Животът, господин главен инспектор, е изтъкан от принуда и дълг. Това, което сме, е отвратително, ето защо ние трябва да се потискаме и да се изграждаме наново. Нали, Жилбер?
— Да, скъпа — отговори Жилбер с нова гримаса.
— И все пак — настоя Дюлак — тя изпълняваше добре своя дълг и дори повече от дълга си, като работеше.
— Тук засягате чувствителна точка. Това желание за работа и за независимост очевидно криеше остро чувство на неудовлетвореност. Или пък комплекс за малоценност спрямо ерудицията на Дьони, когото се опитваше по този начин да унизи и подчини. Но не така се реализира хармонията на една двойка, нали, Жилбер?
„Да, скъпа“ — помисли Дюлак, преди психиатърът да отговори.
— Откривате неподозирани простори пред мен — добави той, като се отказваше да спори. — Всъщност, ако съм разбрал добре мисълта ви, хората, които привидно се чувствуват най-добре в кожата си, в действителност са най-дълбоко засегнати?
— Точно така! — потвърди Жанин Грюо. — А и това е необходимо.
— За кого?
— За нас! Проблемът не се поставя, „трябват психиатри, защото има неврози“, а „трябват неврози, за да има психиатри“.
— Това е ослепително ясно — каза Дюлак.
— Да, скъпа — рече за всеки случай Жилбер Грюо.
— С други думи, забраните и табутата са нашата благодат. Представете си един свят от свободно развити личности: не би ни оставало нищо друго, освен да си сменим работата.
„Може би тогава би имало и по-малко отвратителни престъпления“ — си каза Дюлак, който отново виждаше с вълнение безжизнения труп и подпухналото лице на Диана Паские. Но той се въздържа да изрече гласно тази забележка и предпочете да попита домакинята какво мисли за Вотан Грюн.
— Един мегаломан! — отвърна тя без колебание. — Жажда и желание за власт. Тиранична авторитарност. И превъзходен приятел — добави тя. — Нали Жилбери?
— Абсолютно, скъпа! — каза Жилбер.
„Виж ти, варианта!“ — помисли Дюлак, като продължи:
— Каква беше тази история със скарването и отцепването, разтърсила кръжока ви?
— Точно мегаломания. Старата Пощаузенд — между другото, шизофреничка — искаше да ни привлече у тях. И го правеше срещу Вотан, разбира се. Все пак ние я подкрепихме, мъжът ми и аз, от приятелство спрямо Вотан Грюн.
— Моля, не ви разбирам добре. От приятелство спрямо Вотан Грюн вие сте застанали срещу него?
— Терапия — каза психиатърката. — Шоково лечение. Да го лишим от кръжока му, за да го накараме да осъзнае собственото си тщеславие.
— И получихте ли резултати?
— Не. Другите ни изоставиха: върнаха се у Вотан — каза тя, забравяйки, че двамата с мъжа си дори не бяха си тръгвали оттам. — Естествено, получихме обратния ефект: в цялата история той видя допълнително доказателство за своята власт.
— Естествено. Благодаря ви, госпожо, за всички тези ценни указания.
— Изпълних само дълга си.
— Затова ще си позволя да ви задам един последен въпрос: какво правихте през нощта на
