После, сякаш изчерпал силите си, той се строполи на стола, зарови глава в ръцете си и тежките му ридания разтърсиха стреснатото мълчание в хола.
— Отведете го — каза Вотан. — Дайте му приспивателно, качете го в апартамента му и нека тази нощ Терез остане край него.
След това шефът на фамилията Грюн благодари с прочувствени думи на своя приятел Вецел и на лекаря, които обещаха да наминат още на другата сутрин. Те се оттеглиха, докато с почти майчинска нежност двете жени изведоха Дьони, сега мълчалив и засрамен.
— Това момче не ми е син — рече горчиво великанът.
— Разберете го — отвърна Дюлак. — След жестоката смърт на Диана тазвечерният инцидент. Това е много. Какво бихте направили, ако вместо Диана бяха убили Едвиж?
— Щях да се боря — каза диво книговезецът. — Щях да открия убиеца и да го удуша със собствените си ръце.
— Е, добре! Трябва да приемете, че синът ви е различен от вас. С една дума, Грюн, ако ми разрешите, приемайте хората такива, каквито са и независимо от вас самия!
За миг Грюн впери мълчалив поглед в полицая.
— Вие сте честен човек, Дюлак. Но ми досаждате. Мислите ли, че не знам какво се приказва за мен? Все ми е едно!
Дюлак не отговори веднага. Когато отвори уста, то беше, за да попита:
— Грюн, кой стреля по вас тази вечер?
— Ако го знаех!
— Но именно. Вие го знаете.
— Какво!
— Вие го знаете! — повтори Дюлак натъртено. — Кого прикривате? И защо?
— Вие сте луд, Дюлак — прогърмя великанът и във възмущението си стори движение, което изтръгна гримаса от болка.
— Стойте спокойно или ще отворите раната си. Някой ви има зъб и иска да ви убие. Не може да не знаете кой е той.
— Толкова хора ми имат зъб!
— Но не дотам, че да стрелят по вас.
— Според вас тазвечерното покушение е свързано с убийството на Диана?
— Във всички случаи с обира; а тъй като обирът, изглежда, е свързан с убийството… Признайте, че заключението е приемливо.
— Да, но грешите. Сигурен съм. Знам го.
— Сам виждате, че криете нещо от мен! — каза тържествуващо Дюлак. — И ще ви кажа какво.
— Наистина ли? — попита Грюн и инспекторът долови осезаема нотка на безпокойство в гласа му. Затова реши да нанесе големия си удар.
— Кажете ми, Вотан, как фабрикувате златото си?
— Какво?!
Този път книговезецът направо се надигна. Сварен съвсем неподготвен, той нямаше време да овладее израза на лицето си и Дюлак успя да прочете по него объркване и гняв. После Грюн се отпусна отново назад и попита грубо:
— Кой? Кой ви е разказал това?
— Не мислехте, че ще го чуете от мен, нали?
— Сплетни. Глупави сплетни. Не е възможно да се преобразува оловото. Нито веднъж не съм успял.
— Но, значи, сте опитвали?
— Признавам. Забавно ми беше да се вдъхновявам от онова, което бях прочел в някои стари книги. Но, разбира се, претърпях провал.
— А листовете злато?
— Та аз ги купувам, приятелю! Купувам ги! Искате ли да видите фактурите? Как сте могли да повярвате в тази история!
— Не съм повярвал, че произвеждате злато. Но съм убеден, че сте опитвали…
— Нали ви казах, само за да се забавлявам.
— Не! Не за да се забавлявате! Вие сте повярвали в тази възможност! Вие и сега вярвате! Забава? Хайде де! Това е големият проект на живота ви. Хайде, Грюн. Кажете ми всичко. Открили сте нещо напоследък, нали? Някакъв текст, който ви доставя нови елементи?
Книговезецът не отговаряше. По лицето му се стичаха струйки пот, Дюлак разбра, че е на прав път… И внезапното осени озарението:
— Господи! — възкликна той. — Инкунабулата!
— Вървете по дяволите! — изръмжа Вотан.
— Ето обяснението за обира! В четвъртък вечер в кръжока разговорът се върти около златото и вие говорите за своите стари текстове, за превръщане на оловото в злато и за философския камък. Представям си, че инкунабулата е там, на разположение на гостите, защото вие се гордеете с нея и искате да я покажете. Всеки един от присъствуващите може да я разлисти и тъй като това са все образовани хора, да я прочете. И виждате ли, Вотан… Мисля, че наистина някой я е разчел!
Грюн все така не отговаряше. Дюлак продължи:
— Въпросната личност е прочела достатъчно, за да отсъди, че книгата заслужава да бъде открадната. И същата нощ я открадва! Заедно с другите стари текстове и листове злато, за заблуждение, разбира се, но и защото тези текстове може би съдържат допълнителни сведения. Откъдето претупаният и аматьорски характер на кражбата, който ме изненада: лицето е действувало веднага, почти импровизирано. Кажете ми… Кой се е приближавал до книгата по време на сбирката?
— Толкова много хора! — изруга книговезецът, без да отрича повече. — Мислите ли, че от петък сутринта не съм преровил паметта си?
— Поне запазили ли сте точен спомен за някой, който в един или друг момент да е разлиствал книгата?
— Това, да.
— Кой беше? — И тъй като Грюн не отговаряше, Дюлак настоя: — Кой, Грюн?
Мълчание. И изведнъж Дюлак се разсърди:
— Наивник! Колко сте наивен! Защото са ви приятели, нали? Добри и лоялни приятели? Знаете ли какво ми казаха за вас вашите приятели? С какви думи ви обрисуваха?
— Не всички!
— Всички!
— Не и Вецел! — извика Грюн, но бързо прехапа устната си.
— Вецел! — рече осведоменият по този начин Дюлак. — Добрият, честният, верният Вецел! Значи, той е прелиствал книгата?
— Поне него видях — каза Грюн. — Но това не доказва нищо. И други са могли да го сторят. Ако въобще съм сигурен в някой от кръжока, това е Вецел.
Дюлак отговори:
— Трябва да призная, че той единствен от всички ми говори за вас с топлота. Но какво от това? Когато интересът влиза в играта, колко тежи приятелството? Освен това ми идва наум, че той вече неведнъж е искал да купи магазина ви.
— А! Разказа ли ви? Истина е, но той ми го предложи с намерението да ми помогне. И когато една щастлива продажба ме изправи на крака, най-чистосърдечно сподели облекчението ми.
— Констатирам обаче, че той не беше с вас в четвъртък вечер в механата. А всъщност алиби за кражбата имат само онези, които са ви правили там компания до два и половина: двамата психиатри, младият Бьорсен и госпожа дьо Пощаузенд.
— Трудно мога да си представя Агат да прескача през прозорци — каза Грюн, когото тази мисъл накара да се усмихне.
— Още едно доказателство в нейна полза. А другите, всички останали, къде са били след кръжока?
