Престъплението в къщата на Грюн

— И сте грешили. Диана беше много горда. Не обичаше да приказва за грижите си, дори и с мен. Казваше винаги: „Приятелите не са, за да им дотягаш с проблемите си.“ Затова, когато не вървеше, тя ме навестяваше по-рядко.

Пауза, после Рьоне добави:

— Последните седмици тя фактически престана да идва.

— Интересно. Което ще рече, че през последните седмици си е имала неприятности?

— Може би. Преди всичко изглеждаше много възбудена. Веднъж ми каза: „Скоро ще ти разкажа нещо.“

— И не ви каза какво?

— Не. Аз нямах навика да питам.

— Но все пак сте подозирали нещо, нали?

— Мислех си… може би е идиотско… че тя е узнала нещо… някаква тайна.

— Семейна тайна? Относно Грюн?

— Може би. Или пък тайната на Грюн за получаването на злато.

— За какво?

Дюлак падаше от небето. Най-малко беше очаквал такова нещо.

— За получаването на злато?

— Да. Не знаехте ли, че Вотан проучва въпроса?

— Бога ми, не. Наистина казаха ми, че се интересувал от алхимия, но мислех като исторически куриоз, а не като възможна практика, още по-малко лично за самия него.

— Изглежда, че открил нещо в стара книга. Нещо за философския камък.

— Диана ли ви го каза?

— Намекна ми. Терез също.

— Каква работа! Ако съм предполагал… Но това е невъзможно — добави той. — Никой не е успял да преобразува оловото, поне по рентабилен начин. Много странно. И Терез ли ви е говорила за това?

— Струва ми се, да. Веднъж, немного отдавна.

— Много ли сте близки с Терез?

— Да, доста. Тя често придружаваше Диана у нас. Както и малкият Жак.

— Красивият Жак?

— Да, красивият Жак.

— А Едвиж?

— Едвиж?

— Да. Идвала ли е и тя тук?

— Веднъж, и също с Жак.

— Какви бяха отношенията й с всички вас?

— Любезни…

— Нищо повече?

— Нищо повече, Жак й се възхищаваше, но ние, трите момичета…

— Страхувахте се от нея?

— Страхувахме се от Вотан в нейно лице. Тя е негова жена, а той нямаше защо да се меси в лудориите ни.

— Правехте лудории? Какви?

— О, нищо сериозно: пиехме, събирахме приятели. Веднъж отидохме да играем на тото във Фрибург. Ако Едвиж беше в течение, тя можеше да разкаже на Вотан и той би правил истории на Терез и Диана.

— Бедната Едвиж! Но все пак тя е на ваша възраст!

— Според гражданския акт да. Но в морално отношение тя е съпруга на Грюн.

— Бедната Едвиж! — повтори Дюлак.

— Тя си го е избрала — заключи Рьоне.

9

Десет часът вечерта същия този понеделник. Дюлак е сам у дома си и вечеря пред телевизора. Пържолата е твърда: не е успял да я изпече. Впрочем не е и гладен. Нито пък му се спи. Тази история го е обсебила. Тази история… и едно лице. Дали да излезе отново? Лунната светлина е красива, но студът сигурно щипе. Ако не беше толкова сам…

Внезапно телефонът прозвъня. Някакво предчувствие… Той бързо вдигна слушалката.

„Инспектор Дюлак.“

Този глас… този глас, който би разпознал сред хиляди.

„Терез, мила. Какво има?“

Не можа да сдържи нежната дума. Защото никога не би помислил, че силната и непоколебима девойка може да се превърне в това полудяло, ужасено същество.

„О! Елате! Елате бързо! Опитаха се да убият баща ми!“

10

Отново страх, отново кошмар. В широкия хол на Грюнови Вотан лежеше на дивана, лекуван и подпомаган от сръчните ръце на Едвиж и семейния лекар доктор Сорже. За щастие, куршумът само беше одраскал рамото, а и великанът беше як, но беше загубил доста кръв. Веднага след като пристигна у Грюн, Дюлак уведоми по телефона полицията и сега разпитваха редките минувачи в квартала, търсеха куршума с надеждата, че се е забил някъде, а не е паднал в реката.

Дьони се беше отпуснал пребит до един прозорец. Блед, разстроен, остарял с десет години отминалата събота, когато Дюлак го беше разпитвал.

„Това е прекалено — стенеше той. — Нещастието е над нас!“

Терез стоеше права със стиснати пестници. Тя беше дошла на себе си, но Дюлак никога нямаше да забрави накъсания й глас по телефона и израза й на благодарност, когато му беше отворила преди малко. „О, благодаря — беше казала тя. — Благодаря ви, че дойдохте.“

Вецел също беше тук. Той беше помогнал на Дьони да приберат Вотан у дома. С няколко кратки изречения Терез разказа на Дюлак какво се беше случило.

След смъртта на Диана фактически Вотан и Едвиж не били излизали навън. Тази вечер Вотан предложил да заведе жена си в механата, за да видят малко свят и да се разтушат. Едвиж приела с удоволствие: тя наистина имала нужда да се отпусне. Терез и Дьони останали сами пред телевизора. Трябва да е било двадесет и един часът и тридесет. Внезапно, двамата Грюн току-що били излезли, изстрел разцепил въздуха на Птит Франс. След по-малко от пет минути се появил забързаният Флоран Вецел и позвънил на вратата откъм площад Бениямин-Цикс. Когато Терез и Дьони му отворили, той им казал, че Вотан го ранили на моста Сен Мартен; помолил ги да му помогнат да го пренесе. Терез и Дьони се втурнали след него към местопроизшествието, където Едвиж, Флоранс Вецел и няколко зяпачи заобикаляли книговезеца, полуседнал в локва кръв и опрян на уличен фенер, на същото място, където, бил паднал. Тогава Вецел показал приятелството си. Той разпръснал зяпачите, проводил дъщеря си да си легне, изпратил напред Терез и Едвиж да приготвят превръзки и да се обадят по телефона на лекаря и на инспектора, след което, подпомогнат от Дьони, завел Вотан у дома. Великанът едва дочакал този момент, за да припадне, но сега беше по-добре и вече псуваше като хамалин.

По това заключиха, че не е мъртъв, и Дюлак си позволи да поиска на часа разговор с него на четири очи.

Лекарят направи гримаса, но Дюлак срещна съюзник в лицето на самия Вотан:

— Дюлак има право! Ние трябва да разговаряме, той и аз. Но хайде де! Чувствувам се отлично!

Тогава се чуха викове. Един глас ругаеше, гласът на Дьони Грюн:

— Отлично! Той се чувствува отлично! Осмелява се да каже, че е добре! А Диана! Диана! Тя как се чувствува? Кой ще ми върне Диана? Не виждате ли, че сме изгубени? Че фаталността е надвиснала над тази къща? Не! Той не вижда нищо! Той иска да разговаря — той се чувствува „отлично“!