най-лошото, за жеста на отчаяние, очакван несъзнателно от всички. Търсили навсякъде, накрая Лоазо се сетил за тавана: втурнали се там.
Твърде късно. Дьони висял обесен на една от централните греди. На земята, точно под него, намерили късче хартия, на което той бил написал: „Не мога повече. Сбогом. Моля за прошка.“
Не бяха се докосвали до нищо. Дюлак нареди да свалят тялото и да го пренесат в стаята. През прозорците на тавана Страсбург блестеше горделиво под ироничните лъчи на вечното слънце. Дюлак мислеше за недалечния ден, когато този пейзаж го бе очаровал. Днес това му беше безразлично. Както му беше безразличен този малко симпатичен мъртвец, Най-после беше стъпил на следата.
Даде разпореждания: трябваха му много бързо резултатите от аутопсията. И после, тази прощална бележка: нека химиците, графолозите се занимаят с нея, необходими му бяха сигурни констатации.
Но за какво му беше това? Той беше уверен в своя нюх. Не всичко още беше ясно. Трябваше му да размисли. Да остане сам в предразполагащия декор на своя хол. Да се обади по телефона в Колмар. Само за успокоение на съвестта: вече знаеше какво ще му отговорят. И всичко това заради толкова дребно нещо! Една подробност. Едно глупаво зрънце пясък е добрия механизъм, сглобен от убиеца.
От чекмеджето на стар скрин Холц беше извадил пакет с писма, превързан със синя панделка. Всичките писма имаха един автор, който не беше Вотан Грюн. И те всички започваха с думите: „Моя обожаема Едвиж, моя любима, моя любов…“.
Сряда
1
— Шефе! Намериха оръжието!
— В Ил, нали?
— В Ил. И знаете ли какво е то?
— Пушка с оптичен мерник.
— И таз добра! Как отгатнахте? Вие сте самият дявол, шефе!
— Не, Холц. Не аз. В тази история не аз съм дяволът.
— Все пак. Страшен сте! Ето я пушката. Носят ви я.
Наистина, влязоха двама полицаи, които оставиха оръжието на бюрото.
— Хубав механизъм — каза Дюлак. — Е, Холц? Това не ви ли подсказва нещо?
— Бога ми, шефе… Нямам вашите способности на ясновидец! Но все пак има нещо, което сигурно не сте предвидили!
— Друг театрален ефект? — попита Дюлак.
— И то какъв! Става дума за бележката. За прощалните думи, оставени от Дьони…
— Те не са от ръката му?
— Точно обратното, шефе. Графолозите са категорични, както впрочем и Грюнови. Само че химиците също са категорични.
— И какво казват те?
— Че бележката е най-малко от преди три години!
Дюлак не отговори нищо. Холц настоя:
— Все пак това малко обърква предположенията ви, нали?
— Не чак толкова, Холц.
— Очаквали сте подобно нещо?
— Опасявах се.
— Но давате ли си сметка какво означава това: Дьони Грюн не се е самоубил, шефе. Той е бил убит!
— Наистина, това е изводът, който се налага, Холц.
— Не разбирам едно: откъде се е взела тази бележка. Защото не може да има грешка, тя е написана от Дьони Грюн!
— Аз ще ви кажа откъде се е взела. Тази сутрин разговарях по телефона с Ноел Лоазо и му зададох няколко въпроса. Можете ли да си представите, че през нощта, когато е видял Диана да напуска презглава дома си, тя е била с чантата си.
— И какво от това?
— Когато откриха тялото, чантата беше изчезнала!
— Наистина, шефе. Но това е подробност. Течението може да я е отнесло.
— Не вярвам. Убиецът я е взел. И знаете ли какво е намерил в чантата?
— Не, шефе.
— Намерил е това прощално писмо, което Дьони написал на Диана преди три години, когато са били скарани. Прощалното писмо, за което ми говори Рьоне Блиц и което никога не е напускало чантата на Диана. И знаете ли, Холц, какво е пишел Дьони на Диана по онова време?
— Не, шефе.
— Писмото започвало с думите: „Диана, скъпа. Не мога повече. Сбогом. Моля за прошка.“
— По дяволите!
— Да, Холц. После писмото продължавало в същия тон. Убиецът е трябвало само да изреже интересуващите го думи, за да бъде пълна измамата: в очите на всички Дьони Грюн просто се е самоубил, оставяйки тази бележка, за да ни убеди в това.
— Да, но си е правил сметките без експертите — каза Холц. — Във всеки случай това е отвратително!
— Да — рече Дюлак. — Наистина е отвратително. Впрочем, Холц, не планирайте нищо за утре вечер. Имаме излизане.
— Двамата ли, шефе?
— Да. Утре е четвъртък. И сме поканени на кръжока на Вотан Грюн.
Четвъртък
1
Никога не е имало толкова народ на кръжока в къщата на Грюн. И никога този кръжок не е бил толкова необикновен.
Отначало не разбраха: цял Страсбург говореше само за убийството на Дьони и за бездънното отчаяние на Вотан, а в сряда след обед и в четвъртък сутрин Едвиж и Терез призоваха всички членове на кръжока по телефона или чрез телеграма да дойдат на сбирката както обикновено.
После започнаха да отгатват какво се подготвя: разбира се, поканата идваше не от Грюнови, а от Дюлак. Развръзката наближаваше. И тази хипотеза се превърна в увереност, когато редовните посетители на сбирките в четвъртък вечер видяха, че броят им се е увеличил с необичайното присъствие на Ноел Лоазо, Рьоне Блиц, Жак Шефер, Шарл Фелдман, Франсоа Берте и най-вече, най-вече на пастора Мартин Мишлон и неговата съпруга.
Но най-много обърка и възбуди духовете трагичното и впечатляващо мълчаливо присъствие на великана Грюн. Лицето му беше затворено и безстрастно. Изглежда, вече нищо не го вълнуваше. И пред това искрено отчаяние, пред това безмълвие, в което нямаше нищо изкуствено, пред дрехите от черно кадифе, които беше облякъл не за показност, а от чиста любов по изгубения син, всеки разбра, че нещастието бе смъкнало маската на комедиант и на фалшиво величие от последния Грюн и го бе издигнало до истинското величие.
След като всички влязоха и насядаха — инспектор Холц се разположи близо до вратата — Дюлак, единствен останал прав в средата на магазина, почувствува, че го залива вълна от гордост, похвалните му усилия се бяха увенчали с успех. Сигурен в себе си, той не поглеждаше към Терез, но усещаше цялото
