внимание на младото момиче върху себе си и това не на последно място го караше да се чувствува горд, когато започна речта си със следните думи:
— Госпожи и господа, помолих нашия приятел Вотан Грюн въпреки жестокия траур, който го порази два пъти, да ни събере тук тази вечер. Точно преди седмица Диана Паские беше намерена мъртва, убита при тайнствени обстоятелства, които ни поставиха пред разрешаването на една загадка. Цяла седмица аз напредвах в мрака, като поставях жалони слепешката. Днес тези жалони дадоха плодове.
Муха да бръмне, щеше да се чуе; толкова голямо беше напрежението на аудиторията, та никой не се сети да направи забележка на инспектора, че жалоните не са плодни дръвчета.
— Веднага освен обичайните въпроси „Кой? Защо? Как?“ възникнаха два допълнителни: „Защо са преместили тялото на покойната? И дали кражбата е свързана с убийството?“
На първия отговорих почти веднага: убиецът е искал да привлече вниманието към къщата на Грюн. Без да знае, че трупът е бил видян в реката от свидетели, той е смятал да хвърли всички съмнения върху някой член от семейството. Но всъщност, без да иска, сам попадна в клопката: ако убиецът е някой от Грюнови, той би оставил трупа на мястото му, вместо да го внася в къщата. Освен това убиецът нямаше късмет и по друга линия: всички от семейството притежават солидно алиби.
След като установих това, пристъпих към другия въпрос. И на него отговорих доста бързо и утвърдително: случайното съвпадение на кражбата и на убийството — същия ден, същия час, същото място — е прекалено невероятно. Но тогава как да го разбираме? Дали не са извършили кражбата, за да отвлекат вниманието ни от убийството, намеквайки, че Диана Паские е изненадала злосторниците и им е попречила в работата? Или пък може би убийството и кражбата се допълват, съставляват двете страни на един и същ план? Но какъв план? Ако е ставало въпрос само да се откраднат редки книги и няколко листа злато, защо е било необходимо да се убива? Освен това имаше нещо странно в кражбата: очевидно крадецът не се е опитвал да се вмъкне в магазина, нито да насили касата. И тук се представяха две възможни обяснения: или защото кражбата е била само за заблуда; или защото убиецът е намерил веднага онова, за което е дошъл.
Но какво е имало в ателието? Само малка част от листовете злато. Другите са били в касата. Значи, са търсили книгите. Тогава проблемът прие следния вид: да се открие кой би желал да притежава тези книги и същевременно има причини да иска смъртта на Диана Паские.
Дълго се лутах. Най-после в понеделник госпожица Рьоне Блиц ми предостави елемент за отговора. Но той беше толкова необикновен! Според думите й Диана Паские и Терез Грюн й доверили, че Вотан Грюн се опитвал да произвежда злато, че може би дори е успял или поне е на път да успее. И тайната, чудната тайна, се съдържала в откраднатите книги, по-специално в прословутата инкунабула. Признавам, че бях скептично настроен. Но в крайна сметка убиецът е можел да бъде достатъчно наивен, та да повярва в невъзможното и да пожелае да притежава тайнствените текстове!
И така имах подбудата за кражбата, а следователно и тази за убийството, тъй като бях приел хипотезата, че двете истории са свързани. Диана е познавала крадеца, може би е била негова съучастничка, във всеки случай са я убили, за да не говори. Това, изглежда, се потвърждаваше и от загадъчната фраза, казана от Диана на приятелката й Рьоне: „Ще ти разкажа нещо“, а също и от факта, че напоследък девойката изглеждала много възбудена.
Но успоредно с това ми беше разказана друга история, този път от многобройни свидетели: преди шест месеца малка дворцова революция разтърсила кръжока на Вотан Грюн. И докато едните го поддържали безотказно, другите се разбунтували срещу една власт, която смятали за неуместна и крайна.
Дюлак млъкна и впери поглед в тези, които го заобикаляха. Членовете на кръжока се спогледаха крадешком, като се размърдаха по столовете. Накрая Агат Рен-Камион дьо Пощаузенд отбеляза:
— Но, драги ми господин Дюлак, доколкото знам, всеки един от нас се е обяснил откровено по този въпрос.
— Разбира се! Разбира се! — продължи Дюлак. — Но все пак тази малка история показа, че приятелите на Вотан Грюн не го обичат кой знае колко и не биха се отказали да му навредят. Що се отнася до онези, които изглеждаха най-верните, кой знае дали те просто не бяха превъзходни актьори?
Отново смутен шепот, който инспекторът с усмивка изчака да затихне. Тогава продължи:
— Признавам, че не виждах никаква подбуда у някои членове на кръжока. Например господин и госпожица Андрос, или пък господин Бьорсен. Двойката Грюо гръмогласно заявяваше, че Вотан Грюн е душевно болен, но лесно си дадох сметка, че те мислят същото почти за всички останали.
— Но разрешете — изпищя психиатърката, като се изправи. И тъй като Дюлак понечи да я прекъсне: — Няма да позволим да ни обиждат повече. Нали така Жилбер?
— Да, скъпа — каза един глас, който излизаше от най-усамотения ъгъл.
Повличайки мъжа си след себе си, Жанин Грюо се опита да излезе. Но тя се сблъска с усмивката на Холц, който учтиво я върна на мястото й.
— После идваха пасторът и госпожа Мишлон — продължи Дюлак. — Те представляваха мислещият елемент на малката коалиция и нямаха никакво алиби. Но все пак не можех да си ги представя как крадат инкунабула и най-вече как удавят Диана.
— Благодаря ви, господин Дюлак! — каза пасторът.
— Що се отнася до Флоран Вецел и дъщеря му, имаше място за повече предположения. Миналата година бащата е поискал да откупи магазина и ателието на Грюн; от своя страна Флоранс харесва Дьони и в този смисъл Диана е нейна съперничка. Но след като с инспектор Холц пресяхме всички „за“ и „против“, отхвърлихме подозрението и от тях двамата: за разлика от предателите в криминалните романи бащата и дъщерята Вецел не носеха никаква маска — тяхното приятелство спрямо Грюн беше искрено.
— Вие сте могли да се съмнявате в това — каза един глас. — Но не и аз.
Тръпка прекоси присъствуващите. Този глас, нисък и задавен, беше гласът на Вотан Грюн, който проговаряше за първи път тази вечер. И то за да поеме защитата на един приятел! Вецел се просълзи:
— Благодаря ти, Вотан — каза той просто.
— Кой оставаше? — продължи Дюлак. — Госпожа дьо Пощаузенд е хранила чувства към шефа на фамилията Грюн; след смъртта на първата съпруга известно време тя се надявала…
— Ама какви ги разправяте, момче? — намеси се сухо поетесата. — Вие бълнувате! Ето как се пише историята! — добави тя, като вземаше другите за свидетели. Но тъй като не получи никаква приятелска подкрепа, начумери се и замлъкна.
— Но и нея отстраних — продължи инспекторът. — Смятах я за напълно способна да убие някого, но само с александрини. Преминах към Жан-Мари Шварц — този младеж ми направи силно впечатление. Той страстно е обичал Диана; нарисувал е портрета й, бил е неин довереник; антипатията му спрямо Грюнови не подлежеше на никакво съмнение и той нямаше алиби. Но смятам, че познавам хората: той никога не би вдигнал ръка върху Диана. Така че ми оставаше само една личност.
Дюлак се обърна към католическия свещеник.
— Трябва ли да разбирам, инспекторе — рече приветливо последният, — че ме подозирате в човекоубийство, тоест в прекрачване на светата божа заповед: „Не убивай!“
— Уви, отче, нямаше да е първият случай. Но не за това ми е думата. Става въпрос за известни факти, които вие ми разкрихте и които засягат една от присъствуващите тук.
— Синко — извика скандализиран свещеникът. — Тези факти са свързани с неща, които са ми били доверени. Не забравяйте, че честта ми и честта на въпросната личност са заложени на карта.
— Но виждате ли, отче, този терен се оказа изненадващо по-богат от нищожното спречкване между членовете на кръжока. И изведнъж започнах да се съмнявам. Да се съмнявам във всичко! Бяха се подиграли с мен! Бяха ме заблудили! Алхимия? Философски камък? Преобразуване на оловото? Хайде де! Съвсем друга тайна пазеше Диана Паские!
— Вашата, госпожо — каза той, обръщайки се към Едвиж, която бледна очакваше удара.
Отново прозвуча басовият глас на Вотан Грюн:
— Внимавайте какво правите, Дюлак!
— Реванширам се — бе отговорът. — Направиха ме на идиот! Толкова по-зле за този, който си го позволи. С една дума, от отец Допелебен узнах следното: преди една година госпожа Грюн била ухажвана от един младеж. Тя устояла, но целият й живот се променил. Господин Берте — продължи инспекторът с поглед към приятеля на младия Шефер, — вие живеете в Колмар, нали? Родния град на Едвиж Грюн?
