Мъртвешка тишина последва този въпрос. Когато младият студент накрая отговори, той беше призрачно блед:
— Предполагам, че вършите работата си, господин главен инспектор. Това е единственото ви извинение. Но отивате прекалено далеч: вие предполагате, че съм убил Диана, за да я накарам да мълчи, ограбил съм ателието, за да насоча в грешна посока подозрението, и всичко това само защото Едвиж се е доверила на Диана? Така ли е? Но вие се лъжете. Защото никога, чувате ли, никога не съм бил любовник на Едвиж Грюн. И Диана, която беше в течение на цялата ни история, го знаеше.
— Докажете го! — рече сурово Дюлак. — Кое жури ще ви повярва при толкова презумпции? Имате ли поне алиби за нощта на престъплението?
— Нямам алиби, но…
— Никакво? Наистина ли? Значи, приятелят, ви Жак Шефер не е бил у вас?
— Тоест…
— Много късно, господине! Издадохте се. И него издадохте. Вашето великодушие не може вече да го спаси.
— Не съм аз — измънка Жак. — Не е истина!
— Не сте били любовник на Едвиж? — гръмогласно попита Дюлак. — Тогава какви са тези любовни писма, които вчера намерих на тавана и които носят вашия подпис?
Жак не отговори. За миг се вторачи тъпо в писмата, сетне се строполи на пода, ридаейки като дете.
Чу се как Грюн потисна едно стенание. Завчера той би убил моментално Жак, но сега можеше само да стене.
— Забелязах едно противоречие — продължи Дюлак. — Вие, Шефер, ми бяхте казали, че не изпитвате кой знае какво спрямо Едвиж Грюн. А според Рьоне Блиц вие безкрайно сте й се възхищавали. Значи, ме бяхте излъгали. Били сте любовник на Едвиж. Първоначално довереник на платоничната идилия, която тя кратковременно е поддържала с приятеля ви Берте, накрая сте си казали: „А защо не и аз?“ Възползвайки се от объркването на младата жена, вие сте я прелъстили. Диана е станала довереница и на двама ви до деня, когато сте разбрали, че тя представлява заплаха за вас. Кой знае дали не се е опитала да ви шантажира? Това би обяснило — по друг начин — кратката фраза „Ще ти разкажа нещо“, казана от Диана на Рьоне Блиц. Грижливо сте подготвили всичко. Приятелят ви Берте се съгласил да ви достави алиби, наполовина от приятелски чувства към вас и Едвиж, наполовина заради това, че вие сте го държали в ръцете си, тъй като сте били в течение на собствената му идилия с Едвиж. Едвиж била ваша съучастничка: тя оставила отворени вратите на магазина и на ателието, преди да тръгне за механата. От своя страна Терез, която ви обичала много, за да заглуши ревността си и да заздрави вашето алиби, се съгласила да твърди, че ви се е обадила по телефона в Колмар. Добре изиграно! Терез — каза Дюлак горчиво. — Толкова ли го обичахте този ваш паж, че да рискувате затвор заради него.
— Наистина го обичах — каза Терез. — Но вече е свършено! Той измени на баща ми, измени и на мен.
— И като си помисля! — подхвърли ядно Дюлак. — Като си помисля, че той има нахалството, дяволското нахалство и цинизма да ми го каже в лицето. И аз да не разбера! „Знаете ли, моето алиби не струва нищо. Чудесно бихме могли да ви скроим тази история, Терез и аз!“ Малък негодник!
Жак продължаваше да хлипа с лице, заровено в ръцете си.
— Не съм аз — ломотеше той. — Не съм убил Диана!
— Напротив, убили сте я. Също както се опитахте да убиете Вотан! И както убихте Дьони! Окуражен от първия си успех, вие сте замислили работата на едро: да убиете двамата Грюн, баща и син, като запазите за себе си двете жени, къщата и богатството! Е добре, сега трябва да плащате! А знаете ли какво означава това?
— Не съм аз — изрева момъкът, като вдигна към полицая облятото си в сълзи лице, а треперещите му ръце се вкопчиха в края на палтото на Дюлак. — Така е! Признавам, бях лекомислен, бях непредпазлив. Обичах Едвиж и тя ме обичаше. Съчиних си алиби и ви излъгах, като ви се надсмях. Но тук свършват престъпленията ми. Заклевам ви се, господин Дюлак. Във всичко най-свято на света! В Едвиж, в Терез, в гроба на Диана, която обичах като сестра и на която никога не бих могъл да сторя и най-малкото зло, кълна ви се, никога през живота си не съм убивал никого!
— Но това ми е известно, дете мое — каза Дюлак с внезапно спокоен глас.
Ама че хубав театрален ефект! Зрителите, които със свито гърло бяха следили тази покъртителна сцена, убедени във вината на младия Шефер, не можеха да дойдат на себе си. Какъв актьор беше този инспектор!
— Това ми е напълно известно — продължаваше последният. — Как го разбрах ли? Благодарение на една дреболия. Една случайност, едно зрънце пясък в механизма. Да, убиецът не е знаел, една нищожна подробност, това, че през първия ден от моето разследване тук, придружен от Холц и Лоазо, аз вече се бях качвал да огледам тавана. И бях отварял въпросното чекмедже: но писмата не бяха там!
Разбрахте ли? Писмата са били поставени на това място, за да мога аз да ги открия и да ви обвиня. Не, детето ми, вие никога не сте убивали никого. И не вие сте си съчинили алиби: много умело са ви внушили тази идея. Защото всъщност с твърдението си, че ви се е обадила по телефона в Колмар, въпросната личност е осигурила алиби за себе си, а не за вас. Нали така, госпожице Терез?
Последва мълчание, дълго като агония. После се чу гласът на Вотан Грюн:
— Какво намеквате, инспекторе?
— Не намеквам нищо. Само чакам Терез да ми отговори — каза спокойно полицаят.
— Няма да чакате дълго — рече ледено младото момиче. — Току-що казахте, че нямам алиби между единадесет без двадесет и единадесет часа. Трябва ли да ви припомням, че Диана е била убита много по- късно, между дванадесет и половина и един и половина? И че по това време аз бях в Механата на тъкачите?
— Вижте какво, малката, няма смисъл да увъртате — рече Дюлак почти мило. — Казах ви, че в събота сутринта оглеждах тавана. Казах ви, че писмата на Жак още ги нямаше там. Но сигурно си спомняте, че затова пък пушката с оптичен мерник беше там.
— Оръжието, с което е стреляно срещу баща ми?
— Същото.
— Та аз откъде да предположа? Всеки би могъл да вземе пушката.
— От собствения ви таван?
— Тогава да кажем: който и да е от къщата.
— Не, Терез. Това сте вие.
— Докажете го!
— Давате ли си сметка, Дюлак, че в момента обвинявате дъщеря ми, собствената ми дъщеря, че е стреляла срещу мен?
— Защо не! Вие двамата не се разбирате чак толкова добре! Не, Терез, не. Добре изиграно беше, но изгубихте. Ако не се бях качвал на този таван… но аз се качих. Това е съдбата. Може би брат ви щеше да ни чуе, Холц, Лоазо и мен, когато спуснахме стълбата. Но той слушаше „Рейнско злато“ и музиката заглушаваше всички шумове.
— И какво, ако ви беше чул? — попита Терез.
— Щеше да ви предупреди. Вас, своята съучастничка.
— Съучастничка!
— Разбира се. Защото брат ви уби Диана, нали, Терез?
Дълго мълчание последва тези думи.
— Вие сте луд, Дюлак! — изръмжа внезапно Лоазо. — Дьони фактически не се е отделял от мен през нощта. Или и мен също ще ме обвините в съучастничество?
— Ни най-малко, скъпи ми Лоазо. Но вие, както и аз, станахте жертва на много сръчен илюзионистичен номер. Номер, изигран от Дьони Грюн с партньорка Терез. Една малка фраза във вашето показание, невинна и привидно съвсем обикновена, съдържаше ключа към загадката. Вие най-чистосърдечно заявихте, че Дьони не се е отделял от вас цялата нощ. А това не е абсолютно точно. Защото вие ми казахте също — цитирам по памет: „Той поиска да ми покаже едно писмо, което Диана му връчила…“ и т.н. А предполагам, че Дьони не е носил това писмо със себе си.
