— Деликатно е. Ето… Възхити ме много хубавият портрет, който сте направили на покойната…
— Много сте внимателен, господине. Искате да разберете дали обичах Диана? Обичах я.
Дюлак беше впечатлен. Сериозността и сдържаността на момъка му напомниха за Рьоне Блиц. Шварц също изпитваше истинска тъга и също така се въздържаше от хленчене и приповдигнати приказки. Достойнство, сила на характера и талант: този двадесетгодишен момък притежаваше всичко необходимо, за да стане едновременно голям художник и мъж с изключителна закалка.
— Тъй като, види се, добре разбирате задълженията ми — поде инспекторът, — ще ви разпитвам без заобикалки. Какъв вид отношения поддържахте с госпожица Паские?
— Тя никога не е била моя любовница. Аз откровено й признах чувствата си. Тя ми отговори, че ме обича много и изпитва гордост от любовта ми, но че е влюбена в Дьони Грюн и затова трябва да се откажа от всяка надежда. Тогава ние изработихме един вид модус вивенди: ще си останем добри приятели и аз ще й говоря за любов колкото ми се иска и винаги когато почувствувам нужда.
— Това не беше ли опасно за нея?
— Не, тя държеше прекалено много на Дьони, за да ми позволи каквото и да било. Аз бях нейният паж, нищо повече.
Нейният паж. Жак Шефер беше използвал същата дума за отношенията си с Терез. Дюлак прогони решително тази мисъл и се върна към разпита:
— И след като определихте този модус вивенди, вие нарисувахте портрета й?
— Да, преди шест месеца.
— Значи, доста скоро.
— Да, спомням си, защото по същото време стана онази история…
— Коя история?
— О, някакво спречкване в кръжока.
— А, да. В течение сме. Вие, изглежда, сте били на страната на противниците на Вотан?
— Наистина. Никак не одобрявах подбудите на госпожа Пощаузенд, но пасторът и жена му видимо нямаха друга цел освен интереса на кръжока. И бяха прави! Вотан е склонен да се смята за господ, а това не е здравословно!
— Какво е мнението ви за него?
— Не много добро, страхувам се. Разбира се, той е живописен и понякога привлекателен. Но какъв егоизъм и каква жажда за власт! И какъв смешен племенен дух! Диана се настрада от него!
— Наистина ли?
— Наистина. Вотан и Дьони никак не се разбираха освен в едно: култа към семейство Грюн. Когато преди четири години Диана срещна Дьони, тя изцяло го пое, финансово и морално. Това продължи година, докато той получи стипендията. Грюнови можеха поне да бъдат благодарни на Диана. Но не! За тях това беше нищо! Нищо не можеше да се сравни със заслугите на господин Дьони. Господин Дьони, големият интелектуалец, господин Дьони, революционерът по пантофи. Знаете ли какво каза веднъж Шарл Фелдман за Диана? „Да, наистина, изморява се. Но тя си го иска. В крайна сметка има и по-мъчителни, и по-слабо платени професии.“ Ето какво мислят за Диана приятелите на господин Грюн-младши!
— Никак не го обичате!
— Така е. Признавам, че съм пристрастен. А и нямаше да бъде пристрастен на мое място?
— Отлично разбирам чувствата ви. Е, добре, не виждам какво друго да ви питам, господин Шварц. Всъщност, все пак какво правихте миналия четвъртък вечер след кръжока?
— Качих се на автомобила си и се прибрах у дома.
— В Ингвилер?
— Да.
— Това са тридесет километра. В колко часа пристигнахте?
— Моят автомобил е вехт малък „Ситроен“, купен на старо. Сигурно ги е взел за три четвърти час.
— Което прави единадесет и петнадесет, единадесет и половина?
— Да, нещо такова.
— Срещнахте ли там някого?
— Не. Родителите ми спяха дълбоко. Къщата, както и цялото село, бяха потънали в тишина. Малко след това и аз си легнах.
— Благодаря ви, господин Шварц. Ако отново ми потрябвате, ще си позволя да ви повикам втори път.
— На ваше разположение съм — отвърна младежът и се оттегли.
— Е, Холц, как мислите? — каза Дюлак, след като вратата се затвори. — Не е ли това един възможен виновник? Буен, страстен, нещастен… и без алиби.
— Да речем, че е убил Диана в момент на лудост — отвърна инспекторът. — Но защо да стреля в Грюн?
— За да отмъсти за своята любима! Според него Грюнови са я преследвали.
— Но тогава би трябвало да допуснем у този момък една неуравновесеност…
— … която не отговаря на впечатлението, излъчвано от него. Съгласен съм. А има и още нещо.
— Какво?
— Изчезването и повторната поява на тялото, Холц. Все до това опираме. Защо? Защо са извадили тялото от Ил и са го сложили в ателието?
— Допуснахме: за да се навреди на Грюнови. Слушайте, шефе, за мен няма никакво съмнение: трите истории са свързани — кражбата, убийството на Диана и покушението срещу Вотан Грюн. Иначе съвпаденията стават прекалено много.
— Да допуснем. И да следваме правилото на нашия приятел Лоазо: да видим, от една страна, алибитата, от друга — подбудите.
— Точка „алиби“: между полунощ и два часа, отрязъка от време, когато е станало убийството, Дьони Грюн е бил у Лоазо. Може ли да се допусне, че Лоазо е съучастник?
— Не говорете глупости, Холц.
— Добре. Дьони, значи, не е имал никаква материална възможност да извърши убийството. Жалко.
— Последната дума е излишна!
— Оттеглям я, шефе. Още повече че и по точка „подбуди“ Дьони ми изглежда извън играта.
— Диана е искала да се оженят, той не е желаел.
— Като мотив ми се струва недостатъчно. А и според Рьоне Блиц в последно време Диана, изглежда, вече се е била съгласила с Дьони.
— Да оставим това. Още повече че покрусата на Дьони е очебийна и не е възможно да е плод на комедия. Кой идва после?
— Вотан Грюн. И той е с неуязвимо алиби. От двадесет и три часа до два, че и след два петдесет души са го видели в механата. Всички показания съвпадат.
— Би могло да се пожонглира малко с часа — рече Дюлак без убеждение. — Съдебният лекар дава два часа като граница. Да допуснем, че разширим тази граница до два и половина, три без четвърт? Вотан се прибира с жена си и дъщеря си и след като те си лягат, излиза отново и удавя Диана пред къщата.
— Но какво е правела тя пред къщата? От двете неща едното: или убиецът е срещнал случайно Диана да се разхожда край Ил — и това изключва предварителния умисъл; или той й е определил среща.
— Наистина. От друга страна, струва ми се нелепо Диана да е удавена там, където я откри госпожа Дикбаух, защото на това място няма бряг и мостчето е два метра над водата. Значи, убийството е станало над къщата на Грюн и течението е донесло тялото дотам.
— Още нещо, шефе: много разтягате крайния час! Спомнете си какво казаха експертите: между полунощ и два часа, но най-вероятно да е станало между дванайсет и половина и един и половина. А Вотан Грюн е напуснал Механата на тъкачите едва в два и половина сутринта!
— И накрая, ако допуснем, че трите истории са свързани, Вотан не е могъл да стреля сам срещу себе си!
— Наистина. Знае ли се с какво е стреляно?
— Намериха куршума в каменния парапет. От тази сутрин нашите хора изследват дъното на Ил, за да намерят оръжието. Твърде е възможно убиецът да го е хвърлил там.
