Казват, у дома си. Но няма никакви доказателства. Трябва отново да проверявам всички алибита както за нощта на четвъртък срещу петък, така и за тази вечер — добави Дюлак, когото тази перспектива гнетеше.
— Все пак не мислите, че Вецел е стрелял по мен, нали?
— Не мисля нищо. Само констатирам фактите.
— Фактите! — подхвърли Вотан презрително.
— Да, и ето още един: преди малко приятелят ви Вецел се притича на изстрела…
— Естествено. Той живее на две крачки.
— Разбира се. Но по-малко естествено е, че той беше обут и облечен от главата до петите. Ако си е бил в къщи, както твърди, щеше да е по домашни дрехи.
— Но часът беше само десет!
— Допускам, че можеше да дойде по панталон и жилетка. Но сакото и обувките ме шокират страшно.
— Това са безсмислици — възропта Вотан. — Не съм идиот. Ако някой ми разиграва комедията на приятелството, не мога да не го почувствувам. А и неговата малка Флоранс ми е напълно предана.
— Ах, да! И Флоранс — рече Дюлак замислено.
— Повярвайте ми, инспекторе, грешите с Вецел.
— Тогава… кой? Грюн… кажете ми кой?
Книговезецът не отговори.
Вторник
1
Девет часът сутринта в кабинета на главния инспектор Дюлак. Инспектор Холц, току-що е дошъл и представя своя доклад:
— Според вашите инструкции отидох да видя младия Вилфрид-Хамлет Бьорсен. Много положителен момък. Съзнателен студент, добри обноски, не ходи с никакво момиче, възнамерява да следва дипломатическата кариера на баща си.
— Какво ви разказа?
— Също потвърждава часовете в четвъртък вечер най-напред в кръжока, после в механата. Той се възхищава много от Вотан, но не съвсем безкористно.
— Какво може да спечели?
— Според мен търси да си създаде връзки в Страсбург. Мисли за бъдещето си.
— Амбициозен?
— И още как!
— Ясно — каза Дюлак. — Шарл Фелдман?
— Друг вид студент. По-млад — двадесетгодишен, — срамежлив, непохватен, изчервява се, с вид на „девственица“, който се мъчи да скрие под едва наболата брада. Приятел и състудент на Дьони Грюн, чиито идеи споделя. В четвъртък Дьони отишъл да вечеря у тях в деветнадесет часа. Към двадесет и два часа пожелал да си тръгне и Шарл го изпратил до площад Бениямин Цикс, където се разделили.
— Това потвърждава разказа на Дьони — отбеляза Дюлак.
— Да, но от момента, когато се разделил с Дьони Грюн, Фелдман няма алиби: твърди, че веднага се прибрал и си легнал. А Диана е била убита между полунощ и два часа.
— Не виждам каква подбуда би имал Шарл Фелдман, за да убие Диана Паские — рече Дюлак. Но същевременно споменът за една кратка фраза на отец Допелебен го глождеше. „Като се изключи младият Шварц — беше казал свещеникът, — членовете на кръжока нямаха никаква видима връзка с Диана.“ Тази дума „видима“ гнетеше Дюлак. Кой знае дали Диана не се е срещала тайно с някого от свидетелите. И в случая, защо не Шарл Фелдман? „А защо не и папата“ — си рече ядно Дюлак.
— Успяхте ли да се свържете с Франсоа Берте — добави той гласно.
— Обадих му се по телефона.
— Е, и?
— Той потвърждава, че Жак Шефер наистина е бил в Колмар цялата четвъртък вечер и същата нощ.
— Колмар. Много пъти ни говориха за Колмар. Но по повод на какво? И на кого?
— Толкова неща ни казаха! Но ще се сетите, шефе.
— Надявам се. Впрочем, имаме писмените доказателства, ще ги прегледам тази вечер у дома. И какво още?
Холц направи гримаса.
— Двамата Андрос, шефе.
— Ах, да.
— За късмет дъщерята Абигаел беше при баща си. Улучих с един куршум два заека. Потърсих Жермен Андрос в кабинета му…
— Всъщност — прекъсна го Дюлак. — А представлението?
— Много красиво, шефе, много красиво! Отначало — голяма вагнеровска увертюра и целият театър се изпълни с димни вещества. Много хора се закашляха, но това е второстепенно. След като разпоредителките отвориха вратите, за да проветрят залата, завесата се вдигна. И тогава какъв декор! Самият Рейн, ни повече, ни по-малко. Бреговете на Рейн, скалисти и стръмни, заемаха цялата височина на сцената, с истински пясък и истински камъни; вляво в естествена големина скалата на Лорелай; вдясно, също в естествена големина, Страсбургската катедрала и разрез на вътрешността й с всички култови предмети, централния кораб, олтара и витражите; в средата Рейн с истинска вода, хидравлична система я събираше в долния край и отново я изливаше в горния; по средата на Рейн лодкарят със своите весла. Всичко това съпроводено от музика, птичи песни и рева на реката. Великолепно!
— Сигурно. И за какво се разказваше в пиесата?
— Това не знам. Шумовете заглушаваха гласовете на актьорите, а и беше толкова красиво за гледане, че забравяш да слушаш.
— А как се наричаше пиесата — попита Дюлак.
— „При затворени врата“, шефе.
— Надявам се, че горещо похвалихте Жермен Андрос?
— Не пропуснах случая. След което му поставих въпросите, които ни интересуват, без да науча нищо сензационно. И бащата, и дъщерята потвърждават разписанието на часовете за четвъртък вечерта, както и спречкването между Терез и баща й. За всеки случай споменах името на младия Шварц и незабавно госпожица Андрос отвърна глава и се изчерви.
— Значи, този Шварц е голям прелъстител? — попита Дюлак.
Точно в този момент един униформен полицай дойде да съобщи, че Жан-Мари Шварц иска да го види. „Казва, че е призован, господин главен инспектор.“
— Така е. Доведете го незабавно.
След секунда Жан-Мари Шварц влезе в бюрото. Беше действително красив двадесет, двадесет и две годишен момък, строен и широк в раменете, с дълги коси, които образуваха нещо като ореол около лицето му и създаваха неудържима прилика с апостол, дело на таланта на Рафаел. В лицето му обаче нямаше нищо херувимско: гърбавият нос, квадратната и волева челюст по-скоро говореха за мъжественост и енергия.
— Добър ден, господин Шварц — рече любезно инспекторът. — Седнете. Несъмнено знаете защо съм ви извикал?
— Чета вестници — беше отговорът.
— Повярвайте ми, съжалявам. Известно ми е колко мъчителни образи може да събуди този разговор…
— Моля, господин главен инспектор. Питайте и ще ви кажа каквото знам.
