— Благодаря и на двама ви за тези сведения — каза Дюлак, като се изправи. — Семейството ви и вие самият, господин Грюн, можете да разчитате на нашето старание. Ще ни заведете ли у вас, Лоазо? — добави инспекторът по адрес на стария човек.
— С голямо удоволствие.
Миг по-късно Дьони Грюн отново беше със скъпия си Вагнер, а тримата полицаи бяха удобно разположени в кокетната гарсониера на Ноел Лоазо. Последният предложи освежителни напитки и цигари и тримата се заеха да споделят впечатленията си.
— С една дума — поде Дюлак, — вие сте доста близък с цялото семейство?
— Близък е силно казано — възпротиви се Ноел Лоазо. — Грюнови просто ми дават под наем тази гарсониера и аз поддържам с тях отлични добросъседски отношения.
— Мога ли да ви попитам какво мислите в едри щрихи за всеки един от тях?
— Сигурно същото, каквото и вие самият. Защото не е необходимо да бъдеш голям психолог или да ги познаваш отдавна, за да си съставиш мнение. Вотан с едрата си фигура доминира над цялото семейство както физически, така и психически. Той е богата и автентична личност, артист, бих казал дори, творец с истински талант. Обича да се показва властен, но това е придружено от значителна доза добро настроение, все едно желязна ръка в кадифена ръкавица. Отрицателните страни на неговия характер: егоцентризъм и определени наклонности към мегаломания.
— Според вас — попита Дюлак — какви са били истинските причини Едвиж да се омъжи за Грюн?
— Напълно е възможно Едвиж просто да е направила брак по любов. Това ще бъде лицето на медала. Що се отнася до обратната страна, ще ви изненадам, но това е може би богатството на Грюн. Но клетката си е клетка, дори и позлатена. Понякога една млада двадесет и пет годишна жена, колкото и зряла да е тя, се развива по-пълно в една мансарда, отколкото в дворец.
— Това, което казвате, доста точно отговаря на преценката на Терез.
— А, Терез! Ето ви друг образ! Точен портрет на бащата във физическо и морално отношение.
— Да — съгласи се Дюлак. — И при това е доста красива.
— А, забелязахте ли го вече? — попита възрастният пенсионер, а присмехулните му очи сякаш дебнеха инспектора. — Остава братът. И той е истински Грюн, независимо от това какво мисли за него баща му. Притежава гордост, талант и съвсем не е загубен.
Холц и Дюлак размислиха няколко минути върху думите му. После Дюлак най-неочаквано попита:
— Тогава, господин Лоазо? Кой?
Затруднен, Лоазо най-напред се престори, че не разбира:
— Кой какво?
— Кой е убиецът?
Последва кратко мълчание, накрая Лоазо каза:
— Това зависи от изходната позиция, която ще си изберете. Можете да се съсредоточите върху изучаване на психологията, а можете да тръгнете в разсъжденията си и от алибитата. Собственият ми опит ме е научил, че когато психологическата истина и алибитата съвпадат, не си далеч от целта. В сегашния контекст, доколкото ми е известно, мога да ви уверя, че нито татко Грюн, нито жена му, нито Жак, нито Терез, нито, разбира се, Дьони биха имали причини да желаят смъртта на Диана. Тогава какво е положението с алибитата?
Дюлак въздъхна тежко:
— Още не съм ги систематизирал, но изглеждат неуязвими. Какво ще кажете за прословутия кръжец?
— Ха, ха, знаех си, че ще стигнете до него? — засмя се Лоазо. — Все отлични приятели на Грюн, което ще рече, че всеки един от тези честни люде сърдечно мрази Вотан Грюн и му завижда заради сполуката.
— Тогава напред! Да се заемем с кръжеца — заключи Дюлак.
Отново се озоваха на площадката.
— Защо я няма стълбата на тавана? — попита Дюлак.
— Защото е подвижна — обясни Лоазо. — Виждате ли този капак над главите си? Ще ви покажа механизма.
Той хвана една ръчка на стената, която задвижваше лост, и я дръпна. Капакът падна назад, една наклонена стълба се подаде от зеещия отвор и се плъзна до краката им.
— Да отидем да погледнем? — предложи Дюлак. — Човек никога не знае.
Тримата бързо изкачиха стъпалата и влязоха в огромното помещение, което се простираше под покрива върху цялата площ на къщата. Цареше известен ред; с помощта на стари, скринове, сандъци и кутии, подредени покрай стените, всичките традиционни вехтории, които обикновено задръстват подобни места, бяха по-прибрани. В един ъгъл висяха на закачалка театрални рокли и костюми, аксесоари, изработени от Терез за нейните парижки спектакли и донесени от нея тук, за да не й пречат в Париж. В друг ъгъл беше закачена люлка. Под нея лежаха гири, пружини и гимнастически уреди — останки от спортната младост на Вотан. Портретът на дядото Грюн, окачен на един пирон, властвуваше над този декор, осветяван от тесни прозорци с доста чисти стъкла.
— Елате да видите! — каза внезапно Холц, изправен пред единия от тях.
Другите двама се притекоха бързо. Но беше само за да се полюбуват на пейзажа.
— Холц — рече укорително Дюлак.
— Не го гълчете — намеси се великодушно Лоазо. — По-добре погледнете сам и ще се уверите, че е прав.
Наистина беше великолепно. Целият Страсбург се простираше пред тях като гравюра в съвършената чистота на утринното небе. От едната страна Ил къдреше в краката им своите води под мостовете на Птит Франс; от другата, додето погледът стигаше на север, се виждаха покривите и камбанариите на градския център, над които се извисяваше внушителната маса и стрелата на катедралата; по-далеч, отвъд сливането на Ил и канала Фо Рампар, зад покривите на университета, се забелязваше зеленото петно на градините на Оранжерията и кварталът Роберсо; още по-далеч и по на изток — Рейн и селището Кел: Германия.
С поглед, зареян в този простор, в съвършенството на тази отдалечаваща се и безкрайна красота Дюлак вкуси няколко от онези редки мигове, които придават стойност на живота на един човек. Знаеше, че трябва скоро да слезе, да се смеси с ежедневието, да срещне отново насилието и ужаса, но засега си разрешаваше тази минута отдих, също както изтощеният гмуркач излиза на повърхността, за да се запаси с чист въздух, преди с възобновени сили отново да изчезне в дълбините на мътните води.
— Е! — рече Лоазо. — Какво ще кажете? Не си ли заслужава изкачването?
Думата „изкачване“ върна полицаите към службата им. Те не се бяха изкачили тук като туристи, а за да се поровят в личния живот на семейство Грюн. За съжаление не откриха нищо нито в долапите, нито в чекмеджетата и сандъците, които прегледаха, да си признаем, доста отгоре-отгоре, защото Дюлак се съмняваше, че таванът е могъл да изиграе някаква роля в тази история.
Накрая слязоха.
— А как се затваря? — попита Холц, който се увличаше по механиката.
— Като се тласне стълбата. Противодействието на тежестта върши цялата работа — обясни Лоазо.
И наистина, той едва я докосна, и тежката стълба се изтегли цялата, а капакът се затвори от само себе си.
4
Когато полицаите се спуснаха до партера, Дюлак спря своя подчинен, който се канеше да излезе към площада Бениямин-Цикс. „Трябва да се видя с Грюн във връзка със списъка“ — припомни му той.
През вратата вдясно се озоваха отново в магазина. Като ги видя, Флоранс им се усмихна. Следван от Холц, Дюлак почука на съединителната врата.
— Влезте! — изрева гласът на Вотан. — Пак вие! — изненада се той полу на шега, полусърдито, като видя Дюлак.
Последният обясни целта на появата си.
— Накратко — отвърна Вотан Грюн, — искате от мен галерия от портрети? Добре. Да започнем.
