Обявен за светец, многократно хвърлян в затвора, Ганди е символ на Индия, която, гледайки назад в миналото, вижда своето свободно бъдеще. Той обикаля пеша и бос огромната страна, следван от тълпа селяни, които го боготворят. Мечтата на Ганди е независима и единна Индия, в която братски ще живеят индуси и мюсюлмани. Тази мечта се сбъдва само в първата й част.
Пътят към независимостта лъкатуши — от масово мирно неподчинение преминава през селски бунтове и въстания и проливане на кръв. Популярността на Ганди расте и в Европа. През 1931 г. той предизвиква там сензация с босите си нозе и тяло — живи мощи, но изпълнено със стоманен дух, когато представлява ИНК на „кръглата маса“ в Лондон в преговорите за прекратяването на поредното масово неподчинение и за бъдещето на Индия.
Началото на мирните преговори е окървавено в свещения за индусите град Амритсар, където е Златният храм. В Амритсар през април 1919 г. английски генерал дава заповед за стрелба срещу мирна демонстрация, убити са около 400 души и отзвукът в страната са бунтове и въстания. В борба за подобряване на условията на труд се включва сравнително многобройната работническа класа. В Бомбай стачкуват 125 хил. текстилни работници. Създава се Общоиндийският конгрес на профсъюзите, появява се и комунистическа партия. В Индийския национален конгрес се образува по-радикално настроено течение, сред което изпъква Джавахарлал Неру, бъдещият лидер на партията.
В Индонезия преди Първата световна война се образува Ислямски съюз, който си поставя за цел постигането на национална независимост. В тази холандска колония по време на войната в Ислямския съюз се образува от холандски заселници и чиновници социалдемократическа група, която създава първите индонезийски профсъюзи. След войната Ислямският съюз обединява вече 2 млн. души и се обособява като политическа партия, от която, следвайки линията на Коминтерна, се отделят комунистите. Те дори предизвикват въстание в Западна Ява и в Суматра, завършило с проливането на кръв. По същото време се създава Национална партия начело със Сукарно с програма за независима държава без класи.
В движението за национална независимост на арабските държави лидерството принадлежи на Египет. След две въстания след Първата световна война през 1922 г. Египет получава независимост начело с крал Фуад I, а през следващата година се приема конституция. Войските на Великобритания остават в страната, за да пазят икономическите интереси на империята и най-вече зоната на Суецкия канал.
Стремежите за национална независимост на народите от колониите срещат съчувствие и подкрепа сред най-видни представители на световната наука и култура. По инициатива на Коминтерна през 1927 г. в Брюксел се създава Антиимпериалистическа лига, в която влизат не само комунисти, но и противници на колониализма и войната от ранга на Алберт Айнщайн и Ромен Ролан и представители на националноосвободителните движения като Джавахарлал Неру. Скъсването на съюза на Китайската комунистическа партия с Националистическата партия (Гоминдана) и линията на Коминтерна, дадена от Сталин, че националната буржоазия преминава на съглашателски позиции с колониалните власти, превръща Антиимпериалистическата лига в чисто комунистическо движение без влияние в обществото. Неру е изключен от нея с резолюцията „предал националната независимост на Индия“.
Колониалната система в Азия никога не е била приета от местното население и на нея винаги се е гледало като на нещо преходно, като на болест, за която рано или късно ще се открие лекарство. С промените, настъпили в живота на човечеството с Първата световна война, се поставя и началото на края на колониалната система. Рухването на царска Русия и появяването на държава, която официално прокламира за своя цел изравняването на икономическото и културното равнище на народите от Азия с равнището на европейската територия на Съветския съюз, събужда надеждите на народите от колониалните и зависимите страни за близко създаване на собствени свободни държави. Без да приема комунистическата идеология, развиващият се в Азия и Африка национализъм приветства съветската власт, защото в нейния антиимпериализъм вижда преди всичко антиколониализъм, принос в общото движение на континентите към равноправно сътрудничество. След Втората световна война някои метрополии се убеждават, че вместо да поддържат отживяла времето си система, по-добре е да се откажат от нея.
ТРЕТИЯТ ИНТЕРНАЦИОНАЛ — СВЕТОВНАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ
И краят на световната война не подклажда оня очакван от болшевиките огън, който от Русия е трябвало да подпали и съседните страни и да достигне до водите на Атлантика. Но надеждите, че световният пожар ще лумне всеки момент, остават. Изповядват ги социалдемократи, заемащи левия фланг на Втория интернационал, които след 7 ноември 1917 г. започват да образуват комунистически партии, или леви крила и групи в социалдемократическите партии. Ленин е подготвил планове за обединяването на левите още по времето на световната война, но броят на съмишлениците му от другите страни е бил нищожен. Събитията в Русия увеличават броя на желаещите да следват примера на болшевиките. През януари 1919 г. болшевиките отправят покана към комунистически и леви социалдемократически партии и групи от цял свят за международна конференция.
Възстановяването на Втория интернационал заставя болшевиките да избързат с подготовката й. От нея Ленин очаква прокламирането на нов интернационал, но бушуващата гражданска война затруднява пропагандирането и провеждането й.
В присъствието на делегати или просто на намиращи се в Русия комунисти конференцията е открита на 2 март 1919 година. Идеята на болшевиките за незабавно създаване на комунистически интернационал не е подкрепена от представителя на Германската комунистическа партия Еберлайн под предлог, че първо трябва да се създадат комунистически партии в големите капиталистически страни, а после вече да се обединяват. Истинската причина е, че ръководители на ГКП не са одобрявали установената от болшевиките диктатура и техните опити да наложат руския модел на завземането на властта като модел за западноевропейските социалдемократи. Няколко месеца преди края на войната Роза Люксембург пише, че без общи избори, без неограничена свобода на печата и събранията, без свободната борба на мненията се достига „до господство на клика, наистина — на диктатура, но не диктатура на пролетариата, а диктатура на шепа политици, т. е. до диктатура в чисто буржоазен смисъл, в смисъл на господство на якобинците“. „Свободата — продължава Р. Люксембург — само за привържениците на правителството, само за членовете на една партия, колкото и многобройни да са те, това не е свобода. Свободата всякога е свобода за другомислещите.“ И тя пряко критикува Ленин: „Но той изцяло греши в избора на средствата. Декретът, дикгаторската власт на фабричните надзиратели, драконовските наказания, терорът — всичко това е временно лекарство. Единственият път към възраждането е: училището на обществения живот, неограничената най-широка демокрация, общественото мнение. Именно господството на терора деморализира.“
Ленин отхвърля обвиненията в диктатура на партийната върхушка над руския народ и подготвя тезиси „За буржоазната демокрация и диктатурата на пролетариата“, които прочита на 4 март. В тях той не критикува покойните водачи на ГКП Р. Люксембург и К. Либкнехт, а спори с лидерите на германските социалдемократи и с брошурата на Кауцки „Диктатура на пролетариата“. Същия ден, 4 март, Ленин и Троцки са успели да убедят делегатите да обявят, че конференцията трябва да се превърне в Учредителен конгрес на Третия, Комунистическия интернационал.
Българинът Кръстю Раковски, който е секретар на Балканската социалдемократическа федерация, получава правото да гласува от името на партията на българските социалисти и на румънските социалисти. Раковски обаче има друг, много по-важен пост — той е председател на болшевишкото правителство на Украйна и само след няколко седмици е включен във висшето ръководно тяло на Руската болшевишка партия — Организационното бюро на Централния комитет, в което са и Троцки, Дзержински (министър на вътрешните работи и шеф на политическата полиция) и други най-видни болшевики. Еберлайн се въздържа при гласуването, всички други делегати приемат предложението и тогава Еберлайн обявява, че в такъв случай ГКП влиза в Интернационала (и това не го спасява — след години Сталин му взема главата).
Болшевишката власт продължава да живее с надеждата за световна пролетарска революция, че тя само е прекъснала за малко своя ход и набира сили като вулкан преди ново, още помощно изригване — непреодолимо, неумолимо като природен закон, защото се предизвиква от закономерности на икономическото развитие.
Първият конгрес на Комунистическия интернационал приема документи, които разкриват колко нереални са били плановете на ръководителите му. В Платформата се прокламира раждането на нова епоха на
