войната. Италия е победителка, но не само националистите, но и народът е недоволен от полученото „парче от тортата“. С широка известност се ползва възклицанието на един журналист: „Войната спечелена, мирът загубен!“ „Победената от лагера на победителите!“ — това е друга формула, използвана от недоволните от мира.
В Германия Хитлер идва на власт чак през 1933 г. Опитът му за „поход към Берлин“ в 1923 г. пропада. Икономическата криза от 1929 г. засяга особено тежко Германия и милиони безработни започват да вярват, че Хитлер е изпратен от провидението да спаси страната. На власт националсоциализмът е фашизъм, развит до най-висока степен, най-пълно подчинява германския народ и го повежда към Втората световна война.
Във всички фашистки движения или партии, дори и когато в една страна си съперничат по две такива формации в зависимост от това, кой им плаща — Хитлер или Мусолини, — се откриват следните родови белези: антикапитализъм (антидемократизъм, отхвърляне на парламентарната система); антисоциализъм (антисоциалдемократизъм и антикомунизъм); антиинтернационализъм (шовинизъм, антихуманизъм); култ към фашистката „Света Троица“ — партия, водач, държава; социална демагогия („национален социализъм“ за всички — и за трудещите се, и за капиталистите); култ към силата и военщината; контрол върху икономиката.
В Германия шовинистическите елементи от програмата на Хитлер се смесват с расизъм и антисемитизъм — елементи, които липсват в програмата на „класическия“ фашизъм — италианския.
Фашизмът е движение, което чрез национализъм и социална демагогия прониква във всички слоеве на обществото и се бори за установяване на тоталитарна диктатура — съюз на нова политическа класа с ръководещите икономиката кръгове.
По всички показатели за тоталитарна система комунизмът и фашизмът си приличат — те са огледални образи, близнаци, лявата и дясната ръка на една антидемократична система. Не е случайно, че между тях е поставян знак за сходство още през 20-те години. Създателят на Италианската народна партия дон Луиджи Стурцо е един от първите, оставил едно запомнящо се сравнение: „Всъщност между Русия и Италия има само една истинска отлика — именно, че болшевизмът, или комунистическата диктатура, е ляв фашизъм, докато фашизмът, или консервативната диктатура, е десен болшевизъм. Болшевишка Русия създаде мита за Ленин, фашистка Италия — този за Мусолини.“ Френският историк М. Бомон поставя въпроса „Без Ленин биха ли съществували Мусолини и Хитлер?“ и отговаря, че Рим и Берлин само следвали пътя на Москва, че „диктатурата на пролетариата откри пътя на другите диктатури“.
А на този въпрос отговорът на Чърчил е: „Фашизмът беше сянката или уродливото дете на комунизма.“
АВТОРИТАРИЗМЪТ
Списъкът на диктаторите от времето, заключено между двете световни войни, е дълъг, но най-често споменавани са имената на Ленин, Сталин, Хорти, Кемал Ататюрк, Мусолини, Примо де Ривера, Пилсудски, Салазар, Хитлер, Франко, Метаксас. Също тъй често на тези имена се лепят произволно етикети, като най- често срещаната грешка е да се разделят на две големи групи: на комунистически и на фашистки диктатори (без Кемал Ататюрк). Грешката е или умишлена — поради политически пристрастия, за да се уязвят по- силно някои диктатори, те се обявяват за фашисти, или произтича от непознаване на фактите, от липсата на научни критерии за разграничаване на диктатурите по техните родови белези.
В скалата на политическите феномени на XX в. авторитарната диктатура е разположена между парламентарната система и фашистката система. Въпреки и произлизащо от авторитет, определението авторитаризъм автоматически изключва демокрацията и означава според проф. Сартори „прекалено голям и свързан със злоупотреби авторитет, авторитет, фактически потискащ, който смазва свободата“. Както понятието тоталитарен, така и понятието авторитарен е използвано от Мусолини, за да маскира същността на режима и да го покрие с латинското му звучене „нравствено влияние“. Но ако понятието се използва след Първата световна война, анализът на родовите му белези, на същността му показва, че авторитарните диктатури са наследници на много по-стари диктатури. Френският принос тук е неоспорим, като се започне от Наполеон и се стигне до Наполеон III. Понятието бонапартизъм е влязло в основата на понятието авторитаризъм и в него се влага смисълът потискане на свободата с различни мерки, но и с маневриране, с отстъпки на опозицията, с компромиси, с използване на обещания за реформи.
Авторитарният режим обикновено е рожба на преврати и най-често те са организирани от военни. Такива „класически“ режими са диктатурите в Латинска Америка, при които еволюцията към демокрация е дълъг път, накъсван с нови преврати или бунтове. Наполеон III е избран за президент през 1848 г., но по- късно самият той извършва преврат.
Новото в съществувалите след Първата световна война в различни страни авторитарни диктатури е антикомунизмът — режимите използват страха от болшевизма, за да ограничат или отнемат напълно свободите и правата на гражданите.
Авторитарният режим се различава от тоталитарния по цяла редица от белези:
1. Той няма претенции за тотално подчиняване на обществото от една партия: ако създава държавна партия, не използва за нейните структури професионалисти, платени от партията; не създава култ към държавния глава; не разполага и с идеология, която да преследва като своя цел радикално преустройство на обществото във всички негови сфери в името на светлото бъдеще; не развива своя „политическа хореография“ не създава свои символи (знаци, знамена, униформи) или не ги използва за надъхване на младежта, не провежда гигантски улични прояви (манифестации, паради, чествания, спартакиади и т. н.); няма и специален пропаганден апарат.
2. Не създава нова политическа класа, управлява в съюз с традиционните опори на обществото, изградени далеч преди идването му на власт, като консервативните партии или обединения (или техни представители), военната върхушка, църквата; в монархиите е в тясна връзка с двора; не само не желае премахването на старите институции, но ги укрепва.
3. Диктатурата му не води до премахването на парламентарната система, а само до ограничаването на нейните рамки — не забранява опозицията и печата й (но може да съществува цензура), ако тя не действа нелегално, и разрешава дори свободна дейност на комунистическата партия; политическата полиция има по-скоро разузнавателен характер и е насочена срещу възможна нелегална дейност; произвеждат се и общински, и парламентарни избори, които може да доведат до смекчаването или премахването на диктатурата.
4. Не контролира и не милитаризира икономиката, не променя социалните структури на обществото, а ги запазва.
Съществена особеност на авторитарния режим е, че той не толерира комунистическата и социалдемократическата дейност, но и не позволява на различните крайно десни движения, включително и на фашистките, свободата на действията, която те искат. Практиката от съществуването на тези режими в Европа между световните войни показва, че именно авторитарният режим не позволява идването на власт на фашистки режими. Авторитарният режим е крепител на съществуващия строй и икономическите господари на страната се чувстват в новите рамки достатъчно защитени от комунистическата опасност, за да се прибягва към по-драстични мерки, към твърде горчивото фашистко лекарство.
Тази особеност се разкрива много убедително на Балканите. В различните балкански държави за по- дълго или по-кратко време се установяват диктатури с преврати или с кралска благословия. Пропагандата на левицата квалифицира тези режими като фашистки само поради техния консервативен характер и ясно обявения антикомунизъм. В България на 9 юни 1923 г. с преврат, организиран от Военния съюз и желан от политически сили и двореца, е свален режимът на Българския земеделски народен съюз. Нормалната еволюция на новия режим към демокрация обаче е прекъсната от Москва. Комунистическият интернационал обявява режима за фашистки и нарежда на своя филиал в България да подготви въстание — обявено за антифашистко, но целящо установяването на комунистическа диктатура. Курсът към въоръжено въстание се поддържа от БКП чак до 1925 г. и резултатът е атентатът от 16 април. И въпреки подривната дейност на БКП режимът не само не еволюира към фашизъм, но се демократизира.
Когато се засилва опасността от фашизъм, на 19 май 1934 г. е извършен преврат, с който на власт идва режим, твърде интересен за изследователите на политическите системи — прегражда се пътят на фашизма,
