Великобритания към нацистка Германия (политиката на тотално потъпкване на правата на съветските граждани се приема от английското обществено мнение като по-лоша от върешната политика на нацистите), правителството на Сталин подписва па 23 август 1939 г. смъртната присъда на световния мир.
С народите от бившата царска империя комунистическата тоталитарна система извърши един гигантски експеримент. Проф. Турко пише: „Русия изпълни функцията на трупа върху масата на лекаря анатом или на заека в лабораторията на бактериолога, изследващ върху пулсирането на живото месо развитието на бацилите на смъртта.“
АНТИФАШИЗМЪТ
Историята на антифашизма до 1939 г. преминава през три ясно очертани етапа: на разединението (1919–1934 г.), на обединението (1934–1938 г.), на отчаянието (1939 г.). Първият етап е на насмешките, на илюзиите и на грешките.
С квадратната си челюст и трескавия поглед на изплашен звяр Мусолини е обект на най-различни подигравки. А когато идва на власт, ръководителите и на левицата, и на умерените партии предсказват бързото му падане от министър-председателското кресло. Фашизмът е оценен като политическа система без бъдеще. Мусолини обаче е специалист но изучаването на психологията на тълпата и знае колко е важно тя да бъде подхранвана с илюзии, за да му бъде покорна. Две са основните илюзии, които определят успеха на фашизма при полагането на основите на тоталитарната държава: илюзията на магарето, което препуска към дъгата с вярата, че провре ли се ще се превърне в кон; на италианския народ е обещано светло бъдеще и той ще тича към хоризонта, към фашисткия рай; илюзията на мухата, която влиза смело в паяжината, защото и се струва изплетена от нежни копринени нишки, които с едно по-силно треп-кане на крилете ще се разхвърчат във въздуха; с тази илюзия живеят антифашистите и демократите няколко години преди да открият стоманената хватка на фашисткия терор. Но и тогава продължават да допускат сериозни грешки в съпротивата срещу фашизма.
Грешките на Коминтерна са от чисто теоретичен характер. Преодоляването на последиците от световната война и явните успехи в икономическото развитие, новите големи открития в науката и техниката, въвеждането на конвейра в производството, навлизането на химията и на машините в селското стопанство са оценени само като временна и частична стабилизация на капитализма, като пролог към световната пролетарска революция. Утвърден е чисто механически подход и към политическия живот на капиталистическите страни — каквито и процеси да се развиват там, те само ускорявали гибелта на „осъдения“ от развитието на собствените си производителни сили империализъм.
Характерен за подценяването на фашизма и за безкрайния оптимизъм, с който живеят ръководителите на Италианската комунистическа партия, е докладът на Палмиро Толиати, подготвен по време на „похода към Рим“ на фашистите и представен на четвъртия конгрес на Коминтерна през 1922 година. Фашизмът, пише бъдещият генерален секретар на ИКП, е „последна проява на кризата на държавата и на италианското общество“. Според Толиати — а това е тезата на ръководите-лите на Коминтерна, фашизмът е естествен етап от развитието на буржоазната демокрация, между тях няма принципна разлика. Този доклад е продължение на утвърдените оценки за предателския характер на социалистическата партия, за сговора и с народната партия и с фашистите. На 27 юли с. г. Толиати е писал във вестника на ИКП, че на тези три партии разчитала държавата, за да удържи „старата барака“, но надеждите на политиканите били напразни — трудещите се водели борбата срещу един „злобен тиранин с тройното лице Турати, дон Стурцо и Мусолини“.
На четвъртия конгрес на Коминтерна в доклада си Зиновиев отхвърля възможността капитализмът да се съвземе от обхваналата го от времето на световната война политическа криза: „Това, което сега преживяваме, не е една от периодичните кризи на капитализма, а неговата окончателна криза, това е залезът, това е разпадането на капитализма.“ Зиновиев предсказва решителни за комунистите боеве в най- близко бъдеще и в прогнозата му няма страх от фашизма — той бил нормално за умиращо общество движение, доказателство за агонията му.
В резолюция на конгреса по италианския въпрос социалистите са обявени за „истински предвестници на фашизма, на който те подготвят пътя“. В резолюцията по тактиката на Коминтерна е включен раздел за международния фашизъм: господстващата класа навсякъде преминавала към създаването на „бяла гвардия“ срещу пролетарската революция, „но безумната фашистка организация е последната карта в играта на буржоазията“.
Фашизмът е оценен като ускорител на тоталната криза на капитализма. В предговора на сборника „Световният фашизъм“, издаден от Коминтерна на руски и немски език в началото на 1923 г., с който се подготвя пленум на ИККИ, на фашизма се гледа като на последно средство на световната буржоазия за спирането на надигащата се пролетарска революция. А тъй като революцията назрявала във всички капиталистически страни, то и фашизмът като вече сформирана или зараждаща се организация съществувал навсякъде. „Целият свят се разпада на два лагера — комунистически и фашистки.“ Но сеейки срещу себе си ненавист сред всички трудещи се, фашизмът улеснявал създаването на единен фронт на експлоатираните и подготвял пролетарската революция.
Третият пленум на ИККИ започва на 12 юни 1923 г. и включва в дневния си ред и точка за току-що извършения в България преврат, оценен от Зиновиев като пример за настъплението на фашизма. В резолюцията по доклада на Клара Цеткин (от ГКП) за фашизма се приема, че той е типично за следвоенното време движение и доказателство за разпадането на буржоазното стопанство и на буржоазната държава.
В приетите от петия конгрес на Коминтерна през 1924 г. документи е поставен опасен знак на равенство между фашизъм и социалдемокрация: социалдемокрацията се превърнала от „дясно крило на работническото движение в ляво крило на буржоазията, а на места и в крило на фашизма“; „фашизмът и социалдемокрацията“ чрез ръководните й слоеве „са дясната и лявата ръка на съвременния капитализъм“; „всички буржоазни партии и особено социалдемокрацията приемат повече или по-малко фашистки характер, прибягвайки към фашистки методи на борба срещу пролетариата“; „фашизмът и социалдемокрацията са двете остриета на едно и също оръжие на едрия капитал“.
Веднага след петия конгрес Сталин пише статия, която в продължение на 10 години се цитира в различни документи на световното комунистическо движение. Генералният секретар на болшевишката партия обвинява социалдемокрацията, че оказвала активна поддръжка на фашизма: „Тези организации не се отричат, а се допълват една друга. Това не са антиподи, а близнаци.“
Въоръжена с решения на пленуми и конгреси за борбата с фашизма, ИКП допуска сериозни политически грешки: тя очаква близкия край и на италианския фашизъм, и на италианския и на световния капитализъм. Генералният секретар на партията Антонио Грамши пише на 1 септември 1924 г., че фашисткият режим вече отмирал, бил в агония и бил поддържан само от странични сили, тъй както въжето поддържало обесения. Обявявайки всички други антифашисти за истински или прикрити фашисти, ИКП се изолира от създавания в Италия от социалисти, либерали и демократи антифашистки фронт.
Началото на пълното скъсване на Коминтерна с всички некомунистически организации е поставено през 1927 г. с приемането на т. нар. „тактика класа срещу класа“. Според нея само комунистическата партия била представител на работническата класа и тази класа се борела срещу всички останали класи, съставляващи капиталистическото общество. Скоро чрез решенията на шестия конгрес на Коминтерна (1928 г.) и десетия пленум на ИККИ всички некомунистически партии и организации се обявяват за фашистки или намиращи се в процес на фашизация. За социалдемокрацията започва да се използва квалификацията социалфашизъм. Ако Италия е „класическата страна на фашизма — говори на десетия пленум един от ръководителите на ГКП, — Германия е класическата страна на социалфашизма“ и няма друга страна, в която „социалфашиз-мът“ да е достигнал такова съвършенство.
За най-опасен враг на комунистите са обявени „левите“ социалдемократи, а всички социалдемократически партии — за главни подпалвачи на война срещу Съветския съюз.
Антифашисткият лагер е разцепен на враждуващи главно помежду си течения. Пред ИКП е поставена задачата да води „системна борба срещу социалфашистите“ и да не допусне в идващата революция масите отново да попаднат под тяхното пагубно влияние. В резолюция на ИККИ от 1930 г. ИКП е задължена „неуморно да разобличава социалдемокрацията като социалфашистка партия“ и като „опашка на
