италианския фашизъм“ и „да унищожи всички демократични илюзии за «прогресивната» й роля“, доказвайки, че „само комунистическата партия действително защитава интересите на работниците и селяните“.
По същото време Телман — вече ръководител на ГКП доладва, че в Германия се наблюдава „дълбоко срастване на социалфашизма с фашизма“ и че Хитлер може да преуспее само защото ГСДП му разчиства пътя. В резолюция на ИККИ ГКП е задължена „безпощадно да разобличава социалдемокрацията като главна опора и основна сила за установяването на фашистка диктатура и като главен организатор на война срещу Съветския съюз“.
Социалдемократическото движение е значително по-силно от комунистическото. През 1923 г. двата социалдемократически интернационала се обединяват в Социалистически работнически интернационал (СРИ). В Интернационала членуват 6 285 000 души и за социалдемократическите партии в парламентарните избори гласуват 26 млн. избиратели. Опора на социалде-мократите в работническата класа е създадената през 1919 г. Международна федерация на профсъюзите с около 16 млн. членове.
Антифашизмът на социалдемократите се проявява в две насоки: оказване на помощ на емигриралите от Италия социалисти, демократи и либерали и организирането на международна кампания в полза на арестувани и осъдени в Италия антифашисти; разкриване на истината за фашистката диктатура и противодействие на богато финансираната фашистка пропаганда в чужбина, водена от правителството на Мусолини.
В СРИ се допуска една типична за демократичния антифашистки лагер грешка — подценяването на фашизма като международно явление и международна опасност и обявяването му или за чисто италианско явление, или за движение, опасно само за страни от балканския тип — с по-слабо развита икономика и с по-слаби демократични традиции. И на болшевизма, и на фашизма се гледа като на временни явления, родени от специални условия, които няма да се повторят в страните с парламентарни системи, със силни демократични традиции, със силен пролетариат и силна социалдемокрация. На подобни широко разпространени в СРИ възгледи, поддържани от лидери като Кауцки, се противопоставят, но без особен успех, най-видни италиански социалдемократи. Те вече са дали жертви на диктатурата, като секретаря на социалистическата партия Матеоти, убит в 1924 г. след разобличителна реч срещу Мусолини в Камарата на депутатите. Филипо Турати предупреждава, че фашизмът е опасност и за демократичните страни, ако те не се борят срещу него още докато е в зародиш и ако не изолират чрез морален, политически и икономически бойкот Италия: „Не само за чумните микроби е допустимо изграждането на са-нитарен кордон.“ Турати предупреждава за опасността представителите на консервативните политически сили, които одобряват яростния фашистки антикомунизъм. Мусолини охотно разпространява в чужбина версията, че фашизмът е спасил Италия от анархия и болшевизъм. Фашизмът — пише Тура-ти в 1928 г. — е насочен срещу социалдемокрацията, срещу всички пролетарски организации, срещу всички партии, срещу либералните конституции и като тоталитарен феномен от партия се превръща в армия, илюзия е, че срещу него е възможна борбата с въстание — по чисто технически причини то не може да се подготви в условията на фашистката диктатура. Ита-лианската трагедия според Турати е предупреждение за бъдещето на пролетариата, за живота на цялата цивилизация.
Тревогите на италианските социалисти не са неоснователни. В СРИ не вземат сериозни мерки за създаване на широк антифашистки фронт, защото са убедени, че в Германия „ита-лианският вариант е невъзможен“.
Въпреки възхода на националсоциализма в 1930 г. в ГСДП смятат, че „комунистическата вълна“ е по- опасна от нацистката, тъй като единствената западна комунистическа партия, която увеличава броя на подаваните за нея гласове в избори, е ГКП. „Германската социалдемокрация удържа победа над големия Бисмарк, тя ще победи и малкия Хитлер“ е лозунг, който разкрива голямото самочувствие, че Германия не е Италия, тъй като отлично организираните социалдемократи щели да стрият на прах „с железен юмрук“ нацистките бандити. Нещо повече — отново се използват лозунгите на комунистите срещу Ваймарската република и страхът от болшевизма, за да се призоват западните държави и големите банки да подпомогнат Германия, за да се спаси тя — според казаното от Ото Бауер на конгреса на СРИ през 1931 г. — от фашизма и болшевизма, които само чакали да дойде техния час.
На нападките на Коминтерна СРИ контраатакува, наричайки комунистите „червени фашисти“, „слуги на Москва“, „азиатски варвари“.
В началото на 1930 г. съотношението на силите между СРИ и Коминтерна е съкрушително в полза на социалдемократите (дори и в Германия); в Австрия — 684 хил. срещу 6 хил. комунисти, в Белгия — 598 хил. срещу само 500 комунисти, във Великобритания — 3 300 000 срещу 2500, в Швеция — 327 хил. (в 1932 г. 41,8% от гласувалите в парламентарните избори и 104 депутати срещу само двама от комунистическата партия, в 1936 г. — 45,9%), в Германия — 868 хил. срещу 206 хиляди. На ГКП не е било много лесно да обяснява на работниците смисъла на своите лозунги от рода на: „На щурм срещу крепостта фашизъм, отбранявана от фашистите на Хитлер, социалфашистите и фашистите от правителството.“
Поставян е и законният въпрос, защо все пак защитниците на тази крепост са се хванали един друг за гушите? Отговорът на ГКП е, че това е симулативна борба, част от сценарий, писан от империалистическата буржоазия за най-изкусна измама на трудещите се.
За своето подценяване на фашизма и за прокарването на пътя към властта на Мусолини скъпо заплащат и буржоазните партии в Италия. Още преди установяването на открита фашистка диктатура за противопоставяне на фашизма и за критика на Мусолини са преследвани, бити и изпъждани от страната най-видни представители на демократическата опозиция, а някои дори стават жертва на терора. Либералният поток на антифашизма, съставен от известни в международните политически среди личности, бивши министър-председатели като Нити, бивши министри, депутати, сенатори, професори със световна репутация, участва в антифашистката борба с влиянието си, със статии в най-големите западни вестници и списания, с оказване на материална помощ на емигранти от Италия по политически причини или на групи за нелегална дейност в Италия, главно за нелегални печатни издания и дори за полети с малки самолети за хвърляне на позиви.
Либералните антифашисти очакват износването на фашисткия режим или падането му по външни причини и по-скоро подготвят проекти за бъдеща демократична Италия, отколкото участие в съвместни акции със социалистите. А със своята позиция комунистите се самоизолират от другите съставни части на антифашисткото движение. Общият антифашистки фронт може да се осъществи само след радикална промяна в позициите, заемани от Коминтерна и диктувани от Москва.
Такава промяна започва да се очертава след идването на Хитлер на власт и с надвисващата истинска опасност от война срещу Съветския съюз, а не с въображаемата опасност от Великобритания, Франция и САЩ, за която тръби Коминтернът.
През 1933 г. Коминтернът и СРИ не успяват да потушат гражданската война в редовете на работническото движение.
Либерали, социалдемократи, комунисти обикновено действат самостоятелно срещу вилнеещия в Германия терор, срещу провокацията с подпалването на Райхстага и Лайпцигския процес. Коминтернът дори достига на своя тринадесети пленум (ноември—декември 1933 г.) до оценки, който са били в такова противоречие с действителността, че човек не вярва на очите си, когато ги чете: в Германия нацистите са дошли на власт с решаващата помощ на социалдемократите, но победата на фашизма само ускорява края на капитализма, защото вече е налице революционна обстановка и ГКП трябва в най-близко време да подготви въоръжено въстание и да установи диктатура на пролетариата под формата на съветска власт.
През 1934 г. е очевидно дори за Сталин и най-близкото му обкръжение, че тези оценки са плод на засегнати от бацила на световната пролетарска революция мозъци и трябва незабавно да се промени политиката на световното комунистическо движение, за да се спаси то от очертаващата се пълна катастрофа. Промяната започва през лятото на 1934 г. с предложения до някои социалистически партии за сътрудничество в името на антифашизма, за отпор на десните сили, за демокрация и мир.
Единните работнически фронтове са основа на създаваните от 1935 г. народни фронтове. Започва периодът на обединения антифашизъм. Седмият конгрес на Коминтерна чрез доклада на Георги Димитров формално утвърждава тази линия на отказ на комунистите от старите и напълно негодни постановки на Ленин и неговите наследници по отношение на пролетарската революция, социалдемокрацията и
