парламентарната система. Георги Димитров е избран за генерален секретар на Коминтерна.
Но тази линия не е приета от ръководителите на болшевишката партия като искрен обрат в политиката на световното комунистическо движение. Седмият конгрес остава само една нова маневра за прикриване на старата политика. Когато са заплашени, комунистическите партии търсят съюзници и спасители, но не ги заличават от черния си списък на бъдещи жертви. Решенията на седмия конгрес са посрещнати с резерви от социалдемократите и либералите именно поради недоверието към политиката на ръководителите на болшевишката партия, които не само не променят характера на режима, но и разширяват мащабите на терора срещу собствените си опори: партия, армия, полиция, администрация.
Обединеният антифашизъм е осъден на разпадане по силата на същите причини, които го държат разединен още от 1919 г. — различните програми за бъдещето на човечеството.
ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА ПОДГОТОВКА НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
И преди идването на Хитлер на власт главната цел па Ваймарска Германия е премахването на Версайския договор. С изграждането на фашистката тоталитарна система Хитлер подчинява всички ресурси на страната в името на най-бързото реализиране на тази цел. За Франция настъпват години на избор — тържествени декларации за запазването па световния мир (но и на статуквото) или спазването на Парижката система от договори. Вестник „Фигаро“ оценява Хитлер като искрата, която може да взриви „бурето с барут“. В Германия поставят въпроса: „Кой напълни бурето с барут?“ и му дават единствения възможен отговор: „Антантата!“ Като аргумент за оправдание на милитаризацията на нацията Хитлер изтъква лишените от морал договори-диктати.
Във Франция си припомнят думите на дипломата Жюл Камбон: „Дипломацията е преди всичко въпрос на география. Ако Франция иска да се бори срещу обединена Германия, съюзът и с Изтока е абсолютно необходим.“ Ерио, който като министър-председател през 1924 г. установява дипломатически отношения със Съветския съюз, през 1934 г. пише, че Великобритания и Франция трябва да търсят сигурността на малките европейски държави и собствената си сигурност „заедно с Русия“ — това се диктува от самата географска карта. Френските нацио-налисти не забравят своя антикомунизъм, но разбират, че дори съветска, Русия си е Русия. На 10 май 1933 г. в. „Правда“ вече пише, че Версайският договор е несправедлив, но ревизията му е път към война и „дискусията за ревизия“ е „димна завеса, зад която империализмът подготвя най-жестоката от войните, която може да си представи човешкият ум“. Само за няколко месеца в Съветския съюз са ликвидирани всички военни лагери за съвместна германо-съветска военнотехническа, авиационна и танкова подготовка, с които Германия тайно е нарушавала Версайския договор.
Първият опит на Хитлер за дръзко нарушаване на мирните договори е метежът на австрийските нацисти, организиран с пряка германска помощ на 25 юли 1934 г., и убийството на канцлера Долфус. Метежът не успява, а Хитлер от опита за „горещ“ аншлус преминава към политика на „студен“ аншлус — към превземане на крепостта отвътре чрез наместване на нацисти на важни постове в австрийската държава.
През 1934–1935 г. военните разходи на Германия се увеличават от 345 на 574 млн. марки. Германците затягат коланите, защото официално е обявена политиката на „топове вместо масло“. Ръководителят на нацисткия профсъюз Лай оправдава тази политика с утешението, че „е по-важно да се пълнят душите на хората, отколкото техните стомаси“.
Вторият удар, с който Хитлер разтърсва Европа, вече успешен и законен, тъй като е разрешен от Версайския договор, е плебисцитът в Саарската област през януари 1935 г., когато 90% от гласувалите се произнасят за връщането на областта в Германия. За Франция резултатът е особено неприятен, защото от 539 хил. гласували само 2 хил. се произнасят за присъединяването на областта към Франция. Плебисцитът е сигнал за германците в Полша и Чехословакия да очакват своя час.
На 16 март 1935 г. Германия официално отхвърля членовете на Версайския договор, които й забраняват задължителната военна служба. Преди отхвърлянето Хитлер вече е разполагал вместо със стохилядна с петстотинхилядна армия. Гьобелс — министър на пропагандата, нарича задължителната военна служба „въоръжаване на народа“ и „школа на нацията“.
Въпреки френския протест Съветът на ОН не реагира на решението на германското правителство. Хитлер обяснява на министъра на външните работи на Великобритания, че му е нужно оръжие, за да спаси Европа от болшевизма. Великобритания е първата от държавите от Антантата, която нарушава под-готвения главно от нея Версайски договор. Тя подписва с Германия морско споразумение, с което й се позволява да строи надводен и подводен военен флот.
Френският отговор на откритото милитаризиране на Германия е подписването през май 1935 г. на договор за взаимна помощ със Съветския съюз. Две седмици по-късно Съветският съюз подписва подобен договор с Чехословакия. И двата договора предвиждат оказването на взаимна военна помощ в случай на непредизвикано нападение срещу една от подписалите договора страни. Разликата е, че ако Чехословакия бъде нападната, то Съветският съюз ще и окаже помощ само след като Франция започне да изпълнява своите задължения по договора от 1924 г. за дружба и съюз. Това допълнение е наложено на Чехословакия от Франция, която с френско-чехословашко-съветската система от договори по-скоро се стреми да предупреди Германия да не предприема агресия срещу Чехословакия, отколкото да вкара Червената армия в сърцето на Европа.
Окуражен от политиката на Великобритания, съдействала за нарушаване на Версайската система, Мусолини дава заповед на войските си да нападнат през октомври 1935 г. Абисиния. Армията на Абисиния оказва съпротива, въпреки че някои от частите й са въоръжени с лъкове и копия. Фашистите започват безогледни самолетни бомбардировки и дори използват забранените с хагските конвенции отровни газове. С бездействието си (Италия е обявена за агресор, но санкции срещу нея почти не са приложени) ОН разсейва надеждите па членуващите в организацията малки държави, че техните граници са гарантирани от Устава на Обществото.
Решителната крачка по пътя към новата световна война е направена на 7 март 1936 г. от правителството на Хитлер. Германските войски навлизат в зоната, която е демилитаризирана по силата на чл. 42 и чл. 43 на Версайския договор — 50 км по десния бряг и целия ляв бряг на Рейн, и се настаняват на границата с Франция. Въпреки че чл. 44 предвижда подобно нарушение да се смята „за враждебен акт“ срещу подписалите договора и срещу световния мир, правителствата на засегнатите страни се задоволяват с формални протести, но не и с решителни действия срещу Германия. Най-голямата сензация в международните отношения след подписването на Версайския договор е с тежки последици за френския престиж. Френското правителство оправдава бездействието си с позицията на пра-вителството на Великобритания, което се доверило на обещанията на Хитлер в реч пред Райхстага: „Ние не издигаме никакви териториални претенции в Европа! Германия никога няма да наруши мира!“
За значението от ремилитаризацията на Рейнската област може да се съди от оценката на един британски историк:
„Адолф Хитлер спечели първата битка от Втората световна война, без да открива огън.“
Следващият удар срещу една независима държава е нанесен на Пиренейския полуостров. В избухналата в Испания гражданска война от есента на 1936 г. все по-открито се намесват Италия и Германия и правителството на Народния фронт се обръща за помощ към Съветския съюз. До края на войната през март 1939 г. Италия изпраща 150 хил. души, Германия — 50 хил., Португалия — 15 хиляди. В битката при р. Ебро, про-дължила 113 дена, участват 1300 германски и италиански самолети. В бригадите в защита на Народния фронт участват 35 хил. души, предимно комунисти, а Съветският съюз изпраща голямо количество оръжие и повече от 3 хил. военни специалисти. Испания се превръща в поле за експерименти на нови оръжия и нова бойна тактика. В ожесточената продължителна война се допускат с нищо неоправдани жестокости.
В ОН се съставя Комитет за ненамеса в Испания, но неговата дейност не допринася за изтеглянето на чуждите войски. На запад се гледа с по-голяма симпатия към ген. Франко, отколкото към правителството, което се опира на Комунистическия интернационал. Хитлер използва настроенията на консервативните кръгове, за да подготви следващия си голям удар — заграбването на Австрия. През ноември 1936 г. Германия и Япония сключват Антикоминтерновски пакт, към който след година се присъединява Италия. Антикоминтерновският пакт всъщност е военна коалиция, която си поставя за цел чрез антикомунистическа пропаганда да прикрива подготовката на война за прекрояването на политическата карта на света и за отслабването на ефекта от кампанията на пацифистките кръгове. През 1937 г. Япония разширява военните
