Великобритания и Франция не крият своята неприязън към правителството на Ленин, което под маската „диктатура на пролетариата“ налага диктатура на болшевишката партия и полага основите на нов тип обществено-икономическа система — тоталитарната. Правителствата на тези държави подпомагат всички антиболшевишки движения в Русия и организират военната намеса в бушуващата жестока гражданска война. Във Великобритания между привържениците на този курс се отличава военният министър Уинстън Чърчил, за когото тогавашният министър-председател Дейвид Лойд Джордж пише по-късно, че хвърлил цялата си кипяща енергия за борба с болшевиките. Но и правителството на Лойд Джордж било решило да продължи усилията си, докато „не бъде изгонен от територията на Русия последният болшевик“. От своя страна френският министър на външните работи Пишон декларира на 26 декември 1918 г., че целта на съюзниците от Антантата „е да изгонят от Русия духа на болшевизма“, а на 26 март 1919 г. потвърждава: „Истинският мир ще стане възможен само тогава, когато бъде разрешен руският въпрос и окончателно бъде потушена заразата, разпространяваща се по Европа.“
Парижката конференция. Конференцията за мир в Париж започва с един твърде неприятен за германците сюрприз, подготвен от французите. За ден първи, ден на реванш, е избран 18 януари — денят, когато в 1871 г. в Огледалния салон на Версайския дворец тържествено е прокламирана Германската империя — Вторият райх. Френският президент Реймон Поанкаре, който в спомените си пише, че Франция тръгнала с вдигнато чело към бойното поле, където се решавало бъдещето на човечеството, и че „срещу австро-германския империализъм тя ставала в очите на народите живият представител на правото и свободата“, пред цял свят показва какви резултати може да се очакват от конференцията, откривайки я с думите, че Германската империя, „родена с несправедливост, завърши съществуването си с безчестие“. На конференцията присъстват представители на 27 държави — победителки вън войната. Победените са поканени само за да отговарят на въпросите на 26-те комисии, подготвящи договорите, и в Париж се намират в условия, близки до домашния арест.
Ръководството на конференцията се осъществява от Съвета на десетте — ръководителите на правителствата на великите сили — Франция, Великобритания, САЩ, Италия и Япония — и техните външни министри. Последните две страни са включени в този съвет от „учтивост“ и за заблуда на широката публика, че по-широкият състав с право на решаващ глас е гаранция за по-справедливи решения. Истинските ръководители, от които зависи съдбата на победените, са Жорж Клемансо, председател на конференцията, Лойд Джордж и Удроу Уилсън — „голямата тройка“. И тъй като всяка от страните победителки се стреми към мирни договори, които най-добре да отговарят на нейните егоистични интереси, конференцията се превръща в голямата битка за възможно най-голямо парче от тортата.
Нищо чудно, че между тримата големи още от първия ден на конференцията отношенията съвсем не са толкова приятелски, колкото се демонстрира пред журналистите и кинока-мерите. Уилсън е принуден да „свири трета цигулка“, а „старият тигър“ Клемансо не може да реализира голямата френска мечта — да разпокъса Германия на няколко отделни части или поне на две, или, както тогава са се шегували — на Германия реакционна, протестантска и пиеща бира (т. е. главно Прусия) и Германия демократична, католическа и пиеща вино (т. е. останалата Германия, която е по-близо до Франция по вяра, манталитет, бит и идеи) и да получи не само своите Елзас и Лотарингия, но и Саар и левия бряг на Рейн и да елиминира завинаги възможността Германия да може да се подготви за реванш. По-малката френска мечта е да ръководи група от държави, които да са под силно френско влияние и да обграждат Германия със „санитарен кордон“.
Големите френски апетити, подхранвани не само от наличието на най-силната армия в света, съставена от 2 млн. души и осъществяваща основната окупационна функция в Германия, се допълват и от морални аргументи — Франция е претърпяла във войната загуби, които трябва да се компенсират чрез съответното наказание на Германия. А с населението си от 37 млн. души в 1918 г. срещу 67 млн. на Германия Франция едва ли е щяла да бъде спокойна за своето бъдеще.
Франция — страна домакин на конференцията, губи битката на зелената маса. Германия получава най- неочаквана помощ.
Съветска Русия е отстранена от конференцията по един „елегантен“ начин — Уилсън кани на 21 януари правителството на Ленин и антиболшевишките правителства, образувани в хода на гражданската война, да се съберат на конференция на Принцовите острови в Мраморно море за прекратяване на гражданската война и съставяне на делегация за конференцията в Париж. Но тъй като още при откриването на конференцията в Париж участниците приемат документ за „необходимостта от интервенция“ в Русия, белогвардейските правителства отказват каквито и да са контакти с червеногвардейското правителство. С лозунгите си за световна пролетарска революция, която да се осъществи от току-що създадения Комунистически интернационал, с поверяването на Германската комунистическа партия на ролята на главна ударна сила срещу капиталистическа Европа, с изпращането в Германия на членове на болшевишката партия (главно с произход от западните полски територии), говорещи без акцент немски език, снабдени обилно с пари и инструкции за подривна работа, с намесата си в Бавария и подстрекаването за обявяване там на съветска република болшевишка Русия, без да иска, спасява Германия, като предлага на Лойд Джордж отличен повод за париране на френските искания.
Английският министър-председател печели на своя страна президента на САЩ, който се опитва да поддържа мита за справедливи договори. Двамата се обявяват против суровото наказание на Германия, мотивирайки се с опасността от надвисващия над тази страна и над Европа болшевизъм. След некол- кодневна работа в един от дворците на френските крале, разположен сред вековни гори на петдесетина километра от Париж, Лойд Джордж редактира подготвения му от съветниците документ до конференцията за мир. В Меморандума от Фонтенбло се подчертава: „Най-голямата опасност в дадения момент се заключава по мое мнение в това, че Германия може да свърже своята съдба с болшевиките и да постави всички свои материални и интелектуални ресурси, целия си огромен организаторски талант в служба на революционните фанатици, чиято мечта е завоюването със силата на оръжието на свят за болшевизма. Тази опасност не е химера… Ако ние бъдем благоразумни, ще предложим на Германия такъв мир, който, бидейки справедлив, ще се покаже на мислещите люде за предпочитане пред алтернативата — болшевизъм.“
От своя страна германците също разиграват „болшевишката карта“, но в обратна посока. Генерал- фелдмаршал Лудендорф предлага да се подготвят 100 хил. войници, да ги ръководел главнокомандващият войските на Антантага френският маршал Фош (в чийто вагон в Компиенската гора на 11 ноември 1918 г. германците подписват примирието — капитулация) „и след два месеца от Москва и Съветска Русия нямало да остане и следа“. На Клемансо му припомнят и красивите думи, с които съобщава в Камарата на депутатите новината за победата: „Франция, вчера войник на Бога, днес войник на човечеството, ще бъде винаги войник на идеала.“
След подписването на мирните договори Клемансо е избран за почетен доктор на Оксфордския университет и там води с Лойд Джордж разговор, който обяснява отлично какви цели е преследвала Великобритания на конференцията в Париж. „Имате ли да ми кажете нещо?“ — попитал Лойд Джордж. „Да — отговорил Клемансо. — Искам да ви кажа, че на другия ден след 11 ноември 1918 г. вие вече бяхте неприятел на Франция!“ — „Е добре — казал Лойд Джордж, — нима това не е нашата традиционна политика?“
По-късно Чърчил пише в шесттомна история на Първата световна война, че на същия този 11 ноември вечерял с Лойд Джордж и темата на разговора била как по най-добър начин да окажат помощ на Германия. Когато Клемансо прочел това признание, казал: „В такъв момент не би ли било по-нормално да се мисли как да се подпомогне първо Франция, тъй жестоко опустошена от германските войници?“ А Лойд Джордж просто е водел многовековно проверявана политика — Великобритания да не подпомага най-силната европейска държава и да образува срещу нея съюзи.
Версайският договор. Пазарлъците за договора с Германия продължават до май. При връчването на проекта на германската делегация Клемансо заявява: „Настъпи часът на разплатата!“ Но истина е, че Клемансо вече е съжалявал, че в името на спестяването на много човешка кръв е приел на 11 ноември 1918 г. германската молба за примирие, вместо да продължи войната до пълен разгром на Германия и влизането на съюзнически войски в Берлин.
Германската делегация решава да се съпротивлява и отхвърля проекта. Канцлерът Шайдеман, един от най-авторитетните социалдемократи, възкликва в Берлин пред Националното събрание: „Коя ръка ще
