Франция и свързва името си с тази идея, а на 5 юни 1917 г. Камарата на депутатите се произнася и официално за създаване на Общество на народите след края на войната. Всички воюващи държави приемат 14-ата точка на Уилсън и с това фактически узаконяват идеята за Обществото.
Във Великобритания дори се подготвят проекти за бъдещата организация. Тук идеята за Обществото е издигната от Фабианското общество и от лейбъристката партия преди Уилсън, а в началото на 1918 г. е подета от създаден от министъра на външните работи Балфур Комитет за Общество на народите. Проектът предлага принципите, които трябва да залегнат между държавите, за да се предотврати войната. Истинският скелет на Обществото е изграден през ноември 1918 г. в меморандум, подготвен от правителството на Великобритания.
На конференцията за мир в Париж свои идеи-проекти за Обществото предлагат и делегациите на САЩ, Франция, Италия и скандинавските страни. За да засили легендата, че е „апостол на мира“, Уилсън предоставя резиденцията, в която е настанена делегацията на САЩ — суперлуксозния хотел „Крийон“, за седалище на комисията на 19-те, която съгласува проектите, и дори я оглавява. И в тази комисия се води „борба под и над масата“ — вежливо се разменят ритници, придружени с усмивки. Великобритания брани своите морски и колониални интереси, Франция — позицията си на първа континентална сила, а САЩ вече се виждат в ролята на световен лидер.
Уставът на ОН е подписан от 27-те държави — победителки във войната, и от доминионите на Великобритания Канада, Австралия, Южна Африка и Нова Зеландия, от Индия, на която се дава и без да е независима, право на членство, и от 13-те запазили неутралитет във войната държави.
„Големият фал“ на Обществото започва с рождението му — Сенатът на САЩ отхвърля Версайския договор поради несъгласие с членове от Устава на ОН. „Ерата Уилсън“ завършва с недопускането в ОН на победените във войната държави — те е трябвало да доказват с „добро поведение“, че няма да искат ревизия на мирните договори. Австрия и България са приети в 1920 г. (на 16 декември заедно с нашата страна са приети и Албания, Люксембург, Финландия и Коста Рика), Унгария — в 1922 г., Германия — в 1926 г., Турция — в 1932 година. Идеята ОН да се превърне в крепител на статуквото не е прикривана от създателите му. Веднага след края на войната Лойд Джордж заявява, че ОН „е съвършено необходима предпоставка за трайния мир“ и то ще защитава малките нации „от алчността и честолюбието на гладните съседи“.
Уставът на ОН съдържа 26 членове. Структурата на организацията е: Общо събрание на всички участници (всяка есен); Съвет, съставен от САЩ, Великобритания, Франция, Италия и Япония като постоянни членове и към тях се добавят и други държави; Постянен секретариат с генерален секретар, секретари и персонал. За седалище на ОН е избрана Женева, където е построен Дворец на нациите. Между най-важните членове на Устава са член 5 — за принципа на единодушие при вземане на решения от Общото събрание и Съвета; член 8 — предвижда намаляване на въоръженията; член 10 — задължава членовете на ОН да пазят срещу всяка агресия териториалната цялост и политическата независимост на членовете на ОН; член 11 — членовете на ОН да вземат необходимите в случай на подобна агресия мерки; член 12 — споровете и конфликтите между членовете на ОН да се разрешават чрез арбитраж или от Съвета, но ако все пак се стигне до война между тях, тя трябва да се обяви най-малко три месеца след произнасянето на арбитража или Съвета; член 14 — предвижда учредяването на постоянен Международен съд (който по-късно е избран в състав от 15 души с постоянно седалище в Хага); член 16 — в случай, въпреки всички опити да се избегне, на война, обявена от член на ОН, да се счита, че е обявил война на всички членове на ОН, а Съветът изключва от ОН агресора; член 17 — предвижда защита на член на ОН в случай на нападение от нечлен и вземане на необходимите мерки за разрешаване на военните конфликти между държави, нечленуващи в ОН.
Все пак, за да остави някакви илюзорни надежди сред унижените с мирните договори-диктати, член 19 предвижда възможност „от време на време“ Общото събрание да кани членовете си да преразгледат „договорите, станали неприложими“. Но тъй като съществува принципът на единодушието, промяна на границите е възможна само със съгласието на държавата, която отстъпва територии!
Най-обемистият член е 22 и в него с много думи се поставя въпросът за съдбата на колониите, които се оставят в ръцете на победителите чрез т. нар. мандатна система.
За осигуряването на по-голяма социална справедливост социалдемократическите партии успяват да накарат ОН да учреди Международно бюро на труда със седалище в Женева, което се занимава с всички проблеми на отношенията работник—работодател. Една от най-важните конвенции, приети от МБТ, е тази за въвеждането във всички страни на осемчасов работен ден. Между различните комисии, изградени към ОН, с най-големи надежди е посрещната Комисията по разоръжаването и е изпратена с най-големи разочарования.
Но най-голямо недоволство — залог за бъдещия провал на ОН, идва от отношението му към проблемите на малцинствата — проблем на милиони европейци (германци в Чехословакия и Полша, унгарци и българи в Румъния, българи в Сърбо-Хърватско-Словенско, Гърция и Турция и т. н.). Въпреки многобройните доказателства от страни като България за бруталното погазване на правата на малцинствата в съседните й страни, ОН се задоволява с обсъждания, проучвания, комисии с доклади, които не водят до подобряване на положението на малцинствата. С нерешителността и бездействието си, с поддържането като „свещено“ на статуквото, т. е. на несправедливи граници, ОН си подписва смъртната присъда въпреки по принцип правилната идея за мирното съжителство между държави и народи, въпреки многото уредени спорове и конфликти от второстепенно значение, въпреки полезната работа на много от специализираните му комисии (напр. по транспорта, хигиената и т. н.).
Между пропадналите проекти именно поради принципа за статуквото са и идеята, издигана от привържениците на движението „Пан Европа“ на австрийския граф Куденове-Калерги от 1923 г., и идеята на Бриян за Европейски федерален съюз от 1929 година.
Обществото на народите е безсилно да изпълни и задълже-нията, които произтичат от Устава. Япония напада Китай в 1931 г., Италия — Абисиния в 1935 година. Германия, Япония и Италия напускат доброволно организацията и открито подготвят война, а влизането на Съветския съюз в ОН през 1934 г. не променя действията в положителна за световния мир посока. Остава обаче един модел за изграждане на по-здрави основи на една бъдеща световна организация.
ПОЛИТИЧЕСКИ ФЕНОМЕНИ НА ДВАДЕСЕТИЯ ВЕК
ДЕМОКРАЦИЯТА
Първата световна война разделя две епохи от историята на човечеството. Победата на Антантата е победа на парламентарния тип общества над авторитарните. Поражението на трите големи империи — германската, австроунгарската и турската — и разпадането на руската империя е поражение на деспотизма, на ограничаването на правата и свободите на гражданите.
Разразилите се революционни вихрушки измитат от политическата сцена управляващата консервативна класа, премахват или силно ограничават привилегиите на аристокрацията, висшата бюрокрация, генералитета, едрите земевладелци, църквата. Създадените републики не сменят само „шапката“ на държавата, те полагат началото на нова политическа система.
В Германия и Австрия, управлявани от социалдемократи, промените са утвърдени с приемането на демократични конституции, гарантиращи правата и свободите на гражданите и общо избирателно право за мъжете и жените. Но старите консервативни сили в Германия бързо се съвземат, дискредитираните с националната катастрофа партии се реорганизират, сменят си дрехите и с новите имена повеждат скрита атака срещу „децата на поражението“ — републиката и демокрацията, внесени с щиковете на Антантата. Появяват се и нови партии, които в политическата координатна система се настаняват от крайно левия фланг — комунисти, до крайно десния — националсоциалисти.
На политическата карта на Европа републиките и монархиите са разпределени почти по равно. Австрия, Албания (от 1928 г. — монархия), Германия, Естония, Ирландия, Латвия, Литва, Полша, Португалия, Унгария (от 1920 г. „кралство“ без крал — с регент диктатора Хорти), Финландия, Франция, Чехословакия, Швейцария, както и Съветският съюз и Турция, разпрострели се на два континента, са републики. Белгия, България, Великобритания, Гърция (република от 1925 до 1935 г.), Дания, Испания (република от 1931 г.), Италия, Люксембург, Норвегия, Румъния, Сърбо-Хърватско-Словенско, Холандия, Швеция са монархии.
Главното разделение по картата на Европа може да се направи, като се прокара разграничителна линия
