между царството на коня — на грубата сила, и царството на конската сила — на науката и техническия прогрес, на демокрацията. В списъка на монархиите може да се посочат образцови за времето си демократични държави и обратно — в някои републики се развиват процеси на формиране на най-отявлени диктатури.
Според „роднинските“ белези всички държави по света след Първата световна война се групират в следните типове общества: демократични, авторитарни, тоталитарни, колониални.
Демократичните общества — държавите с функционираща парламентарна система, не са „близнаци“, те се различават една от друга в зависимост от националните особености и традиции. Няколко са основните обединяващи ги белези.
1. Народовластие чрез свободни избори, в които участват в мирно съревнование всички политически партии, като тенденцията е въвеждането на общо избирателно право — право на глас за навършилите 21 години. За тези принципи се казва: „Гласовете се броят, не се претеглят“ (т. е. и беден, и богат — с един глас). Някои страни закъсняват с даването на избирателни права на жените. В Швеция жените, преди да получат в 1918 г. подобни права, са имали право на глас в общинските избори. Във Великобритания в 1918 г. получават право на глас навършилите 30 години жени и в 1928 г. този таван за „политическа зрелост“ е свален на 21 години. Във Франция жените гласуват от 1945 г., в Швейцария — чак след рефрендума от 1971 г., защото с референдума от 1959 г. мъжете не признават търсеното от жените равноправие.
2. Не формално, а осъществено в живота разделение на трите власти: законодателна, изпълнителна и съдебна, отчет на правителството пред парламента и възможност за предсрочни избори при някои кризи в обществото — възможност, която е клапан, отдушник за отслабване на напрежението.
3. Конституционни гаранции за свободите на гражданите и правата на личността.
4. Свобода на организацията, иа печата и на контрола от опозицията върху властта.
Битка за избирателя — това е една от новостите на следвоенния свят, защото това е битка кой да управлява държавата, да използва нейните материални и финансови възможности. В тази битка партиите се променят организационно и идейно.
Методите на политическата борба на социалдемократическите партии — чрез добре насочена пропаганда към трудещите се, дребната буржоазия, средните слоеве, интелигенцията с преса, брошури, събрания, митинги, манифестации, просветителска дейност, забави, увеселения, чрез програми, в които революционните лозунги са за далечното бъдеще, а за близкото се разработват възможни за осъществяване искания за реформи, с които да се подобряват положението и условията на труд на определени съсловия от обществото — оказват влияние върху буржоазните партии, които са подценявали тези методи на борба за власт.
В Италия, Германия, Австрия, скандинавските страни и в други европейски държави се засилва влиянието на християндемократическите партии. Те съчетават в програмите си християнските ценности със социални искания. В своята програма, образуваната през 1919 г. в Италия народна партия включва точки в защита на семейството и децата, борба с неграмотността, повишаване на образованието и културата на народа, признаване от държавата на профсъюзите, национално и международно социално законодателство, гарантиращо напълно правото на труд, времетраенето му, осигуровки при болест, старост, инвалидност, облагане на по-богатите с по-високи данъци, право на глас на жените и т. н. Става обаче все по-трудно да се ловят избиратели с лъжливи обещания — максимата на Бисмарк, че „никога не се лъже толкова много, колкото преди избори, по време на война и след лов“, вече е достатъчно известна. Веднъж измамен, след 4 години избирателят в многопартийната система може да смени своите предпочитания.
Не са малко различията между демократичните държави. Образец на пряка демокрация, наричана и референдумна демокрация, е Швейцарската конфедерация. Още в 1848 г. тя се оформя с конституция, с която се изпреварват с цял век други държави по отношение на свободите и правата на личността. Швейцарските граждани, които говорят немски, френски, италиански или реторомански, избират Националното си събрание от 200 души и Съвет на държавите (кантоните) — от по 2 души за всеки кантон — и са спокойни за запазването на своите традиции и особености, защото решенията, които ги засягат, се вземат само със съгласието и на Националното събрание, и на Съвета на държавите. Всяка промяна на конституцията и на закона става с референдуми. Не случайно швейцарската политическа система е предлагана за модел за Европейски съединени щати.
А САЩ са модел за демократично управление на големи територии — съчетание на много права на щатите със силна централна власт от президентски тип. Президентът се избира от народа и ръководи правителството, но е контролиран от Конгреса — от Камарата на представителите и от Сената.
В Германия Ваймарската конституция е демократична; но президентът получава големи права, някои от които напомнят за времето на кайзера: да разпуска Райхстага и да позволява на канцлера да управлява и без Райхстага — с извънредни декрети. Той е главнокомандващ на въоръжените сили. И в Германия, и във Франция президентът се избира за срок от 7 години, но в Германия той е избиран пряко от всички избиратели по мажоритарна система (ако не получи повече от половината гласове на участвалите в избора, се произвеждат нови избори, в които първият по брой на гласове кандидат е победител), във Франция се избира от т. нар. големи избиратели — от депутатите в Камарата, от сенаторите и от представителите на департаментите.
В буквалния превод от гръцки демокрация означава народът командва, т. е. народът управлява, народоуправление, народовластие. Двадесетият век открива ерата на световни войни, световни кризи, световни революции. В изпитанията на войни, кризи и революции народите на Европа и Америка се движат по пътя към истинска демокрация, прокарван векове от мечтатели, учени и политици. Там, където демокрацията е пуснала по-дълбоки корени и се повишава жизненото равнище, свободата, която демокрацията осигурява и за своите врагове, не е опасна за народа, дори и когато му поднасят съблазнителната смес от „социализъм“ и „национализъм“.
КОМУНИСТИЧЕСКАТА ТОТАЛИТАРНА СИСТЕМА
Утопиите на Ленин. На 7 ноември 1917 г. болшевишката партия извършва преврат, вдъхновен от Ленин и организиран от Троцки, който е председател на Петроградския съвет на работническите и войнишките депутати. Правителството на Керенски, съставено от есери (социалисти-революционери) и меншевики, е свалено, без да оказва съпротива. След рухването на царизма Русия не е подготвена за периода на свободата, която настъпва, а продължаването на войната рязко засилва недоволството на войниците и фронтовете са пред разпадане.
Върналите се от емиграция и заточение ръководители на болшевишката партия отхвърлят предложенията на есерите и меншевиките за съвместно спасяване на младата руска демокрация. С богато финансирана от правителството на Германия печатна пропаганда (в Германия са заинтересувани Русия да излезе от войната, за да ударят с всички сили Франция, преди да започнат да пристигат богато екипираните и свежи армии на САЩ) болшевиките започват подготовка за завземане на властта.
Напразни са предупрежденията на трезвомислещнте политици, като създателя на руската социалдемокрация Плеханов, или на писатели като Горки, че ще тласнат страната към гибел. Русия навлиза в период на гражданска война и страшен терор, жертвите на който се изчисляват на десетки милиони.
С лозунгите си за излизане от войната, за земя за селяните, за хляб за работниците и за свобода за всички няколко десетки хиляди болшевики отначало печелят симпатиите и вдъхват надежди сред работници и селяни за преустройство в европейски стил на огромната империя. Но симпатиите бързо са разколебани, а надеждите се оказват отлитащи една след друга илюзии — поставено е началото на едно общество, родено в кръв, дошло на власт с кръв, държащо се на власт с кръв и с утопични обещания за най-светло бъдеще не само на народите в Русия, но и на цялото човечество. Диктатурата на пролетариата се оказва диктатура над пролетариата, над селяните, над интелигенцията, диктатура на комунистическата партия и на нейния елит — червената аристокрация.
Когато извършват преврата на 7 ноември, болшевиките обявяват, че на власт идва не тяхната партия, а Съветите. Но образуваното правителство начело с Ленин е изцяло съставено само от членове на болшевишката партия. По-късно за известно време са отделени места за леви есери, които ще платят със затвор и глави своята доверчивост. В произведените през ноември и декември избори за Учредително събрание болшевиките събират само 24% от гласовете. Тази катастрофа е сигнал за Ленин и Троцки, че
