кълняха също, че уж в по-предишните времена ценители на красивото нарочно посещавали Кондар, за да зърнат „летящия дворец“ на кониса. Отдолу, че и през мъглата, не се вижда как по уличките, стръмно катерещи се към палата-твърдина, се стичат потоци помия…
И въпреки това бе наистина завладяващо. Дори след заник-слънце, докато над града се сгъстяваше здрачът, твърдината страховито чернееше на фона на последните цветни отгласи на гаснещия залез, а искрите на далечните факли, мъждукащи по стените, приличаха на живи очи, зорко устремени да дебнат нощта. Ненапразно в същата балада се разказваше за миналото величие, за някогашни сражения и за незаспиващата стража, в редиците на която бдят не само днешните воини, но и сенките на загиналите древни герои… Вълкодав не разбираше от поезия, затова никакви чудеса и красоти не смогваха да го отклонят от мисли за насъщния. Нито да го накарат да спре да бъде нащрек.
Внезапно той мълком сграбчи Еврих, който вървеше малко пред него… и го просна на паважа. Докато падаше, арантянинът си помисли за тръстиковите листа за писане, обречени да се смачкат непоправимо. Загрижи се също и за мастилницата, която щеше да се строши и да попилее запазените капки Тилорново мастило… Въпреки наставленията на Вълкодав, той не се приземи сполучливо, удари си лакътя и гърдите, остана без дъх и с остра болка в ребрата.
Почти едновременно в близката стена издрънча нещо метално и до Еврих падна дебел болт от самострел. Арантянинът неволно се озърна натам, откъдето предположи, че е долетяла стрелата, и видя как Вълкодав безшумно изчезва в тъмнината. Прилепчо се втурна подире му, пищейки заплашително. Еврих огледа припряно улицата и схвана защо именно тук неизвестните нападатели са устроили засадата си. Можеха да стрелят от непрогледния мрак на страничната уличка, докато нищо неподозиращите жертви минаваха покрай светлата стена. Даже ако стрелата пропусне целта, лесно е да се избяга под надеждната защита на тъмата…
Само че откъде биха могли да знаят, че Вълкодав ще усети опасността, че и нощем вижда също толкова добре, колкото денем!… Еврих чу глухи удари, хрип и ръмжене. После от мрака изскочи обезумял от страх човек. Еврих се надигна чевръсто и храбро се хвърли да пресрещне беглеца, като кресна гръмко:
— Стой!…
Кураж му даваше споменът как ловко се беше справил с двамина разбойници в Четирите дъба, затова и занапред бе готов също толкова смело да помита всякакви злодеи. Ала този път не му се удаде да се поперчи с новопридобитото изкуство. Изскочилият от уличката направи нещо непредвидено. Еврих пое жесток удар в корема, сви се и отхвръкна като коте, питайки се изумено каква грешка е допуснал. Не падна на паважа само защото се вряза гърбом в стената на къщата. Заболя го силно. Устата сама се отвори за вик, но вместо това Еврих не успя дори дъх да си поеме. Остана му сякаш само да се свлече надолу и да умре. Въпреки това някаква сила му помогна да се отлепи от зида. Противникът тъкмо се обръщаше, за да изчезне, след като бе отстранил неочакваното препятствие. Еврих залитна напред и изцапаните му с мастило пръсти се вкопчиха в яката на елечето на непознатия. Онзи заръмжа, завъртя се, беше бая едричък, и стисна граматика за гушата… На Еврих му се стори, че кондарецът цяла вечност засилва космат чугунен юмрук право в лицето му… Опита се да блокира, да се брани… и разбра, че неприятелският пестник ще помете защитата. Почувства се като комар, комуто бе съдено да бъде размазан от небрежно плясване… и тогава иззад лявото му рамо изникна още една ръка, която пое смъртоносния юмрук с основата на разтворена длан…
По същия начин някога постъпваше ковачът Межамир Снегир, бащата на Вълкодав. Той бе способен да повали тройка препускащи коне само като удари с длан стърката на впряга.
Еврих трепна от влажното хрущене, което прозвуча неестествено силно. Видя как кръвта мигом се отдръпна от лицето на кондареца и то стана бяло като сирене, очите се облещиха, готови да изскочат, а устата под засуканите мустаци жално се сгърчи съвсем по детински — якият мъжага само след миг щеше да ревне с глас, да пръсне сълзи и сополи. Но не би. Очите му се подбелиха, пръстите, които стискаха гърлото на граматика, се отпуснаха като меки върви, здравенякът вяло се люшна и започна да се свлича. Еврих за малко да го последва, но някой го подкрепи.
Вълкодав предпазливо помогна на спътника си да седне и го подпря на стената. Еврих мъчително лапаше въздуха, сякаш се беше отучил да диша и сега тепърва свикваше как се прави това важно нещо. Никак не бе лесно. Студеният вечерен въздух нахлуваше във вътрешностите на граматика като отвара за повръщане. Еврих едва сколаса да се извърне и вкусните задушени зеленчуци, изядени от него в „Зъбатката“, се стекоха в улея покрай стената, предназначен за мръсни води. Безволно увисналата глава се оказа твърде близо до улея и вонята предизвика още гърчове в стомаха. Притъмня му окончателно и навярно би цопнал по лице в нечистотията, ако вянинът не го прихвана. Скоро коремът на Еврих се опразни и притихна. Злощастният боец избърса уста, отвори очи и погледна назад през рамо. Вълкодав бе клекнал до него, косата му бе разрошена като козина на участвало в схватка псе, но по нищо друго не личеше, че се е бил. След това граматикът съзря победения кондарец. Той вече бе на колене и стискаше с лявата си ръка дясната китка. Нито гък не се донасяше от него, но даже в гъстия здрач се забелязваше, че лицето му е бяло като набрашнена престилка на хлебар. Ръката му бе страшна за гледане. Пръстите — смачкани все едно от воденичен камък. Вълкодав му подхвърли полугласно:
— Може и да има из нарлакската земя праведни мъже, само дето още не съм срещал такива.
Кондарецът се озъби, левицата му пусна осакатената китка и се стрелна към пояса… Ритникът на вянина изкълчи долната му челюст, ножът си остана в канията, а здравенякът се просна по гръб в несвяст.
— Грешка — изсумтя Вълкодав. — Не да речеш, че от глупост си тръгнал подлости да вършиш…
Прилепчо кацна на рамото му и с чувството на изпълнен дълг започна да облизва белега на крилото си. Вълкодав прекрачи омекналото туловище на нападателя и не задълго се скри в уличката отсреща. Върна се, водейки още двама любители на пусии срещу почтени хора. Единият нападател бе със силно окървавена глава — нещо бе скълцало кожата по челото и бузата, красивото младо лице мязаше на уродлива маска. Тъкмо той имаше колчан с къси стрели-болтове за самострел. Еврих съобрази, че вянинът е налагал стрелеца по муцуната със собственото му оръжие. Вторият разбойник глухо простенваше и вървеше превит като стара бабичка. И двамата влачеха нозе, спъваха се в изпъкналите павета.
Вълкодав без особена нежност захвърли довлечените юнаци на земята. Еврих пък съумя да се изправи и сега стоеше, подпрял се на стената, сякаш онзи ден бе навършил сто години. Предишният път, когато получи подобен побой, се беше случил преди три години, за което време беше успял да забрави колко е болезнено, страшно и унизително. Разумът беше забравил, но не и тялото, виж ти… Само едно му се искаше сега — да легне и да се свие на кравайче като младенец в майчината утроба.
Но Еврих не възнамеряваше да се подчини на подтика на плътта си.
— Стража… — изхърка той, насила изправяйки гръб. Ставаше бавно. — Вчера… по същото време… срещнах стража. И онзи ден… също. Къде са сега…
— Къде, къде… — сопна му се Вълкодав. — Далеч, ето къде. Някой се е погрижил…
Премери арантянина с преценяващ поглед, размишлявайки дали да му повери най-слабосилния от нападателите. Ала самият Еврих имаше нужда някой да го носи. Вълкодав въздъхна, плю си на ръцете, подхвана най-малко изцапания с кръв злодей и го метна на врата си като агне, а двамата други повлече за дрехите.
— Хайде — подкани той спътника си.
Младият учен запъпли подире му, като се държеше за стомаха. Боеше се, несъзнателно, разбира се, че ако спре да подпира корема си, вътрешностите му ще провиснат болезнено като търбух на стар лакомник. Вървяха доста дълго, преди граматикът да разбере изведнъж, че са се запътили не към странноприемницата, а нейде другаде.
— Ти… накъде ги…? — попита на пресекулки. — На стражниците ще ги дадеш?…
— Да-да… На жреците.
Изведнъж зад гърбовете им се разнесе глух тропот на копита.
— Стража!… — пресипнало повика Еврих, като обърна глава назад. Не беше стражата. За кратко в теснината на улицата се очерта грамаден кон, чийто ездач бе прегърбен и закачулен.
— Ей, любезни… — пак повика Еврих, ала отговор не последва. Конникът се отдалечи, без да бърза, като дори не ги погледна. Равномерният тропот на копита постепенно затихна.
А после отпред се появиха стражниците, които по заповед на кониса еженощно обикаляха кондарските улици. Еврих дочу как някой се обърна към старшина Брагел. Отначало граматикът се зарадва и понечи да
