еди-коя си изгнила дъска от оградата между тях. Тук никак не са уместни нахъсвания и ритуални обиди, с каквито загряват кондарските побойници. Двамата воини, безмълвно съзерцаващи се, отдавна бяха изоставили потребността да изтъкват собствените си достойнства, за да уязвят съперника с измислени или истински негови недостатъци.
Зрителите се бояха да шавнат в очакване кога най-сетне първата мълния ще разпори въздуха и ще се разрази нещо, за което на стари години може да се разказва на внуците. Сякаш мъчителното очакване на двубоя не тегнеше единствено на двамата мъже, на които предстоеше да мерят сили. И двамата нямаха навика често да пускат в ход пълните си способности, но щом предстои схватка, не биха се поколебали да стигнат докрай, когато надали ще има изглед да оцелееш — само да дадеш живота си по-скъпо…
Хора, които така разбират двубоя, рядко бързат да го започнат първи.
И все пак първото движение направи пратеникът на Сонмор. Той едва забележимо, само с очи, се усмихна на противника си… и бавно, без да мръдне от място, му се поклони. Опитните люде в тълпата дори видяха, че той за кратко сведе немигащ поглед, като по този начин прояви висшата степен на доверие към благородния си неприятел. Вянинът почти незабавно му отвърна със същото, изоставайки навярно с четвърт миг. Отстрани хората решиха, че двамата съперници се поклониха едновременно. А сетне Сонморовият довереник се обърна и с величаво спокойствие се отдалечи, като тълпата отново му правеше път, без да гъкне. Даже най-запалените любители на жестоки битки не се обадиха, нито се почувстваха излъгани в очакванията си. Само неколцина твърде глупави зяпачи тихичко промърмориха под носа си — тю, нямаше какво да се види — ни къ̀рви, ни избити зъби по паважа…
Какво да се прави, всякога има някой нещо да не хареса!
Тринайсетгодишното девойче седеше с подвити крачета на пода, застлан с брезова кора, и за кой ли път преравяше съдържанието на пътните си дисаги. Подът бе прохладен и гладък, заради което от време на време й се припомняше, привиждаше докосването на люспестото туловище на Чудо-рибата. Отвъд стените на колибката постепенно се кротваше малкото селце. Възрастните лягаха да спят, а неуморните младежи — петима момци и шест момичета — отидоха при съседите Борсуци на честна седянка до зори. Повикаха и Еленушка да дойде с тях, ала тя отказа, оплака се, че главица я боли, от жежкото слънце навярно. Наистина усещаше тежест в слепоочията, само че досадната немощ нямаше нищо общо с решението и. Просто на седенките все по-често пристигаха младежи, докарани от бащите си от близки и не толкова близки села. На рода на Петнистите елени му се носеше открай време добра слава, а тази година тръгна и слух, че нова мома е „назряла“. Затова идваха бащите на младежите. Да я огледат. Да я запознаят със синовете си, подраснали за женене. Да й поискат мънисто — не е грях да се поиска, нали?…
Еленушка никому не сподели как без малко да яхне Речния кон. Тайната я изгаряше отвътре, но тя си траеше. Няколко пъти неудържимо и се прииска да разкаже за случката на приятелката си Къпинка. Или на баба си да прошепне за Рибата. Бабините очи и досега светят като на млада мома. Навремето баба, разправят, била лукава красавица, въртяла буйните момци на кутрето си. И пак според мълвата хорска, по- големите сестри на Еленушка досущ като нея са станали. Дали тъкмо баба няма да я разбере, че не ще се примири със строгите майчини повели да забрави онзи странен човек, когото бе срещнала във Велики хан преди три години?…
Дали няма да я разбере… Еленушка устоя и нищо не каза — нито на дружката си, нито на баба си. Защото кажеш ли — все едно в лодка към водопад си поела, само веднъж веслото да обърнеш — а после спиране няма.
Момичето се помъчи да си се представи на мястото на баба си, каквато е била на младини, и пак въздъхна. Не, много добре си знаеше, че не й е отмерила Господарката на Съдбите нито хитрост, ни замайваща ума хубост. Някой възрастен пък, ако я погледнеше, би добавил, че тя още преживява най- рошавите си лета — вече е отминала детинската й прелест, а привлекателността й на жена засега не е разцъфнала. Случва се, нали, че грозновати момичета ненадейно изкласяват подир „рошавите лета“ в истински красавици. А става и обратното. И какво ще се излюпи от наеженото пиле с името Еленушка, мъчно би могло все още да си представи човек.
Някой възрастен, вероятно, би забелязал и това, че душата на момичето също не е подредена, съвсем като външността. Обидите от вечерта, които зряло сърце забравя до заран, на тринайсет години те карат да си мислиш не на шега, че животът вече е свършил, преди да е започнал. Или друго хрумва в тринайсетгодишната главица — мисълта за бягство от къщи. А и след като три лета подред толкова често ти напомнят за онзи разговор под ябълковото дърво, така че дълбоко да проумееш някои неща и да се запиташ — а дали случайна е била онази среща? — тогава… Затова колкото пъти да ти заповядват — изхвърли безродния скитник от ума си, току-виж наистина повярваш, че именно той ти е съден за спътник до гроба, от Боговете обещан и орисан… дали? Какво да се прави сега?… Ами удивителният пес с ясната перличка, вшита в нашийника му, песът върколак с човешки очи, който дваж се е явявал — я насън, я в блян?… Ще го види ли Еленушка трети път, а ако да — какво ще значи това му посещение?… В гърдите хлад приплъзва, сърцето почва неравно да тупти, чак скимти — тревожно, сладко… Много пъти Еленушка с надежда поглеждаше към светия красен ъгъл на къщата, където стояха дървените ликове Божии, изрязани от ръцете на прадядо. И им отправяше молитви, и им искаше съвет, ала Боговете мълчаха — мисли сама, момиче.
И ето какво измисли накрая. Наказвайте ме сега.
Еленушка обида я задушава. Никой не желае да я слуша, никой не притичва кураж да й даде. Нека. Утре сутрин ще се сетят — как така, защо не са издоени кравите? — а то най-малката дъщеря никаква я няма…
Мисълта за изоставените, жално мучащи крави определено бе излишна. Едно е да си чоплиш раните в душата, да се опиваш от собствената си горчивина, укрепвайки вяра във взетото решение. И съвсем друго е да разбереш внезапно, че кроежите ти, ако ги осъществиш, ще причинят болка. И то кому? На безсловесните, невинни животни, които имат такива големи ласкави носове, добри очи, рошави уши, които веднага трепват при звука на гласа й, свикнали са с него…
Еленушка треперливо въздъхна, беше и много жал за самата нея. После се протегна към вратата и надникна навън. Без да иска, събори от скута си дисагите и от тях изпадна сивкавокафяво орлово перо. А брезовата кора по пода, гладка и прохладна на допир, отново и се привидя като рибешкия гръб на Речния кон.
Ще напусна рода си…
Навън гъстееше сива, рехава мъгла. Вратата гледаше на юг — както на всяка постройка, направена с ум и мерак, — но девойчето знаеше, че розовото зарево на скрилото се слънце още не се е стопило по северния небосклон. По-тъмно няма да стане. Трябваше да се реши сега.
Точно сега.
Сърчицето й затуптя диво. Еленушка изведнъж пак си припомни, че още не е наречена с истинско име, не са я повили около бедрата с пола на пълнолетна мома. Чака я още поневата… И излиза, че засега дори не й се полага да има собствена воля и способност за вземане на разумни решения. Ето, наесен, когато облече момински одежди, и тогава…
Тя си представи чистите и хубави лица на младежите от съседските семейства, същите момци, за които майка й е приготвила цяла кесийка преливащи се мъниста, и нещо стисна душата й. Тъга. Леле, как се репчат момчетата един на друг само за да й се харесат, как се мъчат насила да се държат като мъже — сдържано и с достойнство, докато хвалят своите родове… защото собствени заслуги никой от тях още няма. Но родът стои зад гърба на всекиго. Силни родове, славни родове…
Еленушка прехапа устнички, изправи се, грабна дисагите и прескочи прага. Огледа празния двор и си каза наум, че навярно го вижда за последен път. Беше светло, макар да наближаваше полунощ. Сякаш цареше облачен ден. Само дето е тихо, тихо, тихо — чак страх да те хване. И светлината иде не оттам, откъдето идва денем. Колкото да те обърка — това дали наистина става с нея, или е само сън?…
Еленушка внезапно трезво и като възрастна разбра как може да завърши бягството й. Та къде ще дири онзи човек, когото Елените другояче освен като безродник не наричаха? Комуто тя даже не знае името?… В солвянската земя, в престолния Галирад?… Че там, ако не лъжат пътуващите търговци,
