Градската стража не бе много-много желан гост на тази улица, затова и почти не се вясваше насам. Че и какво има да прави толкова в най-тихата и спокойна част на Кондар, населена с почтени граждани? Повечето от тях хранеха домашни дружини, стъкмени по-добре от стражниците. Кражби и нападения тук никога не бе имало, а ако понякога избухнеше свада или сбиване между пияни моряци, безобразието бързо и безпощадно се пресичаше от Сонморовите яки момчета.
Навярно заради това самотният пешеходец сега вървеше по улицата без капка страх. Макар че такива като него би следвало да се стряскат на всяка крачка, да се плашат от всеки срещнат. Защото човекът бе дребен крив гърбушко, който присвиваше късогледо очи в сумрака. Подпираше се на тояга и тя не му служеше като украса или оръжие, а като опора, без която никъде не би могъл да стъпи без мъка. Облеклото на беззащитния сакат обаче бе хубаво, скъпо, а венчалната халка на лявата му ръка, ако имаше светлина, би лъснала и удивила всяко око с фината си изработка. С една дума, само най-мързеливият или най- безсъвестният нехранимайко би подминал такава лесна плячка. А гърбушкото си креташе по паважа, без да трепва, сякаш от малък бе свикнал да не се бои от шумове зад гърба си. Даже приличаше на замислен, усмихваше се на някакви свои спомени, навярно много приятни.
Когато стигна до портичката на Сонморовото жилище, не му се наложи да тропа. Едрият момък с бръсната глава, който пазеше входа, отдалеч забеляза късния гост и почтително отвори пред него портичката, скърцайки с резето:
— Заповядай, майстор Улойхо, нека те топли Свещеният огън!
— И теб, добри ми приятелю, да не те подмине с топлината си — отзова се гърбавият. Стражът на портата държеше маслена лампа, така че някой любопитен наблюдател би могъл да види, че лицето на гостенина е младо, дори красиво, макар и с някаква потискаща, болезнена хубост, сякаш недъгът на тялото хвърляше сянка и върху него.
Здравенякът пазач тихо подсвирна и откъм къщата изтича, подскачайки, къдраво момиче. Щом съзря майстор Улойхо, тя радостно му се поклони, взе го под ръка и го поведе по павираната пътека. Терасата на къщата бе висока, горе играеха на ашици още двама юнаци, не по-слаби от пазача на портата. Те живо слязоха по стълбите насреща, със смях и закачки подхванаха гърбушкото под лакти и мигом го възнесоха до прага на дома. Дребният майстор им благодари, усмихвайки се срамежливо. Дружеската грижа и подкрепа от страна на здрави и силни люде винаги го подсещаше за собствените му вродени увреждания. Но да откаже на момците святото право да помогнат на сакат човек, не бе редно.
Стражите не хукнаха да уведомяват господаря на къщата за неочаквания гостенин. Просто му отвориха вратата и пуснаха Улойхо да влезе. Беше свой човек, приятел, проверен отдавна, отъпкал пътя насам от години.
Кей-Сонмор седеше на късна вечерна трапеза с неколцина доверени хора.
— Здравей, Луга — приветства го гърбавият, назовавайки Младшия с домашното му име, обръщение, позволено единствено на роднини и най-близки другари. Кей-Сонмор измърмори в отговор нещо неясно, защото тъкмо бе отхапал парче питка с пълнеж от печено пилешко месо и протягаше ръка към кана с леко пиво. Потупа гостоприемно по боядисаната черга до себе си. Под стряхата на Сонмор строго съблюдаваха старинните обичаи, за съжаление поизчезнали почти навсякъде заради развратното влияние на чуждоземците — малцина тачеха заветите на предците номади да не се глезят с маси, пейки и други измишльотини, а да водят домашния живот на пода. Улойхо се катурна с наслада до Младшия, давайки почивка на кривия си гръб.
Бе изминал цели петстотин крачки по улицата дотук. За него това бе много, мъчително много. Един от доверениците незабавно му побутна купчина пъстри възглавнички.
Кей-Сонмор преглътна питката, сдъвка и перото зелен лук, което висеше от устата му, и изсумтя:
— Гощавай се, докато е топло.
— О, аз… — смути се гърбавият, — нали знаеш, толкова късно не вечерям. Инак на сутринта ме боли стомахът.
Луга изхъмка, сякаш на глас изрече — е, какво да те правим, открай време си ни лигльо, такъв си остана. Сетне налапа нова питка, без да забрави да жертва малко залче на пламъка в огнището. Щедро си добави лук, който топна в червен лютив сос от малко гърне, хвърли в устата си и парче пушена сланина — за разнообразие. След като натъпка всичко това между зъбите си, челюстите му замърдаха делово и съсредоточено. Чак драго да ти стане, като гледаш как се храни човек с несъкрушимо здраве!
— А ти си пийни с нас, за да не те мъчи стомах — предложи довереникът, наливайки в издути канчета нардарско гроздово вино. На дневна светлина то имаше зелен цвят, но сега отблясъците от огнището го правеха червено-златисто, с искри.
— Ако си пийна, ще ви се наложи да ме носите у дома — кротко отказа с усмивка Улойхо. — Не съм като вас.
Луга гръмко се засмя. Той с охота и без злоба се присмиваше над недъга на приятеля си, без да се притеснява, че ще нарани гордостта му. Донякъде това се харесваше и на самия гърбушко. Правилно, дръжте се с мен като с равен. Е, само дето имайте едно наум — както с виното… Довереникът рипна на крака, без да чака нареждане. Излезе и скоро се върна с чашка прясна сметана и купичка рохко сварени яйца. Улойхо благодари и се зае с угощението. Ядеше бавно, спретнато и чинно. Съвсем не като Сонмор Младши.
— Имам молба към теб, побратиме — каза недъгавият майстор след вечерята. — Дали не би могъл някой от твоите бойни момци… такова… да поживее, да речем, известно време в моя дом?
Кей-Сонмор обърна не само лице към него, а и плещите си, цялата снага. Движението се получи страховито, като на гъвкав звяр, никак не му личи, че е пил и пиво, и вино, пък и на силното тяло не му тежеше и капка излишна тлъстина.
— Да не те притеснява някой? — попита уж спокойно. Ала никой от кондарци и жителите на околните села не би желал Улойхо, отговаряйки, да произнесе неговото име.
— Ти пък! — махна с ръка сакатият, като се усмихваше. — Никой не ме притеснява. Просто… Виона, разбираш ли, се е поболяла от кошмари. След като роди, все лошо сънува, а после само едно ми повтаря — ще дойде някой и ще ни убие. Та си рекох… да й пази страх… Ще ми помогнеш ли, побратиме?
Някога, преди години седемгодишният син на всесилния Сонмор спаси свой връстник, сакато сираче, от улична момчешка банда. И благодарните сълзи на отърваното хлапе, подсилени от бащината похвала, го изпълниха с такава неизпитана дотогава гордост, толкова му допадна да се чувства суров защитник на слабите и безпомощните, че наследникът на Нощния конис веднага заяви на висок глас, та всички да го чуят — ето това момче е мой побратим! Мислете му само криво да го погледнете! Направо сами гроб си изкопавате…
„Ти гледай да не си завъдиш още побратими — отбеляза баща му. — Не пилей напразно подобна връзка, това не е милостиня.“
„Не я пилея!“ — упорито отвърна синът. Оттогава минаха двайсет зими, единият от побратимите се подготвяше да поеме огромна власт, другият с труд и умели ръце се замогна, понесе му се славата на изкусен златар, прочут надалеч ювелир. Ала дружбата им остана същата както преди.
— Виона, казваш… — промърмори Кей-Сонмор и се изтегна върху възглавничките като преял тигър. Кипналата му преди мигове кръв неохотно се успокояваше. — Че тя след раждането още не е на себе си! Ставало така с някои жени, разправяли са ми.
Той нямаше законно семейство. Също като баща си. Също като предшествениците му. Защото не приляга на скитник-разбойник, ловък крадец и смел грабител на богаташи да се обвързва с жена, деца, имущество, дрънкулки… Преди време подобен обет са давали всички, посветени в Сонморовото братство, но днес старинната повеля се спазваше само от главатарите. Бащата на Луга бе едва ли не първият Нощен конис, обзавел се с къща, ала майката на наследника му така и не бе зарадвана с венчална халка. Виж, пръстени за подарък от плячката… Кей-Сонмор също не се канеше да подарява халка на някое от своите момичета. Улойхо обаче се ожени. И то как!… Видял на робския пазар зашеметяващо хубава девойка. Ахнал. И незабавно, без да помръдне от място, тръснал пред продавача кесия с жълтици — цяло състояние. И, пак без много-много да се помайва, според обичая повел робинята в кръг около свят огън, пред свидетели я нарекъл своя законна съпруга, с което й подарил свободата. Тогава ахнали всички, които познавали майстора, а го познавали мнозина, освен шепа пристигнали от другия край на света чужденци. Постепенно Кондар престанал да ахка, ала никой не предполагал, че дивната красавица ще отвърне с взаимност на
