занаята ни на лечители неща, предадени ти от великия мъдрец Тилорн.
Чевръстият Никила донесе виното и жрецът потопи конеца и иглата в стъкленицата, а после, като поразмисли, оплакна и ръцете си в течността.
— Ние ще ви навестим с моя господар утре — намеси се Вълкодав. Еврих, който неволно вече предвкусваше дълга и увлекателна беседа със стария жрец, се сепна и побърза да се съгласи.
Никила ги изпрати до вратата.
— Когато за първи път съзрях Светлината — каза той на Вълкодав, — веднага реших да избера за себе си пътя на жреца-воин. Бленувах да следвам Големия брат, сиреч да преследвам Злото и да наказвам с огън и меч всичките му прояви, където и да насочи Предвечният нозете ми. Но моят Наставник… — Никила с усмивка се озърна назад, — той ми рече: преди да наказваш, следва да се научиш да прощаваш. Затова дойдох тук и ето че служа на Малкия, като лекувам пияници, пребити в кръчмарски свади, дребни крадци, налагани с камшик от стражници, както и блудници, прихванали срамна болест… Милостив съм към всички онези, които се канех, ако не да изтребвам с остра стомана, то да порицавам с огнедишащо слово!… — Никила пак се усмихна, този път срамежливо. — Отначало си казах, че това служение е призвано да кали духа ми… да изпита колко здрава е вярата ми… мечтаех час по-скоро да привърши срокът ми и да поема избрания преди път… А сега вече си мисля — дали моят Наставник не е видял в мен нещо, недостъпно за мен самия? И е прозрял, че истинското ми предназначение е не да сразявам Злото с меч, а с лекарско изкуство да изтръгвам хората от гибел? За да могат те отново да осъзнаят живота си и да се приобщят към Доброто?…
Последното изказване се стори на Вълкодав като камъче в неговата градина, вянинът усети как вратът му настръхва сприхаво. Нещо твърде често напоследък го учат как да живее!… От Майка Кендарат бе готов безропотно да чуе всичко, каквото й е угодно да каже. Ала от някакъв си жрец, който още с нищо не е доказал своето право да го поучава?…
Потискайки раздразнението си, той пъхна ръка в кесията си и изсипа в шепата на жреца няколко сребърни монети — почти цялата си надница.
— Вземи — каза на Никила. — Аз ги пребих, затова дължа дарение на този Дом.
Никила се поклони благодарно, но когато се изправи, Вълкодав ненадейно видя в очите му палави искри.
— И все пак понякога — промълви Никила, сякаш за да продължи прекъснатата си мисъл, — понякога взема да ми се струва, че воинският път за утвърждаване на справедливостта също не е лишен от предимства… Защото, нима не ни учат и Големият, и Малкият, че преди да вдъхнем в тялото здраве, следва да изтребим заразата?…
На следващия ден заеманото от Еврих място на масата край кухненската врата в кръчмата „Сегванска зъбатка“ бе пусто. Граматикът заяви на Вълкодав, че печеленето на пари може да е важна работа, но над презряното сребро стои една беседа с учен събрат. Вянинът понечи да го подсети, че нищо чудно в лечебницата да се веснат хората на Сонмор, ала после поразмисли и премълча. Ако усетът му все още бе останал остър, след несполучливото нощно нападение следваше да се очаква нещо извънредно в „Зъбатката“, едва ли разбойниците ще се занимават с някакъв си арантянин, пък бил той и трижди учен. Какво толкова извънредно нещо очакваше вянинът? Ами, да речем, в гостилницата да нахълта цяла дузина главорези и да извадят заредени самострели изпод наметалата си. Със сигурност по-безопасно за Еврих щеше да бъде да си приказва с жреца-лечител до самозабрава. А и нали уж е „телохранител“, редно е да се погрижи за „господаря“ си… За предпочитане е граматикът да се намира там, където Вълкодав може и да не успее да се застъпи за него, отколкото да стърчи там, където има изглед да бъдат пречукани и двамата…
Нищо не спомена пред Стоум за снощната засада, денят започна както винаги. Щом кръчмата отвори врата, народът се натъпка вътре, хукнаха насам-натам слугини, откъм кухнята повя мирис на добра храна. Посетителите поздравяваха Вълкодав, някои дори му подшушваха доверително, че са заложили големи пари на това, че и днес не ще успеят да го изпъдят от гостилницата. После пристигна, воден от спътничката си, Слепия убиец.
— Говори се наоколо — полугласно рече той, като спря до вянина, — че на трима млади мъже, на никого в този град не особено любими, нощес някой им потрошил ръце и крака. Говори се също, че същите трима тази сутрин трябвало пак да минат, за да вземат данък закрила от сиромашията в махалата, както и от безобидните артисти, които радват народа с уменията си по пазара…
Чернокожият се усмихваше. Имаше вид на човек, отдавна примирен със съдбата си, но неизпускащ възможността понякога поне да й покаже среден пръст. Девойката, напротив, постоянно се озърташе към вратата с тревожни очи.
— А аз чух — каза Вълкодав, — че и в други рибни гостилници готвят хубав калкан.
— Да идем другаде, Дикерон — тутакси се замоли на приятеля си Пеещо цвете, като благодарно кимна на вянина. — Нека отидем в предишната ни гостилница, хайде…
— Щом ти се иска да разбереш как гощават другаде — заинати се мономатанецът, — върви! На мен тук ми е добре.
Той безпогрешно тръгна към масата, на която няколко дни поред го настаняваше Стоум, при което Вълкодав скришом се порази от уверената походка на слепеца. И отново, за кой ли път се запита, какво би сторил той самият, ако го сполети мракът на подобна тегоба. Незрящ… Едва забележимо потръпна. Пеещо цвете, почти разплакана, последва Дикерон. Не можеше да има и капка съмнение, че го обича и че би скочила подире му дори в Кладенеца Бездънен, камо ли под разбойнически самострели. За съжаление, да налее на любимия си поне мъничко благоразумие, бе пряко силите й…
Вълкодав ги изпроводи с поглед — и внезапно забеляза, че улицата, обичайно оживена и пълна с любопитни зяпачи, е станала удивително тиха. По същия начин се смълчават пойните птици, чуруликащи в гората, когато на близкото дърво каца свиреп ястреб. Вълкодав веднага се извърна към вратата, като се постара да запази спокойствие, нарочно бавно. А сетне прекрачи прага и излезе навън, без да обръща внимание на недоумяващите възгласи на гостите в кръчмата. Не му бе до тях — бе видял един човек, пред когото тълпата се разстъпваше и всеки в нея се свиваше, притихваше, даже още преди да го е зърнал.
Комай имаше петдесет години зад гърба си и не се отличаваше с нищо особено — по-скоро слаба снага, прошарена коса, малки мустачки, смугло лице с тънки черти. Даже Тормар изглеждаше по-страшен от него. Ала само неопитно око и плитък ум биха направили подобен извод. Вянинът чак със стомаха си усети, че насреща му крачи воин, най-малкото равен нему. Най-малкото равен. Личеше по това как върви през човешкото гъмжило, сякаш през чисто поле. И даже не защото бе дясната ръка на Сонмор, което се знаеше от кондарци. Казваше се Икташ — и това цял Кондар знаеше…
Прилепчо, стрелнал се през отворената врата след вянина, нададе боен крясък и се устреми към приближаващия се мъж, ала ненадейно насред път се преметна във въздуха, сякаш сблъскал се с невидима стена. Стръмно полетя нагоре към покрива на гостилницата и там заподскача с жален писък по пъстрите керемиди. Сякаш отчаяно зовеше приятеля си да стори същото…
Вълкодав застана на средата на улицата и зачака. Чакаше с цялото уважение, каквото се полагаше на такъв боец. И си рече мимоходом, че добре е направил, дето не спря Еврих да иде при жреците. Сетне престана да мисли изобщо, изчисти съзнанието си от излишни разсъждения и чувства. За кратко за него съществуваше единствено предстоящата схватка. После изчезна и това, остана само слънчевата светлина, лееща се от небесните висини. Ако някой нахлуе в тази светлина и се опита да смути плавното й течение, нарушеното вселенско спокойствие трябва да се възстанови. А на каква цена — нека това бъде грижата на мъдрата Господарка на Съдбите…
Човекът насреща, също като Вълкодав способен без голям зор да разпилее всички побойници на Сонморова служба, се приближи на една ръка разстояние и спря като закован. Майка Кендарат наричаше това „разстояние на готовност на духа“. Половин педя по-близо — и…
Двамата нищо не предприеха, просто стояха мълчаливо и неподвижно. Въпреки това по улицата секнаха и последните неволни възклицания, спря възбуденият шепот, тълпата затаи дъх. Не, тук не се гласеше схватка на кирливи свададжии, тръгнали да изясняват на Западната или на Бреговата махала принадлежи
