подвикне, но бързо размисли. Какво ще стане, когато стражниците ги видят такива? С трима пребити с тях? И вземат да разпитват какво се е случило?… Разбира се, те двамата с Вълкодав не носят никаква вина. Ала Еврих неведнъж се беше сблъсквал с чудесата на чуждестранното правосъдие, което първо ти опустошава кесията, после те държи месеци наред в смрадлива тъмница, та чак после може и да те пусне, ако имаш късмет, въпреки че не си бил виновен. Граматикът не гореше от желание да проверява дали и нарлаките не следват обичаите на съседите си в това отношение. Отказа се да се убеждава точно сега дали са по- цивилизовани. Вълкодав, изглежда, бе на същото мнение. Въпреки товара си, вянинът ускори крачка, за да избегне блюстителите на реда и закона. За щастие отрядът на Брагел не ги забеляза и отмина по пътя си.
Еврих си отдъхна, но не след дълго взе да се терзае с подозрения, че навярно стражниците нарочно не са ги забелязали. Дали беше вярно?… Кой ще се закълне, че не им плащат да подминават тази или онази уличка в този или онзи час? Брагел няколко пъти се е отбивал в „Зъбатката“ и бе направил на арантянина добро впечатление — честен мъж. Еврих не искаше да допуска, че хората на всесилния Сонмор са подкупили и него. Пропъди гнусната мисъл, прекрасно давайки си сметка, че навярно никога не ще научи истината.
Продължи да се тътри след Вълкодав, следейки как болката в стомаха постепенно го напуска. Срамуваше се от безсилието си. Когато се почувства по-добре, мълчаливо улови единия от разбойниците за краката, за да облекчи спътника си.
Лечебницата за сиромаси, основана от жреците на Боговете-Близнаци, се намираше близо до пристанището. Беше голяма къща от дъбови трупи, построена преди трийсет години от богат търговец. Веднъж той се разболял тежко и само жреците смогнали да му помогнат. Зли езици твърдяха, че тъкмо те посегнали на здравето му, за да го лекуват после. Ала дали така, дали инак, накрая благодарният търговец подарил палата си на своите целители в двуцветни одежди, за да може новата вяра да има дом в Кондар, да могат Учениците да спасяват и други страдащи. Къщата представляваше повече грамаден склад, отколкото дом за живеене, предишният стопанин именно за това го бе ползвал. Сега на горния кат се приютяваха болните, а в приземието, сред останали от търговеца вещи, се трудеха немногобройните жреци — перяха превръзки, варяха илачи, стриваха лечебни прахове и дълго се взираха в стъкленици с урина, за да проумеят причините за един или друг недъг.
Когато Еврих и Вълкодав пристигнаха с тримата осакатени злосторници до лечебницата, бе станало съвсем тъмно. Вянинът с голямо удоволствие стовари нападателите на ниските стълби пред прага и потропа с юмрук по вратата. Почти незабавно отвътре зашумоляха стъпки.
— Свети да са Близнаците, почитани в три свята! — отваряйки вратата, с кротка тържественост провъзгласи брат Никила. Носеше маслено светилниче и не попита кого са довели бесовете в толкова късна доба.
— И Отеца Им, Предвечен и Нероден! — отвърна Вълкодав, застанал над слабо мърдащите тела.
„Ако почукат на портата ти — отвори!“ — гласеше една от заповедите на Близнаците. Вянинът би предпочел да тълкува тези свети слова изключително в духовен смисъл, нещо като „грях е да криеш божествените истини от жадуващия приобщаване“. Тукашните жреци обаче отваряха вратата буквално, което според него бе крайно непредпазлив навик. Че и глупав. Но пък кой е той, за да учи Учениците как именно да изпълняват завета на своите Богове?
Еврих срамежливо остана отзад в тъмното, като дебнеше ръката си да не се залепи пак за корема. И при това се тревожеше дали железният юмрук на нарлака не му е причинил някакви вътрешни увреждания, може би дори разкъсване…
— Дали ще ти се намери кътче за пострадали люде, почитаеми Никила? — попита Вълкодав. — Малко ги понатупах…
Очакваше жрецът да го укори възмутено за проявената жестокост, а после да разпитва какво я е предизвикало и дали не е могъл да не бие момчетата толкова безмилостно, щом като не му се е отворило благо слово за решаване на спора. Ала Никила не каза нищо. Веднага се наведе над пребитите, озарявайки ги със светилника. Прегледа разбитото лице, смачканата ръка, препънатото по неестествен начин коляно. После вдигна глава и попита с известна възбуда в гласа:
— Нима ти сам си ги… братко?…
Вълкодав сви рамене и кимна към здравеняка с осакатената ръка:
— Не давай на този да избяга, като се свести, уважаеми… Еврих, ела да ги вкараме вътре.
Граматикът без желание пристъпи напред, измърмори нещо учтиво и се зае да влачи заедно с жреца и другаря си окаяните злодеи в лечебницата. В това време от странично помещение се появи беловлас жрец-наставник с хаванче в ръка. Старецът изглеждаше уморен, но тъмните му очи бяха зорки и съсредоточени. Той веднага нареди да вдигнат момъка с разбитото лице върху дървен нар и донесе извити игли, за да зашие раните. Тъкмо този миг младият нарлак избра да дойде на себе си и започна диво да се озърта. Вълкодав пристъпи напред, за да затисне глупака, който сигурно би сграбчил стареца за ръцете, но белокосият жрец го спря с едно вирване на вежди.
— Земята е пълна с болка и страх, но има още Небе… — тихо промълви той, втренчен в очите на стрелеца и ласкаво галейки вкоравените му от кръвта руси коси. — Погледни, сине мой, с колко мъдро спокойствие е напоена Неговата синева…
Момъкът послушно зяпна към дъсчения таван, окаден и потъмнял с времето. Еврих забеляза как се изглади от страдалчески бръчки оцелялата половина на лицето му, как полека придоби израз на ведрина, забравяйки страха и мъката. Даже и нему се прииска да погледне нагоре, дали случайно не е зейнал отвор, а през него да нахлува синевата на небето. Едва се сдържа да не го стори.
— Виждаш ли как Небето в Своето безкрайно милосърдие ти праща чист слънчев лъч? — продължи старецът. Лежащият на нара леко кимна. — Сега този лъч ще докосне раната ти и ще я изцели… — ромолеше гласът на жреца. През това време чевръстите му пръсти премериха лъскав конец и го провряха през игленото ухо. — Малко ще щипе, защото не може да се изгони голямата болка, без да се причини малка. Но ти си мъж и ще потърпиш, нали?
Русата рошава глава пак трепна в знак на съгласие. Сетне момъкът заспа благ сън, сякаш в собственото си легло. Никила подаде на наставника стъкленица с тъмен восък, който миришеше на леко загнила слама. Жрецът внимателно проми раните, намаза разсечената плът с лекарството и взе иглата.
— Прости ми, почитаеми… — неочаквано за себе си се обади Еврих. — Имах късмета да се запозная с един велик лечител… в далечен оттук град… Той потапяше иглата и свиления конец, преди да кърпи кожата, в много силно вино или оцет. Казваше, че така убивал заразата, която плува във въздуха и може да предизвика възпаление в шевовете.
Жрец го изгледа втренчено.
— Онзи лекар — продължи Еврих — също знаеше как да приспи болника със силата на едното слово. Знаеше и как да цери с докосване. Пред мен той спаси един… човек, когото бяха наръгали с нож…
Еврих замлъкна отсечено, съжалявайки за изтърваните думи. Жаждата му на учен и любител да спори често водеше до последици, също толкова плачевни, както и склонността на тези жреци да отварят вратата, без да питат кой чука. Не можеше сега да си признае, че именно него бяха изцелили по този начин. Защото това би повлякло разказа как го е наръгал наемният убиец. Който бе пратен от…
Ала Ученикът на Близнаците само повтори, сякаш опитваше на вкус ново, непознато лекарство:
— Зараза, която се носи из въздуха… значи и вятърът я пренася… Дали ще се сетиш, добри човече, как е името на онзи мъдрец?
— Хората го наричаха Тилорн — проклинайки се наум, отговори Еврих. И за всеки случай добави: — Преди три години бях в Галирад, там мнозина го познаваха…
Старецът важно кимна.
— И аз съм чувал за него, макар на Предвечния не Му бе угодно да ни запознае… Никила, приятелю мой, донеси виното, в което днес накиснах прясна коприва!… Чул съм, добри ми човече, че благородният Тилорн прекарал в солвянската столица не повече от половин година, но там до ден-днешен го помнят с обич. Ти навярно си негов следовник или ученик? Ще съм ти признателен, ако споделиш с мен някои полезни за
