Право на двубой

повече от две години никой не го е виждал!

Въображението тозчас и нарисува картината как нейде далеч, на другия край на широкия свят, Сивият пес слуша странстващи певци, а те редят балада за едно вянско момиче, отрекло се от рода си и така се скита немило-недраго през градове и паланки, търсейки любимия си. И тогава той ще погледне мънистото, ярко блещукащото мънисто, което изведнъж ще пламне в дъгоцветен огън и…

И какво?

Ако преди това, още утре, не срещне момичето някой злодей, каквито тя, въпреки крехката си възраст, вече бе виждала. И умът й подсказа, че с тази среща ще свърши пътешествието й. Ала нозете й, изпълнени с безразсъдна лекота, през това време чевръсто я отдалечаваха от родния двор, покрай познати колиби, покрай топли обори, към пътя, вън от селцето, където като бакъреносинкава стена се извисяваше кръстосван нашир и надлъж боров лес…

Към необратимото. Завинаги.

Еленушка успя да осъзнае това „завинаги“ и мислено прекоси някаква граница, като се усети сякаш отрязано от корена дърво — вече ни да го посадиш, ни да го прилепиш към сиротно останалото пънче, ни да му влееш от предишния живот.

И тогава на няколко крачки отпред на пътечката изникна неведомо откъде сива сянка.

Пес!… Пес колкото вълк на бой, само че още по-страховит. И с кожен нашийник, към който здраво е зашито кристално мънисто, лъчиста капка. Но как така свети? Не би трябвало, няма слънце да запали студеното огънче в нея… Сърцето на Еленушка подскочи.

— Здравей — прошепна тя. И коленичи, протегна ръце насреща.

Песът бавно се приближи. Не махаше приятелски с опашка, не тръгна да се умилква като другите кучета. Сведе глава, притисна чело към нейното и остана така. Еленушка прегръщаше могъщата шия на звяра, с наслада ровеше с пръсти в козината му, гъста като нищо друго, и си повтаряше наум, че сега всичко, наистина всичко ще потръгне. Всичко ще стане както трябва.

По някое време тя се изправи и се хвана за нашийника, вдигна дисагите от земята, нарами ги.

— Да вървим, кученце! Да вървим по-скоро!

Той я погледна, като че ли въздъхна и решително тръгна… обратно към селото.

— Не натам, кученце! — примоли му се тя. — Ние с теб… трябва да потърсим нашия човек!

Песът отново се взря в очите й. Разбираше той, много добре я разбираше. За по-сигурно стисна със зъби края на полата й.

И поведе Еленушка назад, у дома.
В морето, е небето, далеч от земята,
носи се синият плащ на мъглата,
там, като сенки, кораби плават,
незнайно къде и защо заминават.

По дъсчени палуби хора будуват
и някой въздъхва, нелека съдба,
В трюма степания робски се чуват,
и бият се плъхове пак за троха.

Ала тук, дето чайки се карат без думи,
де вълната вечно се бори с брега,
за нас са миражи платната издути
и няма да чуем на роби плача.

Оттам не се вижда кеят порутен,
и рибята мърша, в скалите що гние —
за тях само знак сред камък се гуши,
дъга, а под нея рекичка се вие…

9. Жената на ювелира

Наглед това бе най-обикновена къща зад висока ограда, увенчана с медни шишарки. Намираше се в Прибрежната махала, там, където улицата на Скъсаното въже се отдалечаваше от търговското пристанище и тръгваше да се катери по крепостния хълм, като постепенно ставаше по-спокойна и по-чиста. Махалата бе най-старата в Кондар, построена още преди Последната война, когато стените, издигнати с голям излишък, ограждаха и селището, и солидно парче поле заедно с част от гора. Праотците са градили не като в днешни времена, не на къщички и колибки, притискащи се една в друга, а на цели палати — волно, широко, с просторни дворове. От друга страна, праотците не са разбирали от разкош, били са сурови хора, палат са наричали обиталище за трийсетина души, зидано от светлосинкав местен камък и с глинени керемиди отгоре. Днес такова жилище може да си позволи що-годе заможен търговец или майстор занаятчия. Само че без двор. А съвсем друго си е да има къща, която не е сбутана сред останалите, посред уютна градина с плодни дръвчета и прекопани лехи със зеленчуци за домашната трапеза. Същата разлика е като между могъщ дъб в полето и негов роден брат, заклещен в прангите на гъсталака от други дървета, принуден да се бори за светлина. Но какво да се прави! Стените, някога строени със запас оградена земя, сега вече само дето не се пропукваха от напиращата жива плът на града.

Наследниците на най-първите кондарци, живеещи в Прибрежната махала, до последна възможност се вкопчваха в родовите си гнезда. Позор е да предадеш малкото си имение в чужди ръце, за да се преселиш поради сиромашия нейде в Средната махала или съвсем на дъното — в махалата Калинов храст… Позор не позор, ала все се случваше. Колко срам и сълзи бе видяла улицата на Скъсаното въже, докато по нея си тръгваха в миналото могъщи семейства, изпращани от подигравките на просяци и ратаи, които с радост идват да зяпат нещастието на бившите си господари!…

А подир тях в палата зад яката ограда се нанасяха нови люде, нерядко от онези, които преди не само че не влизаха тук, а дори ги пъдеха с кучета от двора.

Разказваха обаче, че преди половин век, когато настъпил часът къщата зад оградата с медни шишарки да сменя собственика си, нямало нито взаимни обиди, нито дрязги, нито дълго и усърдно пазарене. Нямало ги алчните освирквания на бедняците, опитващи се да отмъкнат нещичко от преминаващите каруци с покъщнина. Загадъчно? Няма никаква велика загадка, ако се знае кой именно предложил на тогавашните стопани щедро заплащане за дома им.

Сонмор. Ето кой. Съвсем младият тогава Сонмор.

И тъкмо той сега обитаваше допадналата му преди време къща. През последните години той все по- често се замисляше да се оттегли, затова и все повече от делата му на нощен владетел се поемаха от наследника, неговия син, Кей-Сонмор, сиреч Сонмор Младши. Къдравият брадат мъж, навършил двайсет и седем зими живот, вече за много неща се разпореждаше самостоятелно. Но за по-значими и важни дела неизменно засега търсеше съвет и позволение от баща си.