И, то се знае, на никого не му се искало да си спомни, че всичко започнало от страстното желание на другаря Устинов да демонстрира осведомеността си за последните постижения в западната технология, от една малка дописчица в провинциален американски вестник. Сигурно някоя много малка фирма се е опитвала да си направи реклама. Сериозните хора не обърнали внимание на това съобщение. А дори и да са обърнали, разглеждали са проблема не от един аспект, а от много, комплексно.
ТУХЛЕНИЯТ БОМБАРДИРОВАЧ
Щастието паднало от небето.
Един американски стратегически бомбардировач Б-29 извършил принудително кацане на съветска територия. Бомбардировачът бил участвал във въздушно нападение против общия противник — Япония, и, повреден в боя, едвам можал да стигне до най-близкия съюзнически аеродрум — Барановското летище край Усурийск. Повредата била дребна: крилото на няколко места било пробито от картечен откос на японски изтребител, поради което бомбардировачът загубил много гориво. Командирът имал избор: да насочи бомбардировача право към океана, а екипажа си да обрече на сигурна гибел, или да се добере до верния съюзник, да позакърпи дупките, да зареди самолета с гориво и след два-три дена отново да вземе участие в бомбардирането на Япония. Командирът предпочел второто решение. Бомбардировачът струва няколко милиона, разсъждавал той, повредите са незначителни. Екипажът е здрав и читав. Екипажът е много опитен, а това по време на война комай е най-важното. Защо да хвърля такъв екипаж за храна на акулите? А съюзникът е наблизо. Така най-добрият в света стратегически бомбардировач се оказал на територията на Съветския съюз.
Новината преминала 10-те хиляди километра от Усурийск до Кремъл и всички бюрократични бариери за няколко минути.
На Йосиф Висарионович докладвали за станалото по време на съвещание. Сталин се замислил за миг, а след това помолил да останат само членовете на Политбюро, съобщил им новината и лукаво усмихнат ги помолил да се изкажат.
Мнението било единодушно: под всякакъв предлог да задържим самолета за една седмица, за да могат специалистите да се запознаят с него.
— Ами ако изобщо не върнем самолета на съюзниците? -попитал Великият вожд и Учител, след като разпалил лулата си.
— Ще се засегнат съюзниците, другарю Сталин — предпазливо му възразил Молотов.
— Могат да прекратят доставките — добавил Каганович. -Какво ще правим без студебейкъри?
Великолепният американски армейски камион „Студебейкър“ бил признат от всички — като се почне от обикновените войници и се стигне до маршалите — за най-доброто военно возило. Прочутите руски катюши БМ-13 се монтирали само на тези американски камиони, а и не само те. Съветската артилерия била най- мощната в света, но неин основен влекач и транспортьор на боеприпаси бил пак американският студебейкър. Снабдяването на цялата грамадна армия се осъществявало изключително със студебейкъри. Освен камиони съюзниците давали и още сума неща, твърде важни за Съветската армия — от свързочни средства и джипове до изтребители „Аерокобра“, бронетранспортьори и танкове.
Доставките можели всеки миг да бъдат прекратени и като взели това под внимание, членовете на Политбюро се позамислили. Всички предпазливо се изказвали против предложението да не се връща бомбардировачът. Единствен Берия мълчал, изчаквайки, мъчейки се да разбере накъде бие Великият учител.
А Учителят презрително изпуфтял в отговор на опасенията на Политбюро и заявил:
— Германия скоро и тъй и тъй ще я удушим, а кое ще е на ред след това? Как ще воюваме срещу Англия и Америка без стратегически бомбардировач? Съюзниците ще преглътнат това — добавил той, след като подръпнал от лулата си, — ще се поядосват малко и ще забравят станалото. А бомбардировачът да се прекопира едно към едно и след година да лети.
Берия енергично подкрепил Сталин. Членовете на Политбюро дружно се съгласили. Всички те отлично знаели основния принцип на Вожда и Учителя: с приятел и съюзник се дръж като с жена — колкото повече я биеш, толкова повече ще обича. Всеки от тях обаче силно се съмнявал, в душата си, есттествено, че съюзниците ще си затраят и този път.
Но съюзниците си затраяли. Американският екипаж бил върнат, но най-добрият в света стратегически бомбардировач — не. Съветската страна не си направила труда да даде каквито и да било обяснения по въпроса: няма да ви го дадем и толкоз.
Доставките по лендлиза си продължавали както дотогава, защото американските дипломати имали навика да обсъждат възникващите проблеми, без да ги обвързват с въпросите на военните доставки.
За ръководител на копирането бил назначен най-добрият от съветските авиационни конструктори А. Н. Туполев и новият съветски стратегически бомбардировач впоследствие получил неговото име — Ту-4. Да помагат на Туполев били привлечени още 64 конструкторски бюра и НМИ, които трябвало да копират двигателите, горивото, материалите, от които бил изработен Б-29, както и всички негови системи за навигация, прицелване, вътрешна и външна връзка и много, много други неща. Координацията на работата на всички КБ, НИИ и заводи била възложена на другаря Лаврентий Павлович Берия, а за негов главен технически консултант бил назначен авиоконструкторът Яковлев, който най-добре се разбирал със Сталин и най-добре от всички умеел да му угажда.
Във възстановения Воронежки авиационен завод спешно бил построен гигантски цех, в който между другото 22 години по-късно направили несполучлив опит да изкопират „Конкорд“, наричайки го пак с Туполевото име.
Б-29 бил разглобен на хиляди най-дребни съставни части, които били разпределени между министерства, ведомства, конструкторски бюра и НИИ с категоричното нареждане да се прекопира детайлът, агрегатът или приборът и след 10 месеца да се пристъпи към серийното му производство.
Сигурно тъкмо заради тези дребни детайли, възли и механизми, разпратени по целия Съветски съюз, бомбардировачът получил печалното наименование „тухлен“. А може би този позорен прякор му бил лепнат просто защото самолетът бил значително по-нескопосен от оригинала. След Ту-4 всички несполучливи самолети, а особено онези, които точно се копирали от чуждестранни модели, започнали неофициално да се именуват „тухлени“. Най-известен сред тях ще си остане, то се знае, Ту-144 „Конкордски“. Но този път не сме разполагали с оригинален екземпляр, а само с известен брой чертежи. А може би е дала отражение липсата на желязната ръка на Лаврентий Павлович: без него, Бог да го прости, целият технически прогрес повяхва.
Трудностите се заредили още от самото начало на копирането. Първо, не можело и дума да става за използване на метричната мерна система. Защото, ако се намаляло, макар и с десет милиграма, теглото на всяко нитче, това в резултат можело да доведе до намаляване на якостта на цялата конструкция. Ако теглото се увеличело поне малко, това можело да се отрази върху теглото на целия самолет. Туполев разбирал, че ако ще копира самолета, трябва да копира всичко подред, включително нитовете, винтчетата, гайчиците и болтчетата.
Съветските търговски представители в Канада, Англия и САЩ започнали на малки партиди, за да не събуждат подозрение, да закупуват измервателно оборудване. Спешно се наложило да бъдат преобучени хиляди инженери, техници и работници да боравят с дюймове, футове и фунтове.
За стотиците бъдещи бомбардировачи започнала спешна подготовка на хиляди екипажи и десетки хиляди души наземен инженерен и технически състав.
— Колко галона гориво ще са нужни при нормален разход на гориво и при липса на вятър за полет на 1000 мили на височина 30 000 фута? — такива елементарни задачки затруднявали не само опитните асове, воювали през цялата война, а и професорите от Военновъздушната академия.
— Налягане 12 фунта на квадратен дюйм в тръбопровода -много ли е или малко?
Може за американските и английските специалисти, свикнали да боравят и с двете мерни системи, това да не е чак толкова трудно, но за съветските то станало проблем номер едно. Поради това били допуснати
