— Да — казах аз.
— Да, да, ама не. Още снощи се видяхме, щом си пристигнах. И знаеш ли за какво?
— Идея си нямам.
— Павката от известно време бачка с група сърби от Пирот. Преди да ми звънне, бил там да кара празниците и понеже се мисли за тарикат, някакви двама сърби били под пийнали здраво и му показали моята снимка и му искали съдействие да стигнат до мен в София.
Бях зашеметен от чутото. Значи веднага след разговора ни Маджо е поръчал Поли, освен ако не е било по-рано. Тук касетата изщрака, но на Поли не му направи впечатление.
— Това сериозно ли е бе, Поли? — попитах аз.
— Повече от сериозно. Дори Павката беше уплашен и дойде да ме предупреди.
— Ех, как ме е яд! — имитирах злоба аз. — Ако бях го освиткал оная вечер Бай Миле… Сега всичко щеше да е наред.
— Спокойно… Щом един път си го засякъл, и втори път ще има… Копелето му гадно… Подозирах го, че отдавна бачка по мен и ето на… оказа се вярно. Ама и ти, Жоро, си много откачен. Вярно, че ми каза, че ще го работиш по празниците, ей бога ми, мислех, че се бъзикаш. А ти, ти наистина си го чакал!
— Трябват ми парите, Поли — реших да се направя на алчен аз.
— Аз пък се надявах, че го правиш заради мен захили се Поли. Чуй ме сега — на мига стана сериозен, това го умееше. — Ако смяташ, че няма да се справиш сам, ще изкарам Женята — сякаш не се усети, че за пръв път споделя и продължи:
— Той има няколко човека… и твоите ще направите жесток екип. Така ще го освиткате много по- бързо.
— Прав си, Поли… Но моите хора никога няма да искат да се срещнат с други. Те вярват само на мен.
— Верно. Вършачите сте особено племе. Не искат да са на светло. Но има и нещо друго. Искам да поемеш още една поръчка… но ако не можеш, ще я дам на Женята.
— Давай. Имам свободен човек за нея.
— Сигурен ли си?
— Да. Той е самостоятелен. Не е в другия екип.
— Добре тогава… Става въпрос за Брендо.
— Брендо ли? — изненадах се аз. — Нали за Брендо бореца ми говориш?
— Да не ти е приятел от спорта? — погледна ме съмнително Поли.
— Не, Брендо никога не ми е бил приятел — Значи няма грижи?
— Няма — кимнах. — Казвай каква е офертата? За него 20 000 марки, той е стар тарикат и трябва да се подходи внимателно. Затова и цената е по-голяма, отколкото на Кузо Дългия.
— Къде мога да го намеря? — попитах.
— Жоро, Жоро, бате ти Поли се е погрижил за всичко. Вместо да си почивам, от сутринта съм хукнал да събирам информация, за да ти помогна максимално. — усмихна се той. — Сутринта дойде Иван Доктора да ми покаже къде живее Брендо. След това го накарах да ми изреже снимка от тяхна обща. Ето — подаде ми той шепата си.
— Поли — взех снимката аз, — как му беше името на Брендо, че аз изобщо не го помня.
— Брендо не ти ли е достатъчно? — тук се сетих, че сгреших. Вече не го записвах, касетата отдавна бе свършила, но веднага импровизирах.
— Не, бе, за всеки случай. Ако го набарат в тъмното, а не са сигурни, че е той въпреки снимката, могат да се доближат до него и да се направят на полицаи. Ако го питат дали е Брендо, е несериозно. А така с трите имена питат и ако е нашият човек, го застрелват.
— Добре, прав си, както обикновено. Казва се Ивелин Банев.
Много ме беше яд, че касетката бе свършила. С този разговор щях да държа Поли завинаги в ръцете си.
— Жоро, с тая поръчка върша услуга на Доктора.
— Че за какво му е на Иван да убива Брендо?
— Знам ли? — повдигна рамене той. — На мен лично той не ми пречи. Но Иван го е хванала параноята, че Брендо иска да го убие. Нали някога купиха заедно един терен на „Витошка“, който между другото беше единственият празен терен там. Та тогава Брендо предложи да го пишат на тъста му Сашо Добринов — Бицианито. Нали го знаеш? И сега Брендо не иска да му връща терена. Поводът бил, че сме го изхвърлили от контрабандата с цигари.
— Защо ти е, Поли, да се отклоняваме с тая глупост.
— Как защо бе, Жоро? Понякога ме дразниш… в теб няма грам подлост — подцени ме Поли. — Аз Иван Доктора го записах вкъщи на камерите как го поръчва. И искаше дори да си я плати. През кура ми е, че аз ще му платя поръчката. Казах му, че е услуга. Така ще ми е завинаги в ръцете, нали се сещаш.
Разбира се, че се сещах. Само преди минути си мислех същото за Поли.
— И знаеш ли защо ти ги разказвам тия нещица? — победоносно ме погледна Поли — Ако свършиш с Бай Миле и Брендо, после ще натиснем Иван и аз ще ти пусна процент от цигарите като награда… Което съвсем не значи, че ще спрем с поръчките. Искам да поддържаш постоянно екипи. Това трябва да ни е перо в бизнеса.
Явно бях направил учудена физиономия, защото Поли ме сепна:
— Какво си ме зяпнал бе, Жоро? Живи и здрави, и като одъртеем, ще поръчваме. Не си ли гледал по филмите какво правят сицилианците?
Нямах отговор на този въпрос. Бях меко казано ужасен. Кимнах не на себе си и отвърнах:
— Хайде да вървим… Да ми покажеш къде живее Брендо. Няма време за губене.
— Прав си! Карай към Княжево.
Трафикът беше натоварен и след около половин час успяхме да стигнем до Княжево. Спряхме по една стръмна улица.
— Давай нагоре — нареди Поли.
Колата забуксува и не можахме да се изкачим по улицата. Гумите на старото БМВ бяха доста износени.
— Да не губим време — изнерви се Поли. — Ще се качим пеша.
Нахлупи каскета си почти до веждите, вдигна яката на якето си и закрачихме по заледената улица. Стигнахме до стара двуетажна къща.
— Това е — посочи с ръка. — Тук е гаража, в момента е със стара „Тойота Ланд крузър“ — Живее на втория етаж. Давай да се махаме, че измръзнах, а и кой знае, може да ни засече.
През целия път на връщане и двамата мълчахме в колата. Когато наближихме към дома му, той каза:
— Ще ти трябват пак два „Макаров“ и заглушители, нали?
— Защо два? Пращам един човек — погледнах го внимателно.
— Ти предишния път, Жоро, защо мислиш, че ти дадох два? Не ти ли обясних?
— Не, или съм забравил…
— Ти никога не забравяш — сериозно ме погледна Поли. — Явно съм пропуснал да ти обясня. Единият е резервен, ако засече основният, веднага вадиш втория. Сега ще направя нещо, което никога не съм правил.
Бяхме паркирали пред входа на Зоологическата градина, която беше на двайсетина метра от дома му.
— Аз пратих Момчил да застреля Кузо Дългия — версията ми се потвърждаваше и продължих да го слушам. — И този идиот взе, че свърши работа — захили се злорадо Поли. — Само че сега ще предупредя и теб, добре, че се сетих… Никога не искам да ми разказваш как са протекли нещата при мокра поръчка. И ти не карай твоите момчета да го правят.
— Защо?
— Защото ако утре ни хванат куките и ни пуснат на детектора, ние няма да знаем нищо и ще сме чисти… — не се бях сещал за това и погледнах Поли с добре изиграна благодарност. — Явно и оня дебил Момчил не се е сетил, защото преди да го спра, ми разказа всичко. Каза ми как изчакал Кузо във входа,
