— Не е нужно. Аз просто искам да работя за теб.
— А защо? — учуди се той.
— Защото съм чувал, че ти си най-коректният човек в нашата организация.
— В моята… Все пак аз я създадох. Но да се върнем пак на снимката. Тази снимка освен мен и него, я имат още трима човека. За това искам да го запишеш. Откъде да съм сигурен, че някои от другите трима не ти я е дал?
— Добре, ще го запиша, за да се убедиш.
— Ще ти бъда задължен — кимна Маджо.
— Понеже ти отвори тази тема, искам да знам точно как ще ми се издължите?
— Ти за какво си мечтаеше, като беше малък?
— Да стана голям спортист, но ми попречиха контузиите.
— Е, това точно не мога да ти го уредя. Но ще те питам направо. Какъв бизнес би си избрал?
— А ти какъв ми предлагаш? — погледнах го аз.
— Наясно си, че имаме големи възможности. Но те моля да се съобразяваш, че те все пак са в рамките на човешките. Така че подхвърли някоя идея.
— Ами може би нещо като това тук — посочих ресторанта с поглед. — Последната година въртяхме с Поли заведения и ми допадна.
— Като това тук ли — обади се Славчо. — Абе, Жоре, отминаха годините, когато се печелеше от това. Знаеш ли защо съм създал това място?
— Идея си нямам. Сигурно да изкараш повече пари — подсмихнах се аз.
— Не бе, Жоре — покровителствено ме погледна Славчо. — Това е място за бизнес контакти. От него аз само губя, не печеля нещо. И вчера ти казах… аз вече съм банкер. С това заведение се правя на гостоприемен домакин.
— И все пак… — прекъсна тирадата му Маджо, вече леко подпийнал. Пред него се мъдреше наполовина празна бутилка уиски Royal Salute.
— Какъв искаше да станеш като малък? Освен спорта де — допълни той.
— Адвокат — отсякох аз, което беше изключително преднамерено.
— Ха-ха — подскочи Славчо. — Ти знаеш ли, че бате ти Младенчо завърши съвсем скоро в Благоевград?
— Не знаех — усмихнах се аз.
— Може би, някой ден — наклони леко глава той, — като мине цялата тая гадна история, ще го направиш. Мисля, че това е твоето призвание. Но в тоя ред на мисли — продължи Маджо, — се сещам, че тази история едва ли ще приключи скоро.
Докато говореше, бръкна с ръка под масата и извади пачка долари.
— Ето ти 10 000 долара… На първо четене, естествено.
— Не знаех, че толкова евтино оценявате услугата ми. Тези пари и сам ги печеля, без да рискувам толкова!
— Успокой се! — нервна тръпка мина през лицето му. Не беше свикнал да му говорят така. — Тези дни ще ти пратя още. А когато ми донесеш първия запис, ще ми кажеш какво точно искаш.
Прибрах парите под балтона си, който не бях свалял, и се надигнах да тръгвам.
— Чакай малко! — спря ме Маджо. — Славчо може би вчера ти е благодарил, но сега искам и аз да го направя… от сърце. Това че и пред тази година аз ще мога да се радвам на приятелството на Славе и на Дебелия, както ти го нарече… аз никога няма да го забравя.
ГЛАВА 12
Късно вечерта към осем чаках Поли в старото БМВ на майка ми пред входа на зоологическата градина. Предишния ден се бе завърнал от Италия, където посрещнал новогодишните празници. Пристъпваше към мен с обичайната си набиваща походка, целия облечен в черно. Потреперих, наместих се в колата и докато го изчаквах, натиснах копчето за запис на съвсем новото си диктофонче „Сони“, което си купих сутринта и бях сложил в малко черно калъфче във вътрешния джоб на якето. Бях махнал радиото в колата съвсем преднамерено. Поли отвори със замах и седна рязко отпред.
— Какво ти е бе, Поли? — погледнах го учуден от държанието му.
Той отвори кутия „Боро“, запали и издуха дима.
— Неприятности, Жоро! Карай нанякъде, че ми е кофти.
— Накъде? — попитах го аз.
— Нанякъде… знам ли… по околовръстното. Подкарах към околовръстното. Притеснявах се, че едната касета е едва трийсет минутна, а нищо не си бяхме казали. А и очаквах и копчетата за запис да изщракат в един момент. Затова реших да го заговоря дори с риск да се разсърди.
— Поли, искам да ти кажа какво изпуснах на първи вечерта.
— Казвай — свъси вежди Поли.
— Дебнах Бай Миле пред „Олимп“. Беше до късно там.
— Не говори с имена — просъска той.
— Проблем ли е? — погледнах го с невинно отражение.
— Не, но все пак… — Поли замълча за миг и продължи. — Та значи видял си Червения — наричаше го така заради червената С класа.
— Да.
— И защо го има още тогава? — просъска той. — Защо не свърши работа?
— Маджо беше с него — изстрелях аз — Нарочно говорех бързо, за да не ме прекъсне и да поиска да говорим закодирано.
Карах и гледах в него — Я спри — развълнуван извика той.
— Нали искаше да карам нанякъде.
— Отбий в тая пряка. Не е нужно да говорим в колата.
— Че какво й е на колата?
— Нямам доверие на коли. Винаги може да се монтират бръмбари… нищо, че е на майка ти. Нали знаеш, че куките ни мачкат на най-слабите места? — завих рязко на една пряка. — Ти пък къде спря?
— Що, к’во му е тука — погледнах го аз.
— Ами наблизо са къщите на Маджо, Маргина и Пашата.
— Е, и?
— Охранителите им се въртят наоколо. Нищо, слизай да говорим! И к’во за Маджо? — изпусна се в прав текст той.
— Ами беше с Бай Миле… двамата пияни без охрана.
— Стига, бе? — опули се Поли.
— Сериозно, няма лъжа…
— Що не ги извъртя? — попита ме направо.
— Не си ми казал нищо за Маджо. Аз мисля, че сте заедно.
— Много си праволинеен, Жоро. Ама верно е, че не съм ти казал — потърка брада. — Ама ако ги беше извъртял, нямаше да ти се сърдя. Е, нямаше да ти платя за Маджо, защото не съм го поръчвал… — затисна главата си с длани и се замисли сериозно. — Всяко зло за добро! — обърна се с библейската си фраза към мен. — Много правилно си постъпил. Маджо наистина ми е нужен.
Това ми беше достатъчно, защото Маджо щеше да чуе на записа, че Поли няма намерение да го убива. Но за спокойствие на Маджо, реших да го попитам още веднъж.
— Добре бе, Поли! Какво толкова го пазиш този Маджо. Какво толкова, ако го извъртим?
— Не проявявай алчност. Първо, няма кой да ти го плати, а и казах ти, че ми трябва. Сега да минем на моя проблем. Още докато бях в Италия, ми звъня Павката Митничаря, сигурно го помниш?
— Да, разбира се.
— Настояваше да се видим спешно, реших, че ще ми иска пари.
