— Искаш ли да го опитаме, като свършим разговора?
— Добре — провлече тон той. — Работата преди всичко!
Доброжелателното отношение на Маджо ме отпусна. Усещах, че той се стараеше да разчупи йерархията и да скъси дистанцията, която аз преднамерено поставях.
— Да започваме! — скръсти ръце Младен.
— Няма да си говорим в прав текст — казах аз.
— И аз щях да предложа същото — усмивката не слизаше от лицето му.
— Как ще се разберем тогава? — обади се Славчо.
Маджо го погледна укорително и почти веднага лицето му се разтегна отново в онази загадъчна усмивка като Джокондата на Леонардо. Уж те развеселява, а всъщност не знаеш какво точно изразява.
— Славе, аз отдавна съм обяснил как трябва да се говори. Сигурен съм, че нашият нов приятел — погледна ме той — не е пропуснал да усвои този метод! — наклони се към мен и попита леко през зъби, почти шепнешком: — Искам да знам върху мен в момента има ли екип?
Точно в този миг сякаш с гъба изтри доброто впечатление, което беше създал. Но бързо прецених, че всеки на неговото място би попитал първо за собствената си сигурност. А и имиджът, който си бе изградил, предполагаше, че го гони параноята.
— Няма — отговорих съвсем спокойно, като го гледах в очите.
Маджо отклони погледа си и започна да мачка влажните си ръце, които трепкаха нервно.
— Откъде знаеш? — опита се да е равнодушен, но бях убеден, че червеят на съмнението го ядеше.
— Сигурен съм — продължавах невъзмутимо.
— Но откъде? — настоя Маджо.
Макар и дълго време да не се бяхме виждали, аз го помнех още от залата, където тренирахме борба. Наричаха го Докторчето. Докато учеше във ВИФ, работеше и като помощник-треньор и често беше спаринг партньор на елитните състезатели. И след тежките тренировки им правеше разпускащи масажи. А го наричаха „докторче“, защото използваше невероятни мазила за загряване по време на масажите и се справяше перфектно с бинтоването. Помнех и трите ни срещи, откакто работех в организацията. Общо взето, си бях създал мнение за него и въпреки опитите му, трудно можеше да ме излъже. Младен сериозно беше притеснен. Знаех, че не е редно да държа човек на неговото положение в напрежение. Още повече че се надявах контактите с него да променят завинаги живота ми. Започнах да обяснявам съвсем спокойно:
— Виж, батко Младене — знаех, че мразеше да го наричат Маджо, а пък „батко“ беше титла при борбата, която по-младите използваха към по-старите. — Моите отношения с… — за момент щях да изпусна „Поли“, но се овладях, че не трябва да говоря в прав текст.
— Дребния — подсказа ми Маджо.
— Да… с Дребния…
— Та какви, казваш, бяха вашите отношения?
— Не съм казвал, че са били… те продължават да са такива… — срязах го леко.
— Той се усмихна и погледна към Славчо.
— Няма да ни е лесно с нашия нов приятел! Нито за миг не мога да го подведа! — след което се обърна към мен: — Шегувам се! И през ум не ми е минавало да те подвеждам.
— В такъв случай да продължа — погледнах го. — Отношенията ни са равностойни. Не смее да се ебава с мен. Има ми голямо доверие и се вслушва в съветите ми.
— Това е добре — кимна Маджо — Не знам как си го извоювал с човек като него. Едва ли ти е било лесно — натърти той.
Подминах комплимента и продължих:
— Точно затова съм сигурен, че екип върху теб няма. Всички поръчки идват към мен.
— Тук, естествено, излъгах, защото Поли ме бе опровергал с очистването на Кузо Дългия. Но на всяка цена исках Маджо да ми повярва.
— Убеди ме! — въздъхна за миг. — И няма някакви хора? — пак настоя. Очевидно параноята беше второто му „аз“.
— Няма никакви резерви. Само аз съм. Маджо направи крива физиономия. Постави ръка на устните си, сбърчи чело и прошепна:
— А Женята? Той къде е?
Тук едновременно ме изненада и развесели. Все пак той пръв изпусна име в прав текст. Идея си нямах, че Маджо е информиран за Женята като извършител на мокри поръчки за Поли.
— Не се изненадвай! — извади ме от унеса Маджо. — Аз знам всичко. Или поне така си мислех до момента, в който се появи ти. И да си призная, не съм очаквал, че Поли има скрито оръжие на такова сериозно ниво. Нали не ме записваш? Аз не карам никой да те проверява! — погледна ме Маджо, осъзнал, че е казал повече, отколкото трябва.
— Никога не съм записвал някого — излъгах го аз. — Но съм чувал, че ти го правиш… винаги!
— Само слухове — направи грозна гримаса Маджо.
Определено думите ми го шокираха и не бе очарован.
— Но колкото до това, че ти никога не си го правил, мисля, че скоро ще ти се наложи.
— Не те разбирам — погледнах го аз.
— Не се стягай… Ще ти обясня — сега вече беше сериозен — Та… говорехме за високото момче… — намери добро определение за Женята.
— Високото момче се оттегли — пресякох го аз. Наскоро му се роди син и излезе от играта. Според мен не издържа на напрежението!
— Звучи логично — провлече думи Маджо. — Но кой тогава свърши една работа в центъра на София? Това беше доста скоро… Говоря за някакъв, който беше живял дълги години в чужбина.
— Нищо не разбирам вече — обади се Славчо, който през цялото време гледаше ту мен, ту Маджо и напрежението му растеше.
Направих сконфузена физиономия. Нямаше начин да не ме питат и трябваше да ги оставя с впечатление, че аз стоя зад това. Маджо улови гримасата ми, разсмя се силно и тупна Славчо по рамото:
— Ти, Славе, може да не ме разбираш, но нашият нов приятел се справя перфектно — намигна ми. — Не се притеснявай… Не си на разпит в полицията. Това е твоят занаят. Но не знам да ли си наясно каква безценна услуга си свършил на Дребния…
Реших да сменя темата. Никак не ми харесваше.
— Какво искате да правя оттук нататък — обърнах се твърдо и към Славчо, за да не се чувства изолиран от разговора. Занапред щеше да ми е нужен.
Славчо разпери плахо ръце към Младен.
— Ще продължиш да работиш! И ще бъдеш верен — каза Маджо.
— Разбира се, че ще ти бъда верен — отговорих.
— Нямах предвид на мен. Ние не се познаваме. А това е първата ни и последна среща.
— А на кого тогава?
— На Дребния — усмихна се Маджо. — Искам да започнеш да го записваш. Искам да чуя думите му… искам мислите му!
— Снимката не ти ли беше достатъчна?
— Не съм казал, че не е достатъчна. Искам да чуя думите му! Искам да знам какво мисли за мен!
— Мога да ти го кажа и без запис.
— Слушам те — погледна ме с насмешка Маджо.
— Той каза, че ти си просто обикновена мишка, с двайсет главанака около себе си.
— Е, аз през годините се уморих да обяснявам, че всеки може да бъде мишка в дадена ситуация — развесели се Маджо. — А, понеже ме попита дали не ми стига снимката. Би ли ми обяснил как точно успя да му я вземеш?
— Не беше кой знае колко трудно. Казах му, че моите хора не познават дебелия ни приятел и биха могли да го объркат.
— Умно момче! — усмихна се Маджо. — Май трябва да внимавам с теб?
