преследвачите.
— Ето ни най-сетне — каза Файниъс, като се наведе над каменната защитна стена и видя нападателите възбудено и в безредие да възлизат по скалите. — Нека ни хванат, ако могат. Който се опита да дойде тук, трябва да мине само между тези две скали, а то значи да попадне под точния прицел на пистолетите ви. Разбирате ли, момчета.
— Разбрах — отговори Джордж. — И понеже това е вече наша работа, остави ние само да водим целия бой.
— Водете бой, колкото искате, Джордж — каза Файниъс, както дъвчеше листо от равнец. — Но предполагам, че ще ми позволите поне да му се любувам… Но вижте, тия приятели сякаш нещо се съвещават там долу и поглеждат нагоре, както гледат кокошките, когато се готвят да скочат на плета. Не е ли по-добре да ги предупредиш с две думи, преди да почнат да се изкачват, само да им кажеш любезно, че ще стреляме, ако се опитат.
Групата преследвачи, спряла долу — сега вече тя много ясно се разпознаваше при светлината на деня, — се състоеше от нашите стари познати Том Локър и Меркс с двама полицаи и няколко негодници, които с малко ракия лесно можеха да се съгласят да участвуват във веселия лов на негри.
— Е, Том, твоите чернокожи няма накъде повече да бягат — каза единият от тях.
— Да, аз ги видях, че минаха точно оттука — каза Том. — Ето по тази пътека. Предлагам да вървим. Оттам вече няма къде да бягат — скоро ще ги заловим.
— Но Том, те могат да стрелят по нас, прикрити зад стената — каза Меркс. — А това, знаеш, никак не е приятно.
— Хм, ти мислиш само за кожата си, Меркс — каза Локър презрително. — Не бой се, на негрите душа не им остана от страх.
— Не виждам защо да не мисля за нея — отвърна Меркс.
— Тя е най-хубавата ми кожа. А негрите понякога се бият като дяволи.
В този момент Джордж се показа на върха на скалата и с ясен и спокоен глас извика:
— Джентълмени, кои сте вие и какво търсите?
— Търсим група избягали негри — отговори Том Локър. — Джордж Харис, Елиза Харис и техния син, както и Джим Селдън и една стара жена. С нас има полицаи и имаме официална заповед да ги задържим. Ти не си ли Джордж, който принадлежи на мистър Харис от окръга Шелби в щата Кентъки?
— Аз съм Джордж Харис. Един мистър Харис от Кентъки ме наричаше своя собственост. Но сега аз съм свободен човек и се намирам на свободна земя. Жена си и детето си считам за свои. И Джим, и майка му са също тука. Имаме оръжие да се защищаваме и ние ще се защищаваме. Можете да се качите, ако искате, но първият от вас, който дойде в обсега на патроните ни, ще бъде мъртъв. Такава ще е съдбата и на следващия, и тъй нататък до последния от вас.
— Хайде, хайде — каза един дебел нисък човек, като излезе пред другите и се изсекна. — Млади момко, не ви прилича да говорите така. Вие виждате, че сме представители на властта, на наша страна са законът и силата и така нататък. Затова разберете, че по-добре е да се предадете доброволно; защото в края на краищата вие ще трябва да се предадете.
— Много добре зная, че законът и силата са на ваша страна — каза Джордж с горчивина. — Вие искате да вземете жена ми и да я продадете в Нови Орлеан, детето ми да пуснете като теленце в кошарата на роботърговеца, да върнете майката на Джим на онзи грубиянин, който я биеше и изливаше гнева си на нея, защото не можеше да хване нейния син. Вие искате да ни върнете, Джим и мене, за да бъдем бити, изтезавани и газени от тези, които вие наричате наши господари. И ако вашите закони ви закрилят, срам и за тях, и за вас. Но вие не сте ни заловили още. Ние не признаваме вашите закони. Ние не признаваме вашата страна. Ние сме свободни хора и ще отстояваме свободата си до последна капка кръв.
Като провъзгласяваше тази своя декларация на независимост, Джордж се беше изправил с целия си ръст на върха на скалата. Утринната заря осветяваше мургавото му лице. Тъмните му очи горяха от горчиво негодувание и решителност.
Гордата осанка, очите, гласът и цялото държание на Джордж за момент накараха хората под скалата да замлъкнат. В безстрашието и решителността има нещо, което действува и на най-грубите хора. Меркс беше единственият, който остана напълно равнодушен. Той бе заредил пистолета си предварително и когато настъпи моментно затишие след думите на Джордж, той гръмна по него.
— Все едно — жив или мъртъв, в Кентъки ще ни заплатят еднакво — каза той хладнокръвно, като избърса пистолета о ръкава на палтото си.
Джордж отскочи назад. Елиза изпищя… Куршумът мина край косата на Джордж, едва не закачи бузата на Елиза и се заби в едно дърво над тях.
— Няма нищо, Елиза — бързо проговори Джордж.
— По-добре ще направиш да се пазиш, когато им говориш — каза Файниъс. — Те са мерзавци.
— Джим, провери си пистолетите — да са в ред, и наблюдавай заедно с мене прохода. По първия, който се покаже, ще стрелям аз. Ти по втория и така нататък. Не си струва, знаеш, да хабим по два патрона за едного.
— Но ако ти не улучиш.
— Ще улуча — решително отговори Джордж.
— Бива си го този момък — през зъби промърмори Файниъс. След изстрела на Меркс групата под скалата остана известно време в нерешителност.
— Струва ми се, че улучихте някого от тях — каза един. — Чух писък.
— Аз се качвам — каза Том Локър. — Никога не съм се боялот негри, няма да се уплаша и сега. Кой ще ме последва? — извика той и се втурна нагоре по скалите.
Джордж чу ясно тези думи. Той изтегли пистолета си, прегледа го и се прицели към мястото, където първият от преследвачите щеше да се появи. Един по-смел измежду тях тръгна след Том. Това окуражи останалите и всички тръгнаха един зад друг нагоре поскалите. След една минута и едрата фигура на Том се показа до самата пропаст.
Джордж стреля и го улучи в хълбока. Но макар и ранен. Том Локър не отстъпи, а изрева като бик, прескочи пропастта и се хвърли към бегълците.
— Не сме те канили тука, приятелю — каза Файниъс, като пристъпи неочаквано напред и го блъсна с дългите си ръце.
Том Локър полетя надолу. Той се удряше в дърветата, храстите и дънерите и къртеше камъните, докато Се строполи, изподран и стенещ, в дъното на пропастта. Това падане щеше да го пребие, ако дрехите му не бяха се закачили за клоните на едно голямо дърво, което прекъсна и намали силата на падането. Но все пак той падна с по-голяма сила, отколкото можеше да бъде удобно или приятно.
— Господ да ни е на помощ! Та те са същински дяволи! — каза Меркс и поведе отстъплението надолу по скалите с много по-голяма охота, отколкото, когато се изкачваше. Другите хукнаха след него. Дебелият полицай особено пъшкаше и пухтеше най-енергично.
— Слушайте, момчета, идете сами и вдигнете Том, аз ще изтичам до коня си и ще отида да повикам помощ.
И без да обръща внимание на подсвиркванията и подигравките на другарите си, Меркс се качи бързо на коня си и препусна.
— Отвратителен подлец — каза единият от полицаите. — Ние дойдохме заради него тука, а той офейка и ни остави сами да се оправяме.
— Все пак трябва да вдигнем онзи. Макар че, да ви кажа право, ми е все едно дали е жив, или мъртъв.
Водени от охканията на Том, преследвачите трябваше да пълзят и да се провират край дънери, отломки от дървета и от скали и между храсталаци, докато стигнат до него. Той лежеше и пъшкаше, и ругаеше еднакво силно и свирепо.
— Много силно охкаш, Том — каза един от тях. — Тежко ли си ранен?
— Не знам… Вдигнете ме… Не можете ли? Проклет квакер. Да не беше той, някой от тях щеше да полети насам, за да види колко е хубаво!
Поваленият герой бе вдигнат с голяма мъка. Той болезнено охкаше при всяко движение. Другарите му го подкрепяха от двете страни и успяха да го отведат до конете.
