— Да бихте могли само да ме отведете до гостилницата!… Подайте ми носна кърпа или нещо друго, да спра тая проклета кръв…
Като погледна зад скалите, Джордж видя как полицаите се мъчат да качат едрото тяло на Том на седлото. След два-три несполучливи опита той се олюля и падна тежко на земята.
— Надявам се, че не е убит — извика Елиза, която заедно с останалите наблюдаваше какво става под скалите.
— Защо не — отвърна Файниъс. — Пада му се… Гледайте, те като че го изоставят.
Наистина така и стана. Помощниците на Том Локър и на Меркс след кратко колебание се посъветваха нещо, яхнаха конете си и заминаха. След като се загубиха в далечината, Файниъс започна да дава бързи нареждания.
— Трябва да слезем и да повървим малко — каза той. — Пратих Майкъл за помощ и той ще върне колата. Но ние трябва да го посрещнем. Дано не се забави. Още е много рано, а и пътят, който ни остава, не е дълъг… Няма повече от две мили до спирката ни. Ако нощес пътят не беше толкова лош, те нямаше в никой случай да ни настигнат.
Когато дойдоха в подножието на скалата, те видяха в далечината тяхната кола да се връща, придружена от няколко мъже на коне.
— Ето ги, Майкъл със Стивън и Амария — извика радостно Файниъс. — Работата ни е вече в кърпа вързана. Ние сме в безопасност — все едно, че сме вече стигнали.
— Почакайте — извика Елиза. — Трябва да помогнем на този нещастник. Ужасно стене!
— Нека го вземем с нас в колата — предложи Джордж.
— И да го лекуваме у квакерите! — весело каза Файниъс. — Отлично! Щом искате… Но първо нека видим какво му е. — И Файниъс, който през време на ловджийския си и горски живот бе придобил известни познания по хирургия, коленичи до ранения и започна внимателно да разглежда раната му.
— Меркс! — каза Локър немощно. — Ти ли си, Меркс?
— Не, съвсем не е Меркс, приятелю — отговори Файниъс.
— Много го е грижа него за тебе! Интересува го само дали неговата кожа е здрава. Той офейка.
— С мене е свършено — каза Локър. — Проклето куче! Да ме остави да умра сам! Горката ми майка — винаги ми казваше, че така ще свърша…
— Господи помилуй, чуйте го само нещастния, и той имал майка — каза трогната старата негърка. — Как да не го съжалиш!
— Полека, полека, приятелю, не мърдай и стига си ръмжал — каза Файниъс, когато Том Локър се намръщи, и му отмести ръката. — Ако не спре кръвта, ти си загубен. — И Файниъс се залови да приготвя превръзки от носната си кърпа и от кърпите, които можеха да се намерят у останалите.
— Ти ме бутна от скалата — каза немощно Локър.
— Да, ако аз не те бях бутнал, ти щеше да ни бутнеш — каза Файниъс, като се наведе, за да го превърже. — Чакай, остави ме да закрепя превръзката ти… Ние не ти мислим злото и не ти се сърдим. Ще те заведем в къща, където ще те гледат отлично — така добре, както собствената ти майка.
Том изохка и затвори очи. При такива хора силата и решителността зависят само от физиката им и се изпаряват заедно с изтичането на кръвта. Този великан наистина изглеждаше жалък в своята безпомощност.
В това време пристигна колата. Биволските кожи бяха сгънати на четири и постлани от едната страна на колата и четирима от мъжете с голяма мъка пренесоха едрия Локър на това легло. Преди да го вкарат вътре, той загуби напълно съзнание. Старата негърка в изблик на състрадание седна в дъното и постави главата му на коленете си. Елиза, Джордж и Джим се наредиха, както можаха на останалото място и всички потеглиха.
— Какво мислиш, че ще стане с него? — попита Джордж, който беше седнал до Файниъс на капрата.
— Какво да ти кажа? Раната е много дълбока, но и ударите при падането и драскотините са го засегнали. Той е загубил много кръв, доста много, и това е пресушило и смелостта му, и всичко. Но той ще се съвземе и това ще му служи за урок.
— А какво ще го правим този нещастник? — попита Джордж.
— Ще го закараме у Амария. Там има една стара баба на Стивън, казва се Доракс. Тя е най-добрата болногледачка.
След около един час изнурените пътници пристигнаха в една спретната селска къща, където ги очакваше богата закуска.
Том Локър бе веднага внимателно поставен в такова чисто и меко легло, в каквото не бе спал през живота си. Раната му беше грижливо почистена и превързана. Той бавно отваряше и затваряше очи и като насън виждаше снежнобелите пердета и хората, които безшумно се движеха около него.
Глава XVIII
ВЪЗГЛЕДИТЕ И ПРЕЖИВЯВАНИЯТА НА МИС ОФЕЛИЯ
По природа безгрижен човек, Сен Клер беше равнодушен и към парите. Продоволствуването и покупките на пазара се извършваха главно от Адолф, който беше досущ така безгрижен и разточителен, както и господаря си. И благодарение на двамата парите се разпиляваха с шеметна бързина. Том бе свикнал да се грижи за имуществото на господаря като за свое собствено и с безпокойство, което не можеше да прикрие, виждаше безразсъдното разточителство в домакинството. Без да се натрапва и твърде внимателно, както често постъпват негрите. Том понякога изказваше своите опасения.
Отначало Сен Клер му възлагаше само случайни поръчки, но всеки път оставаше изненадан от неговия здрав разум и делови качества. Така той почна да му се доверява все повече и повече, докато постепенно му повери всички покупки и цялото продоволствие на семейството.
— Слушай! — каза той веднъж на Адолф, който беше недоволен, че властта му преминава в други ръце. — Остави Том на мира. Ти се влияеш от желанията си, а Том знае цената на парите и се справя добре с работата. Парите биха се стопили, ако няма кой да ни оправя.
Том се ползуваше с безграничното доверие на своя нехаен господар, който му даваше пари, без да ги погледне, и прибираше остатъка в джоба си, също без да го преброи. Том винаги имаше възможност да извърши нечестна постъпка, но неговата душевна чистота го предпазваше от подобни изкушения.
Напротив, безграничното доверие, което му оказваха, го караше да бъде още по-съзнателен и изпълнителен.
Грижите, които легнаха на плещите на чичо Том обаче, не могат да се сравнят с безчислените изпитания, с които трябваше да се справя мис Офелия, когато започна да води домакинството на южняка Сен Клер. Неговата съпруга Мари Сен Клер не беше добра домакиня. Тя беше ленива, детински безгрижна, неблагоразумна и без система в работата и не можеше да се очаква, че слугите, възпитани от нея, няма да й приличат. Тя беше описала много правилно на мис Офелия безредието, което цареше в домакинството, но беше пропуснала да й каже коя е истинската причина за това.
Още първия ден, щом пое изпълнението на своите задължения, мис Офелия стана в четири часа. Тя сама разтреби най-внимателно стаята си, което вършеше всеки ден, откакто беше дошла — за голямо учудване на камериерките, — и с ключове в ръка се приготви за решително нападение на бюфетите и килерите в цялата къща.
Складът, шкафовете с бельо и с порцелан, кухнята и мазето — всичко премина този ден през най- щателна проверка. Много тайни, скрити в дълбока тъмнина, бяха извадени наяве и хвърлиха в тревога всички, властвуващи в кухнята и в целия дом и предизвикаха много учудване и шушукане всред слугинския свят по адрес на „тези госпожи севернячки“.
Старата Дайна — главна готвачка и неограничен владетел на кухненското царство — беше преизпълнена с ярост пред това, което тя смяташе за накърнение на правата си.
Дайна имаше своеобразен характер и ще бъде несправедливо за нейната памет да не запознаем поне бегло читателите с нейната личност. Тя беше родена готвачка, както и леля Клоу — изобщо африканската раса има вроден талант за готвене. Но докато Клоу имаше система и бе обучена в къща, в която имаше строг ред, Дайна се ръководеше във всичките свои постъпки само от собственото си вдъхновение, и подобно на всички гениални натури се отличаваше с крайна самоувереност и нежелание да се подчини на каквито и
