и свършваше с балкони от двете страни. Той беше се изтегнал лениво на един стол, поставил бе краката си на друг и с удоволствие пушеше вечерната си пура. Мисис Шелби седеше до вратата, заета с някакво фино ръкоделие; изразът й показваше, че има нещо наум и че само диреше удобен момент, за да го съобщи.
— Знаеш ли, че Клоу е получила писмо от Том? — каза най-после тя…
— А, така ли? Значи той се е сближил с някого там. Е, как е нашият стар приятел?
— Изглежда, че са го купили много благородни хора, които се отнасят добре с него и той няма много работа — отговори мисис Шелби.
— А, добре, радвам се, много се радвам — отговори мистър Шелби сърдечно; — Том навярно ще свикне с живота на Юг и едва ли ще пожелае да се върне тука отново.
— Напротив, той се тревожи и настоятелно пита кога ще съберем пари, за да го откупим — каза мисис Шелби.
— И аз не зная кога — отвърна мистър Шелби. — Когато веднъж работите тръгнат на зле, сякаш няма край. Като че се намираш в блато — от една тиня нагазваш в друга. Днес заемаш от един, за да платиш на друг, утре от трети, за да платиш на първия. Преди да си успял да се обърнеш или да изпушиш една цигара, и ето проклетият падеж излязъл; протестни писма и протестни съобщения се трупат и просто ще ти извадят душата.
— Струва ми се, мили мой, че нещо може да се направи, да се уредят работите. Не би ли могло да продадем конете например и един от чифлиците и да изплатим всичките си дългове?
— Това е смешно, Емилия! Ти си най-прекрасната жена в Кентъки, но още не си схванала, че нямаш понятие от сметки; изобщо жените не разбират от такива неща.
— Но все пак — настоя мисис Шелби — не би ли могъл поне малко да ме посветиш в твоите сметки; да ми дадеш само списъка на твоите дългове и на всичко, което имаш да вземаш, и да видим дали не бих могла да ти помогна да направим някакви икономии.
— О, това е невъзможно! Не ме мъчи, Емилия! Аз сам не мога да кажа точно какво ми е положението — знам само приблизително как стоят нещата; но моите работи не могат да се изравняват и отрязват, както Клоу реже своите торти. Повтарям ти, ти не разбираш нищо от сметки.
Като не виждаше друг начин, по който да наложи своето мнение, мистър Шелби повиши тона си — много удобен и убедителен метод, когато човек разисква делови въпроси със своята жена.
Мисис Шелби въздъхна и замълча. Всъщност въпреки мнението на мъжа си тя имаше ясен, енергичен и практичен ум и много по-силен характер от него. Затова нейното предложение съвсем не беше безсмислено и съвсем неоснователно мистър Шелби я считаше неспособна да се справи с положението. Мисис Шелби искрено желаеше да изпълни обещанието, дадено на Том и леля Клоу, и й беше мъчно, че трудностите се увеличават.
— Не мислиш ли, че бихме могли по някакъв начин да съберем тези пари? Бедната леля Клоу! Тя толкова се надява.
— За съжаление е невъзможно! Мисля, че прибързах с обещанието си. Не знам дали не е най-добре да се каже на Клоу да не разчита повече на това. След година-две Том ще се ожени наново и по-добре ще бъде, ако и тя си намери друг мъж.
— Мистър Шелби! Самата аз съм учила нашите негри, че техният брак е свещен, както е свещен нашият, и в никой случай не бих и помислила да дам на Клоу подобен съвет. Повтарям ти, драги мой, че не мога да се откажа от обещанията, които съм дала на тези безпомощни същества. И ако не бих могла да събера пари по друг начин, аз ще се заловя да давам уроци по музика; мисля, че ще имам достатъчно ученици и ще мога да спечеля парите.
— Няма да се унижиш до такава степен, Емилия! Аз никога няма да се съглася.
— Да се унижа! Нима това би ме унижило повече, отколкото, ако се откажа от дадената си дума? Не, никога, наистина.
— Знам, ти винаги си склонна да мечтаеш за неосъществими и героични неща — каза мистър Шелби, — но бих желал добре да размислиш, преди да предприемеш подобна донкихотовщина.
Разговорът им бе прекъснат от появата на леля Клоу на другия край на верандата.
— Моля ви се, мисис — каза тя.
— Какво има, Клоу? — запита господарката, като стана от стола и се отправи към нея.
— Дали мисис би могла да дойде да погледне птиците? Мисис Шелби се усмихна на Клоу, която съсредоточено разглеждаше наредените заклани пилета и патици.
— Мисля си дали мисис би желала да приготвя волован от пилешките дреболии.
— Все ми е едно, лельо Клоу; сготви ги, както знаеш. Без да се помръдне от мястото си, Клоу разсеяно обръщаше пилетата; личеше, че умът й не е в тях. Най-после тя се изсмя неловко, както често правят негрите, когато проявяват неувереност, и заговори:
— Простете ми, мисис! Защо господарят и мисис ще се тревожат за пари, а не използуват тези, които са им подръка. — И Клоу отново се засмя.
— Не разбирам какво искаш да кажеш с това, Клоу — каза мисис Шелби, която познаваше държането на Клоу и разбра, че тя бе чула дума по дума разговора между нея и мъжа й.
— Простете ми, за бога! — каза Клоу и пак се засмя. — Другите господари дават под наем своите негри и печелят пари от тях. Нима има смисъл тази тълпа да се държи у дома и да се храни на вятъра.
— Добре, Клоу, но кого предлагаш да дадем под наем?
— Боже мой! Аз нищо не предлагам… Само че Сам… Той каза, че имало един сладкар в Луисвил и казва, че търсел добър работник за торти и пасти; казва, че плащал четири долара седмично…
— Е, та какво от това?
— Това, мисис, боже мой… аз си помислих, че е време вече на Сали да й се даде да върши работа. Тя е около мене вече толкова години. И сега тя може да готви почти толкова добре, колкото мене, така мисля… И ако мисис ми разреши само да отида, аз ще помогна да се съберат парите. Няма да ви посрамя с моите торти и щрудели пред този сладкар.
— Но, Клоу, как ще оставиш децата?
— Боже мой, мисис! Момчетата са достатъчно големи да работят и ги бива; а Сали ще вземе бебето… то е кротко и няма да й създава грижи.
— Но Луисвил е много далече оттука.
— Боже мой! Не ме е страх. Нали е надолу по реката. А може би и моят старец да е някъде наблизо? — каза Клоу, като погледна въпросително мисис Шелби.
— Не, Клоу, той е по-далече — на сто мили. Леля Клоу не можа да скрие разочарованието си.
— Но нищо. Все пак, като отидеш там, ще бъдеш по-близо. Да, Клоу, иди, защо да не отидеш? И твоята заплата до последната стотинка ще слагаш настрана, за да откупиш твоя съпруг.
Както силните слънчеви лъчи превръщат в сребро тъмния облак, така просветна за миг тъмното лице на Клоу при тези думи. Тя наистина сияеше.
— Господи, мисис? Колко сте добра! И аз самата така си мислех. Защото не ми трябват нито рокли, нито обуща, нищо. Аз ще спестя всичко. Колко седмици има в една година, мисис?
— Петдесет и две — каза мисис Шелби.
— Боже мой! Виж ти — и по четири долара за всяка седмица! Ами колко прави това?
— Двеста и, осем долара — каза мисис Шелби.
— Ехе! — извика Клоу изненадана и зарадвана. — А колко дълго ще трябва да работя там, за да спечеля колкото е нужно.
— Около четири-пет години, Клоу. Но ти няма да работиш толкова дълго; и аз ще добавя нещо от себе си.
— Не искам и да чуя, че мисис искала да дава някакви си уроци. Господарят е съвсем прав, че това не е за вас — не ви подхожда по никакъв начин! Няма да позволя никой от семейството да стигне дотам, докато аз имам здрави ръце.
— Бъди спокойна, Клоу. Аз бдя за честта на семейството — засмя се мисис Шелби. — А кога мислиш да тръгнеш?
— Аз… нищо не съм мислила… Само че Сам… Той ще слезе по реката, за да откара няколко жребци на пазара, ще мога да тръгна с него. Аз посъбрах някои мои вещи. Ако мисис позволи, ще замина със Сам утре заран. Госпожата нека ми даде паспорта и препоръчително писмо.
